Вероятно Любов беше права за това, че не мога да помогна на хора, които не искат помощта ми, но искрата от младините ми отново се беше разпалила в мен и ме беше изпълнила с надежда. Светлин беше едва на двадесет и четири, пред него имаше толкова много пътища и възможности. Нима беше непоправимо, нима той щеше да напусне този свят така, както много други- в топлата, но задушаваща прегръдка на дрогата? Трябваше да призная пред себе си, че е възможно отдавна да се е отказал и да не вижда вече смисъл, каквото се беше случило и с майка му в последните ѝ месеци, но това нямаше да ме спре да опитам. Това, от което той се нуждаеше в онзи момент, беше човек, с когото да поговори. Това нямаше чудодейно да му реши проблемите, но щеше да го облекчи, да му помогне да мисли ясно.
Отидох у Светлин без всякакви предварителни планове, защото знаех, че дори и с часове да мисля какво трябва да му кажа, това няма да помогне. Никой не ми отговори, но отидох още няколко пъти, докато накрая не ми отвори слаб ...