Любка
10 мин за четене
Любка
Часовникът иззвъня, не жалеше спящото момче. Стефан стана от леглото бавно, протегна сънено ръце, разтърка очите си и съблече нощницата си.
Когато влезе в класната стая имаше само няколко момичета.
- Какво имаме първия час? - попита сънено той.
- Математика - отговори една от тях
- Таааничка, имаш ли домашна? - попита ласкаво ученикът.
- Да! Вземи я от чантата ми.
В това време нахълтаха останалите и огласиха стаята с радостна глъчка. След минути вторият звънец удари и учителят влезе със спокойната си походка.
- Здравейте, ученици... Стефане, оправи си блузата! Петре, не се разхождай из стаята! Кольо, Иване, и за вас е отнася!
Учениците си седнаха по местата, а той отново започна да рисува по дъската своите чертежи.
"Не мога да си представя как може да е толкова прост - мислеше си Стефан - Смята, че всички го разбират и слушат! Да бе, сигурно! Като ги гледам как се улисали в обсъждане на клюките, тъкмо него ще чуят! Този празен даскал много ми напомня на баща ми. И той такъв... А, звънецът, разгеле!"
- И... така, ученици, смятам, че сте разбрали как се решават пълните квадратни уравнения, сега да решим задачите след урока...
- О не, отиде ни пак междучасието! - прошепна Тяната на Стефан.
Шестте часа се изтърколиха бързо. Нищо ново не се случи за нашите герои.
"Колко кух и празен живот. От училище вкъщи, от къщи на училище... и нищо ново не се случва!" - мислеха си те, докато вървяха по улицата, която водеше към блока им. Стоян подритваше както винаги някакво камъче и си мърмореше под носа.
- Стефанее, ако видиш майка ми, да не вземеш да й изръсиш, че по биология имам двойка! - наруши мълчанието другарят му.
- Стига, моля те, с това "майка ми това, майка ми онова"! С едни родители да не можеш да се оправиш!
Отново настъпи мълчание. И двамата потънаха в размишления за собствените си проблеми.
- Ей, Тяна, къде се разбърза толкоз, я ела да врътна един телефон на една позната!
Момчето набра номера и се заслуша.
- Да! - обади се момичешки глас - Моля!
- Ало, може ли да се обади Любка?
- Да, тя е на телефона!
- Любче, Стефан се обажда. Какво правиш ти? Изобщо не се обаждаш!
- Е, как да не се обаждам, вчера звънях у вас, но те нямаше!
- А тази вечер свободна ли си?
Стоян се изкикоти и леко побутна приятеля си по крака.
- Охо, виж го ти нашия човек, уж от тихите води бил...
- Стига, говоря по телефона в момента!
- С кого говориш? - обади се момичето от слушалката.
- С един приятел, той е до мен сега. Но... ти свободна ли си тази вечер?
- Ама защо!?
- Какво ще кажеш довечера да излезем?
- Ами, може да дойда, но зависи от много неща!
- Ще те чакам 7 и 30 пред паметника, ако не дойдеш, ще ти се разсърдя, да знаеш!
- Ще видим! - все още се въздържаше Любка.
***
Любка и Стефан се бяха запознали през лятото на плажа.
Тя и приятелката й Катя бяха влезли в морето да се поразхладят. Нашето момиче беше прибрала русите си къдрици в шапка. Когато плуваха към шамандурата, някой хвана Катя за крака и тя изпищя:
- Любчееее... - девойчето се изплаши толкова много, че започна да гълта вода.
Но приятелката й се стресна не по-малко от нея и докато се чудеше какво да стори, някой смъкна шапката от главата й така, че косите й се посипаха във водата. В това време някой беше вдигнал Катя на ръце и се посъвземаше от станалото, но самата тя беше закрила лицето на "спасителя" и само по ръцете се разбираше, че е момче. Любка заплува към плиткото, където носеха приятелката й, като добре оглеждаше момчето отзад. Беше висок, черноок, слаб. След като пусна Катя, той се усмихна.
- Защо... направи всичко това? - попита тя като се задъхваше - Ами ако бях се удавила?
- Ами... щеше да ядем жито! - усмихна се отново той.
- Ами, къде ми е шапката? - попита отново девойката.
- Тя е в мен! - обади се друг непознат глас зад момичетата.
Те се обърнаха и пред тях застана също така високо, но русо с миловидни очи момче.
- А... защо?- все още недоумяваше Любка.
- Защото... исках да ти видя косите! - отговори русото момче.
- Престанете! - изкрещя Катя и хвана за ръка приятелката си.
Двете седнаха ядосани на хавлиите си и след около половин час решиха да си тръгват. Вървейки по горещия пясък, ги пресрещнаха отново двете момчета:
- Любче, вземи си шапката! - обърна се към нея русото момче.
- От... къде ми знаеш името? - попита тя учудено.
- Знам го, телепат съм! - отвърна тайнствено той.
***
Вечерта двете момичета отидоха на плочата, където срещнаха много от съучениците си. Последваха много шеги, закачки и смях. Едно от момчетата покани Катя да потанцуват. Любка стоеше сама скръстила ръце. "Дискриминация" - мислеше си тя - "Другите се забавляват, а аз..." Изведнъж към нея се приближи познатото русокосо момче и я заговори:
- Искаш ли и ние да потанцуваме?
- Да - усмихна се девойката.
Той я притисна към себе си, като обви с ръка снагата й. Тя потръпна. Младежът усети смущението и й прошепна:
- Притесняваш ли се?
- Не!
- А знаеш ли как се казвам?
- Не, не зная, не съм телепат като тебе! - отвърна тя.
- Стефан се казвам.
- Хубаво име...
- А момчето лошо ли е?
- Не... не е лошо.
Музиката спря.
- Колко е часът,
- Стефане? - попита разтревожено момичето.
- Девет и половина, защо?
- И, ще ми се карат!
- Ами да те изпратя тогава!?
- Но, Катя?
- Е, остави я да се забавлява!
- Катяя, хайде да си тръгваме! - обърна се Любка към нея.
- И... Любче, хайде да останем още малко! - измънка момичето, като се качи отново на дансинга.
Стефан и Любка решиха да си тръгват, като минат през парка. И двамата вървяха мълчаливо. Без да обелят и дума. Тогава той я запита:
- Любке, гледала ли си "Слонът - моят приятел"?
- Не, не мога да си намеря билети, изглежда е много хубав!
- Аз го гледах в сряда, а и утре ще ходя отново. Искаш ли да отидем заедно?
- А билети?
- Аз имам два билета.
- Да, но сигурно са за теб и приятеля ти.
- Не, за теб е! Ще дойдеш ли?
- Не знам...
- Защо не знаеш?
- Така, защото не знам!
Шаблонните въпроси се редяха един след друг, както и отговорите им. И така пред входната врата се разделиха с уговорката, че ще се срещнат утре пред кино "Родина".
Качвайки се по стълбите, майка й я пресрещна от вратата:
- Малко по-рано не можа ли да се прибереш?
- Но аз се прибирах пеша и...
- Стига си ме баламосвала, знам какво ще ми кажеш! Ако още веднъж се прибереш по това време, му прави сметка!
- Голяма работа, как може да ми нямаш толкова доверие...?
- Не е до доверието - отвърна по-спокойно майката - Работата е там, че в днешно време има толкова много хулигани, че не знаеш какво може да ти се случи!
Момичето влезе в стаята си. Не й се лягаше. Съблече се, включи телевизора и се настани на дивана.
***
Да, така започна всичко, но не се развиваше така, както очакваше Любка. Стефан не бързаше за никъде, трудно се отваряше пред хората, а още по-малко да разкрие чувствата си. Често се събираха в малки и големи компании, но той съвсем не се държеше като другите момчета. Беше различен.
- А, ние сме имали фолк бе! - възкликна Иван.
- Ами пуснете го - извика Павел.
- А не! Не искам кълчотене! - провикна се с пълна уста Стефан - По-добре някой блус.
- А, този готин! Пусни го! - каза Иван.
- Стефане, няма ли да танцуваме? - попита Любка
- Искаш ли?
- Аха.
Станаха. Беше им много приятно притиснати един до друг, усещайки дъха си. Едно леко смущение се бе провряло между тях, но и двамата се правеха, че не го забелязват.
- Стефане, време е! Хайде да си тръгваме!?
- Няма да ни пуснат, нали знаеш Иван какъв е, той като каже "Не" и това е.
- Е, да се измъкнем, те няма да забележат веднага!
- Да опитаме!
Леко отвориха врата на стаята, провяха се в тъмнината в коридора и след туткането между обувките, струпани до вратата, излязоха навън.
Вървяха спокойно един до друг, мълчаха и се усмихваха. Както винаги я изпрати до входа, стисна силно ръката й и си тръгна.
***
Любка и Катя стояха в сладкарницата и си приказваха.
- Значи казваш, хубав бил! - каза Катя и погледна през прозореца.
- Да, много е хубав - висок, много рус и при това тренира модерни танци!
- И как се казва?
- Красимир, но приятелите му викат Краси.
- Колко пъти сте се виждали?
- Ами запознахме се в дискотеката и веднъж ходихме у един негов приятел.
- Да, но Стефан?
- Какво за Стефан? Знаеш ли колко ми дреме за него?
- Но той не е лошо момче!
- Такъв като Краси не се изпуска!
- Добре - съгласи се най-после Катя - Кога имате среща с него?
- Днес. В 5 и 30.
- Днес? А, аз ще дойда отдалече да го видя!
- Добре. Ние ще се срещнем пред руската гимназия, а ти ще ни гледаш от двора.
И така. Речено-сторено. Любка беше много щастлива. Краси й предложи да се разходят в парка.
- Любче, да се размотаваме, какво ще кажеш? А след това ще те изпратя.
- Добре!
Той я бе хванал под ръка. Изглеждаха като двойка. По лицето на девойката беше грейнала широка усмивка. Когато отидоха на моста, нямаше почти никой, само от кръчмата едва доловимо се чуваше музика.
- Любче... много си хубава тази вечер!
Дъхът й замря. Ръцете му обвиха тялото й, очите му се изпълниха с нежност, а устните му тихо прошепнаха - "Обичам те!"
Двойката вървеше бавно по тъмната алея, когато пред застана високо момче:
- Може ли за малко! - извика момчето.
"О, не! Стефан!" - помисли си Любка.
- Да, може, Любче, почакай ме за малко! - и докато Краси се усмихваше, силен юмрук изтрещя в зъбите му.
- Краси, боже мой! Стефане, луд ли си!?!
- Махай се оттук, пачавра такава! - изкрещя Стефан.
Момичето побягна по алеята. "Боже мой, какво ще стане сега" - мислеше си тя - "Как ли ще реагира Краси? А този простак Стефан, как можа!".
***
Любка седеше и си мислеше за изминалата вечер, когато на вратата се позвъни. Беше Краси.
- Краси...! Заповядай, ела! Боже, какво се случи снощи!
- Нищо, извини ми се. Нищо не се случи! А защо не ми каза, че си ходила преди с него?
- А, глупости, пет пари не давам за него! Когато човек срещне някой друг по-интересен, по-хубав и привлекателен, то той забравя всички други, които го заобикалят.
- Любче, ти обичаш ли ме?
- ... Да, много!
Той стана, приближи се до нея и седна.
- Наистина ли?
- Да...
Целуна я. Разкопча блузата, като докосваше разголената й гръд...
***
Двамата стояха в кварталното кафе. Краси гледаше разсеяно през прозореца, а тя с трепереща ръка държеше чашата.
- Да, мила, предпочитам да ми бъдат чисти сметките. Ти преди сама ми каза, че ако човек срещне друг по-красив, по-интересен и готин човек, то той забравя всички останали около себе си. И аз намерих този човек в лицето на приятелката ти - Катя! - каза той със нисък тон. - Върни се при Стефан, той те обича! Аз също, но... такъв е животът! Ние ще бъдем приятели, но знаеш вече за нас със Катя.
Любка стана от масата, взе чантичката си и изрече:
- Е, сбогом! Няма какво да ти кажа!
Красимир я хвана за ръката.
- Не! Не "Сбогом"! "Довиждане"! Ние си оставаме приятели, нали?
- ... Сигурно...
***
Измина една седмица от всичко това. Сън ли беше или реалност? И тя самата не можа да си отговори.
Стана, взе слушалката на телефона и набра номера.
- Да! Моля...
- Ало, кой е на телефона?
- Стефан...! Кой е отсреща?
- Любка... аз съм!
Телефона се затвори бавно и се чу трясък. Любка изхлипа. Беше съвсем сама. Ще намери ли сили най-после да остави слушалката и да заплаче?
Часовникът иззвъня, не жалеше спящото момче. Стефан стана от леглото бавно, протегна сънено ръце, разтърка очите си и съблече нощницата си.
Когато влезе в класната стая имаше само няколко момичета.
- Какво имаме първия час? - попита сънено той.
- Математика - отговори една от тях
- Таааничка, имаш ли домашна? - попита ласкаво ученикът.
- Да! Вземи я от чантата ми.
В това време нахълтаха останалите и огласиха стаята с радостна глъчка. След минути вторият звънец удари и учителят влезе със спокойната си походка.
- Здравейте, ученици... Стефане, оправи си блузата! Петре, не се разхождай из стаята! Кольо, Иване, и за вас е отнася!
Учениците си седнаха по местата, а той отново започна да рисува по дъската своите чертежи.
"Не мога да си представя как може да е толкова прост - мислеше си Стефан - Смята, че всички го разбират и слушат! Да бе, сигурно! Като ги гледам как се улисали в обсъждане на клюките, тъкмо него ще чуят! Този празен даскал много ми напомня на баща ми. И той такъв... А, звънецът, разгеле!"
- И... така, ученици, смятам, че сте разбрали как се решават пълните квадратни уравнения, сега да решим задачите след урока...
- О не, отиде ни пак междучасието! - прошепна Тяната на Стефан.
Шестте часа се изтърколиха бързо. Нищо ново не се случи за нашите герои.
"Колко кух и празен живот. От училище вкъщи, от къщи на училище... и нищо ново не се случва!" - мислеха си те, докато вървяха по улицата, която водеше към блока им. Стоян подритваше както винаги някакво камъче и си мърмореше под носа.
- Стефанее, ако видиш майка ми, да не вземеш да й изръсиш, че по биология имам двойка! - наруши мълчанието другарят му.
- Стига, моля те, с това "майка ми това, майка ми онова"! С едни родители да не можеш да се оправиш!
Отново настъпи мълчание. И двамата потънаха в размишления за собствените си проблеми.
- Ей, Тяна, къде се разбърза толкоз, я ела да врътна един телефон на една позната!
Момчето набра номера и се заслуша.
- Да! - обади се момичешки глас - Моля!
- Ало, може ли да се обади Любка?
- Да, тя е на телефона!
- Любче, Стефан се обажда. Какво правиш ти? Изобщо не се обаждаш!
- Е, как да не се обаждам, вчера звънях у вас, но те нямаше!
- А тази вечер свободна ли си?
Стоян се изкикоти и леко побутна приятеля си по крака.
- Охо, виж го ти нашия човек, уж от тихите води бил...
- Стига, говоря по телефона в момента!
- С кого говориш? - обади се момичето от слушалката.
- С един приятел, той е до мен сега. Но... ти свободна ли си тази вечер?
- Ама защо!?
- Какво ще кажеш довечера да излезем?
- Ами, може да дойда, но зависи от много неща!
- Ще те чакам 7 и 30 пред паметника, ако не дойдеш, ще ти се разсърдя, да знаеш!
- Ще видим! - все още се въздържаше Любка.
***
Любка и Стефан се бяха запознали през лятото на плажа.
Тя и приятелката й Катя бяха влезли в морето да се поразхладят. Нашето момиче беше прибрала русите си къдрици в шапка. Когато плуваха към шамандурата, някой хвана Катя за крака и тя изпищя:
- Любчееее... - девойчето се изплаши толкова много, че започна да гълта вода.
Но приятелката й се стресна не по-малко от нея и докато се чудеше какво да стори, някой смъкна шапката от главата й така, че косите й се посипаха във водата. В това време някой беше вдигнал Катя на ръце и се посъвземаше от станалото, но самата тя беше закрила лицето на "спасителя" и само по ръцете се разбираше, че е момче. Любка заплува към плиткото, където носеха приятелката й, като добре оглеждаше момчето отзад. Беше висок, черноок, слаб. След като пусна Катя, той се усмихна.
- Защо... направи всичко това? - попита тя като се задъхваше - Ами ако бях се удавила?
- Ами... щеше да ядем жито! - усмихна се отново той.
- Ами, къде ми е шапката? - попита отново девойката.
- Тя е в мен! - обади се друг непознат глас зад момичетата.
Те се обърнаха и пред тях застана също така високо, но русо с миловидни очи момче.
- А... защо?- все още недоумяваше Любка.
- Защото... исках да ти видя косите! - отговори русото момче.
- Престанете! - изкрещя Катя и хвана за ръка приятелката си.
Двете седнаха ядосани на хавлиите си и след около половин час решиха да си тръгват. Вървейки по горещия пясък, ги пресрещнаха отново двете момчета:
- Любче, вземи си шапката! - обърна се към нея русото момче.
- От... къде ми знаеш името? - попита тя учудено.
- Знам го, телепат съм! - отвърна тайнствено той.
***
Вечерта двете момичета отидоха на плочата, където срещнаха много от съучениците си. Последваха много шеги, закачки и смях. Едно от момчетата покани Катя да потанцуват. Любка стоеше сама скръстила ръце. "Дискриминация" - мислеше си тя - "Другите се забавляват, а аз..." Изведнъж към нея се приближи познатото русокосо момче и я заговори:
- Искаш ли и ние да потанцуваме?
- Да - усмихна се девойката.
Той я притисна към себе си, като обви с ръка снагата й. Тя потръпна. Младежът усети смущението и й прошепна:
- Притесняваш ли се?
- Не!
- А знаеш ли как се казвам?
- Не, не зная, не съм телепат като тебе! - отвърна тя.
- Стефан се казвам.
- Хубаво име...
- А момчето лошо ли е?
- Не... не е лошо.
Музиката спря.
- Колко е часът,
- Стефане? - попита разтревожено момичето.
- Девет и половина, защо?
- И, ще ми се карат!
- Ами да те изпратя тогава!?
- Но, Катя?
- Е, остави я да се забавлява!
- Катяя, хайде да си тръгваме! - обърна се Любка към нея.
- И... Любче, хайде да останем още малко! - измънка момичето, като се качи отново на дансинга.
Стефан и Любка решиха да си тръгват, като минат през парка. И двамата вървяха мълчаливо. Без да обелят и дума. Тогава той я запита:
- Любке, гледала ли си "Слонът - моят приятел"?
- Не, не мога да си намеря билети, изглежда е много хубав!
- Аз го гледах в сряда, а и утре ще ходя отново. Искаш ли да отидем заедно?
- А билети?
- Аз имам два билета.
- Да, но сигурно са за теб и приятеля ти.
- Не, за теб е! Ще дойдеш ли?
- Не знам...
- Защо не знаеш?
- Така, защото не знам!
Шаблонните въпроси се редяха един след друг, както и отговорите им. И така пред входната врата се разделиха с уговорката, че ще се срещнат утре пред кино "Родина".
Качвайки се по стълбите, майка й я пресрещна от вратата:
- Малко по-рано не можа ли да се прибереш?
- Но аз се прибирах пеша и...
- Стига си ме баламосвала, знам какво ще ми кажеш! Ако още веднъж се прибереш по това време, му прави сметка!
- Голяма работа, как може да ми нямаш толкова доверие...?
- Не е до доверието - отвърна по-спокойно майката - Работата е там, че в днешно време има толкова много хулигани, че не знаеш какво може да ти се случи!
Момичето влезе в стаята си. Не й се лягаше. Съблече се, включи телевизора и се настани на дивана.
***
Да, така започна всичко, но не се развиваше така, както очакваше Любка. Стефан не бързаше за никъде, трудно се отваряше пред хората, а още по-малко да разкрие чувствата си. Често се събираха в малки и големи компании, но той съвсем не се държеше като другите момчета. Беше различен.
- А, ние сме имали фолк бе! - възкликна Иван.
- Ами пуснете го - извика Павел.
- А не! Не искам кълчотене! - провикна се с пълна уста Стефан - По-добре някой блус.
- А, този готин! Пусни го! - каза Иван.
- Стефане, няма ли да танцуваме? - попита Любка
- Искаш ли?
- Аха.
Станаха. Беше им много приятно притиснати един до друг, усещайки дъха си. Едно леко смущение се бе провряло между тях, но и двамата се правеха, че не го забелязват.
- Стефане, време е! Хайде да си тръгваме!?
- Няма да ни пуснат, нали знаеш Иван какъв е, той като каже "Не" и това е.
- Е, да се измъкнем, те няма да забележат веднага!
- Да опитаме!
Леко отвориха врата на стаята, провяха се в тъмнината в коридора и след туткането между обувките, струпани до вратата, излязоха навън.
Вървяха спокойно един до друг, мълчаха и се усмихваха. Както винаги я изпрати до входа, стисна силно ръката й и си тръгна.
***
Любка и Катя стояха в сладкарницата и си приказваха.
- Значи казваш, хубав бил! - каза Катя и погледна през прозореца.
- Да, много е хубав - висок, много рус и при това тренира модерни танци!
- И как се казва?
- Красимир, но приятелите му викат Краси.
- Колко пъти сте се виждали?
- Ами запознахме се в дискотеката и веднъж ходихме у един негов приятел.
- Да, но Стефан?
- Какво за Стефан? Знаеш ли колко ми дреме за него?
- Но той не е лошо момче!
- Такъв като Краси не се изпуска!
- Добре - съгласи се най-после Катя - Кога имате среща с него?
- Днес. В 5 и 30.
- Днес? А, аз ще дойда отдалече да го видя!
- Добре. Ние ще се срещнем пред руската гимназия, а ти ще ни гледаш от двора.
И така. Речено-сторено. Любка беше много щастлива. Краси й предложи да се разходят в парка.
- Любче, да се размотаваме, какво ще кажеш? А след това ще те изпратя.
- Добре!
Той я бе хванал под ръка. Изглеждаха като двойка. По лицето на девойката беше грейнала широка усмивка. Когато отидоха на моста, нямаше почти никой, само от кръчмата едва доловимо се чуваше музика.
- Любче... много си хубава тази вечер!
Дъхът й замря. Ръцете му обвиха тялото й, очите му се изпълниха с нежност, а устните му тихо прошепнаха - "Обичам те!"
Двойката вървеше бавно по тъмната алея, когато пред застана високо момче:
- Може ли за малко! - извика момчето.
"О, не! Стефан!" - помисли си Любка.
- Да, може, Любче, почакай ме за малко! - и докато Краси се усмихваше, силен юмрук изтрещя в зъбите му.
- Краси, боже мой! Стефане, луд ли си!?!
- Махай се оттук, пачавра такава! - изкрещя Стефан.
Момичето побягна по алеята. "Боже мой, какво ще стане сега" - мислеше си тя - "Как ли ще реагира Краси? А този простак Стефан, как можа!".
***
Любка седеше и си мислеше за изминалата вечер, когато на вратата се позвъни. Беше Краси.
- Краси...! Заповядай, ела! Боже, какво се случи снощи!
- Нищо, извини ми се. Нищо не се случи! А защо не ми каза, че си ходила преди с него?
- А, глупости, пет пари не давам за него! Когато човек срещне някой друг по-интересен, по-хубав и привлекателен, то той забравя всички други, които го заобикалят.
- Любче, ти обичаш ли ме?
- ... Да, много!
Той стана, приближи се до нея и седна.
- Наистина ли?
- Да...
Целуна я. Разкопча блузата, като докосваше разголената й гръд...
***
Двамата стояха в кварталното кафе. Краси гледаше разсеяно през прозореца, а тя с трепереща ръка държеше чашата.
- Да, мила, предпочитам да ми бъдат чисти сметките. Ти преди сама ми каза, че ако човек срещне друг по-красив, по-интересен и готин човек, то той забравя всички останали около себе си. И аз намерих този човек в лицето на приятелката ти - Катя! - каза той със нисък тон. - Върни се при Стефан, той те обича! Аз също, но... такъв е животът! Ние ще бъдем приятели, но знаеш вече за нас със Катя.
Любка стана от масата, взе чантичката си и изрече:
- Е, сбогом! Няма какво да ти кажа!
Красимир я хвана за ръката.
- Не! Не "Сбогом"! "Довиждане"! Ние си оставаме приятели, нали?
- ... Сигурно...
***
Измина една седмица от всичко това. Сън ли беше или реалност? И тя самата не можа да си отговори.
Стана, взе слушалката на телефона и набра номера.
- Да! Моля...
- Ало, кой е на телефона?
- Стефан...! Кой е отсреща?
- Любка... аз съм!
Телефона се затвори бавно и се чу трясък. Любка изхлипа. Беше съвсем сама. Ще намери ли сили най-после да остави слушалката и да заплаче?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вили Всички права запазени
