И все пак, сега ти не си ми най-големият проблем, казвам си аз, влизайки в десететажната сграда на баща ми, оценявана в момента на два милиона евро. Винаги сам съм си определял задачите. Коя е на първо място, коя е на второ и коя да оставя за утре. Защото въпреки безсънната нощ и бутилката "ЧИВЪРС", това не ми е за първи път, аз винаги съм си давал ясно сметката, че когато влизам като батман, като супермен и така да гледам, че на тези близо 500 човека, на тези 500 слуги веднага да им става ясно кой всъщност командва парада, макар че ако ме попита някой честно, бих уточнил"кой всъщност командва маскарада тук".
Оказва се, обаче, че душевната ми агония не е свършила с нощта. Този Жоро, който не знам защо баща ми го бе избрал като подходящ да се мотае на входа и да посреща свои"гости", вместо да ми каже както винаги през последните пет години "Здрасти Анто", с една убийствена ирония и с подправен глас ме блъска с думите"Добър ден, господин Демирев!"
Дали от това, че не съм мигнал през нощт ...