Любовта към свободата е цвете израсло в килия (приказка)

4.04.2008 г., 17:55 ч.

Проза » Разкази

2243 0 0

7 мин за четене

"Любовта към свободата е цвете израсло в килия, защото само в затвор можем наистина да оценим същността й" Хайне

Гледайки мрака на килията и усещайки студената гневна закана на Свободата срещу онези, които само напразно се бяха вричали в нея, му минаваха всякакви непознати мисли през главата... сякаш попиваше от спомените на самото място.

По влажните студени стени, се бе наслоила вековната мръсотия, на стотиците загубили живот и воля сред хладните извивки на затвора. И както подземното царство има своите демонични обитатели, така и каторгата имаше своите затворници.

Погледът му се плъзгаше обезсърчено през застиналите в далечна агония лица, докато в съзнанието му, заблудено и с крясък, се блъскаха мисли за правдата, достойнството и онова, което всъщност отнемаше един затвор. Сърцата им все още туптяха, гърдите им се повдигаха механично, сякаш следвайки безвъзвратно изгубен копнеж за живот. Очите им бяха изгаснали, като че живецът в тях бе обрасъл с мъховете и лишеите, вече превзели стените на килията. Неговата цел, по случайност, бе един от малкото в цялото подземие, в чийто взор просветваха опасни пламъчета на воля и достойнство. И може би точно този човек правеше гледката така покъртителна - тази горда осанка в сравнение с мизерията царуваща в душите на останалите беше сякаш ярка светлина в тунела. Но дали светеше като свещ сбирайки нищо неподозиращите мушици и пеперуди, с цел да ги потопи в огъня си или беше като морски фар, пазещ корабите от острите зъбери на живота?

Слабото изстрадало тяло в ъгъла беше покрито с някога фини и по мярка дрехи, сега висящи траурно по стърчащите крайници тип паяк, парцали.

- Бароне! - стражът помаха отривисто, с надеждата по-бързо да се махне от това потискащо място и да отблъсне тези странни въпроси. Знаеше, че мигновено ще се стопят в безкрая, щом излезеше на кулата и слънцето докоснеше и бронята и самото му същество.

Затворникът се надигна с тежка въздиша, като че бе чакал досадната десетина минути, за да му позволят да разреши спора между двама глупаци. Под странното пожелание за успешно преминаване под „куполите на затворника", двамата мъже подминах множеството килии с техните метални пръсти.

Изкачиха витите каменно стълби мълчаливо, всеки унесен в собствените си мисли. Когато лъчите на първия коридор ги осветиха, затворникът трепна и широка усмивка се разля по устните му. Очите му някога едва просветващи, сега горяха.

- Бароне...? - започна въпросително стражът.

- Шшт...! - прекъсна го затворникът - Наближаваме първият свод...

Бавно, все едно официална процесия, двамата навлязоха в първата от трите големи зали увенчаващи пътя им.

С ярки цветове самият купол, подпиран от огромните колони, бе изрисуван с образа на огнена птица, разперила могъщите си криле сред синьото небе, къдравите облаци в нежно лилавеещо и още по-къдраво кремаво.

За да отговори на недовършения въпрос, силният глас на барона се разнесе из огромното помещение подчинявайки всичко:

- Този феникс, реещ се из небесата, е олицетворение на човешкия дух и самия живот. Този огнен дух се понася из хорските селения, пикира или просто се оставя на простора да го отнесе. Издига се и се снишава, както всеки има своите победи и падения, има препятствия както всеки посреща проблемите... - думите заглъхнаха оставяйки нещо скрито - Фениксът е щастлив, но не разбира щастието си.

И неусетно се озоваха отново в коридор - светъл, с високи прозорци, множество разклонения като на самия човешки път и пълен с пана изрисувани с портрети по стените - все на малки деца, младежи с усмихнати лица и нито един възрастен. Усещането беше точно като за увертюра към някое музикално представление.

Скоро необременеността на коридора бе пометена от огромните широки врати към втората зала.

Там отново със златисти и огнени цветове, в които обаче се четеше някаква по-голяма рязкост, се открояваше великолепният образ на феникса. Сега облаците се бяха скупчили около съществото като златна клетка и в извивките им можеше лесно да се открие дали сочеща ръка, изкривена в гневна гримаса физиономия или други там човешки черти. Стражът сякаш дори зърна себе си там горе.

Тук, завладяващият тембър на каторжника звънна отново:

- Виждаш ли как обществото и моралът затягат примката си около човешкия дух, все едно гарвани гробари предусещат своя пир? Фениксът чувства, че любовта, свободата... щастието му са отнемани, но нито разбира кой точно му ги отнема, нито какво точно бива отнемано... Кога за последен път бяхте щастлив, стражник?

Затишието на следващия коридор бе изпълнено с далечния ромон на поток и глъчката на птиците. Беше точно като антракт по средата на спиращ дъха спектакъл, за който можеше само да се шушука преди да е дошъл краят.

Затворникът спря за миг до високия прозорец и с поглед пълен с копнеж проследи извивките на хълмовете, ясното небе с бели пухести облаци, пристъпващи мудно един след друг. Една единствена сълза се спусна по набраздените от дълбоки бръчки страни. Все пак фениксът плаче рядко....

Докато вървяха с бавна крачка по коридора, минаваха покрай портрети на средно възрастни хора с помръкнали лица, замислени погледи изпълнение с намек за някаква далечна агония. О, колко много им приличаше стражът в момента! Бе ли бил някога наистина щастлив? Пристъпиха към широките двери, всеки обсебен от напращите чувства и със странното разбиране, че това не е просто път към някоя цел или място, а по странен начин към самите тях. Крилата на входа с отвориха, сякаш предизвиквайки ги да навлязат сред мистичните им дебри.

Обстановката в залата нямаше нищо общо с онази в другите две. Мракът бе обгърнал всичко в резките тонове на сиво и черно, протягащи алчни пръсти към онези отдолу що се осмеляваха да погледнат. Из някога красивите небеса, висяха тънки решетки от черни струи дъжд. Великолепната птица бе изчезнала. В средата в най-отдалечената точка едно единствено малко цвете преливащо в огнени цветове изпъкваше сред тъмата. Ако бихте задържали погледа си повече от няколко секунди върху нежните венчелистчета веднага бихте останали с впечатлението, че разцъфтява пред очите ви.

В тази мрачна атмосфера пристъпваха мъжете, неспособни да откъснат поглед... Тялото на затворника затрепери. Не от студ, не от болка или страх - тялото му трептеше от искрен смях.

- Виждаш ли?! Виждаш ли?! - радваше се каторжникът, а гласът му звънтеше щастливо - Фениксът е устоял на студа и на мрака, намерил е своята свобода, любовта си, щастието си и дори нови очи, които могат да виждат света!

Но дали? Как би могъл някой да намери свободата си в килия? Как би могъл някой да обикне простора, затворен и притиснат между четири стени? Или да бъде щастлив сред подобна мизерия?

- Не разбираш ли?! - каза усмихнато затворникът - „Любовта към свободата е като цвете израсло в килия, защото само в затвор човек може да оцени истинската и стойност.".

Пред смаяния поглед на стража, тялото на каторжника започна да се изменя - огромни огнени криле и тяло покрито с искрящи лъскави пера, изискана глава и толкова дълбок поглед. Фениксът се издигна и сред ярък взрив от светлина изчезна. Без намек за присъствие или паметни действия, а само с онова, което бе посял в човешката душа разкривайки собствения си път. Изчезна и отиде при Свободата, за да и покаже, че бе намерил истинската си любов към нея - точно както се бяха врекли преди толкова много години. Тогава тръгна, за да намери начин да я обича истински и най-накрая можеше да се завърне.

В коридора след последната зала, имаше само един портрет. Беше на младолик мъж на средна възраст, с кестенява коса, спускаща се покрай бледо лице с изключително черни очи. Стражът се приближи и огледа портрета на барона. Някъде навътре в зениците блестяха огньовете на едни огнени криле и простор.

Компания на портрета правеше ваза с едно единствено цвете. Листата на лалето сякаш горяха и преливаха в оранжево, жълто, яркочервено и някъде там по-тъмни цветове. Стражът протегна ръка със затаен дъх и всичко се разпадна...

Събудих се в собствената си стая, която не беше покой в някой великолепен замък, а помещение в съвсем обикновена кооперация. Пръстите под завивките, там, където бях докоснала цветето горяха. Станах чевръсто и със замах отметнах пердетата на стаята - в момента, в който слънцето докосна червените листа на цветето върху масата всичко избухна в дълго копняната светлина...

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.