ЛЮБОВ ОТ ОТВЪДНОТО

    Дали плачат мъжете? Той пак плачеше, неговият ангел хранител беше напуснал земният свят. Как щеше да живее без нея? Кой щеше да го утешава когато му беше тежко? Не искаше да живее без нея в този объркващ го свят! Тя беше за него неговото всичко. Сега пак беше сам – сред хората, а толкова сам.
    Пореден ден откакто тя беше напуснала земните вселения, а покоят в душата му не идваше. Беше разбрал, че в близкия град практикува жена-медиум, която можеше да му помогне. „Ще отида при нея.“ - взе своето решение той. „Дали ще ми даде утехата, от която се нуждая?“ – се питаше. Утеха, това му беше нужно в този момент! Тя напусна този свят толкова неочаквано и не можа да му каже, колко много го обича, колко много се тревожи за него – слова, които всеки би искал да чуе.
     И ето го в преддверието на приемната на жената-медиум. Подредбата бе обикновена, но вдъхваше спокойствие. Той почука на вратата. Чу глас:
- Влезте! 
Отвори и влезе. Слабата, стройна  и черноока жена го приветства и го покани да седна на стола, който беше определен за клиентите. Винаги припрян той още със сядането започна да задава въпроси. Жената го прекъсна с властнически тон:
- Почакай, ти си дошъл да ти говоря аз, а не ти да ми говориш!
Той замълча и зачака. Жената го попита за името му и за датата му на раждане, след това започна да говори:
- Тя е тук. Обичала те е много. Ти за нея си бил и като син и като любим.
Той се разрида. 
- Не плачи! Всяка твоя сълза се излива върху нейното  лице. Ти много я обичаш и си се вкопчил в нея, но трябва да я пуснеш, защото тя не може да продължи пътя си! Каза да не плачеш много за нея, защото внезапната й смърт я е спасила от много страдания, които е щяла да изтърпи! Тежка болест е била завладяла тялото й, от която е нямало спасение,
    Той не спираше да плаче.
- За да ми повярваш, че ти говоря истината ще те попитам нещо! Спомняш ли си когато си плакал в колата и тя ти е подала  кърпичка си, за да избършеш сълзите си?
    Той изтръпна. Всичко беше истина! Тя беше там и общуваше с него с помощта на тази странна жена.
- Не се тревожи! – му каза жената – Тя е до теб, не само защото те обича, но и защото се тревожи за теб, защото иска да продължи да се грижи за теб, както го е правила. Въпреки че материалното й тяло е вече в земята тя няма да те изостави и ще бди над теб.
    Жената му каза още много неща за живота му, за синът му. Можеше ли да слуша? В мислите му витаеше само нейния образ - мила и усмихната- така я помнеше. 
    Жената приключи и той трябваше да си тръгне. Не му се тръгваше, но трябваше, защото синът му го чакаше – детето, което му беше подарък от Бог. Той стана и пое към вратата. Изпращайки го жената му каза:
- И не си мисли, че тя остава при мен! Тя тръгва с теб, защото те обича.
    Той излезе от сградата потресен, но все пак по-спокоен. Тя щеше да продължи да се грижи за него, така както го е правила винаги откакто са заедно.
„Душата отива там където обича.“ – си мислеше той, а стихът на Вапцаров започна да изплува в мислите му строфа по строфа:

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

Тя беше до него и му говореше, и го обичаше.
Тя беше до него и му говореше, и го обичаше.
   По залез той отиде до езерото с водните лилии. Много често ходеха там докато тя беше жива. Изпращаха залеза и се възхищаваха на съвършената красота на видните рози. Там тя му разказваше за това, че е била русалка. Разказваше му за водното царство на нейният баща. Отвори урната, в която съхраняваше праха й - по нейна молба я бяха кремирали. Пръсна праха й в езерото. Заваля дъжд и отми праха полепнал по нежните бели цветове.
-  Сбогом, моя любов! Върни се във водното царство на твоят баща! - едра сълза се стече от очите му и се сля с дъждовните капки. И природата плачеше с него.