И все пак, сега ти не си ми най-големият проблем, казвам си аз, влизайки в десететажната сграда на баща ми, оценявана в момента на два милиона евро. Винаги сам съм си определял задачите. Коя е на първо място, коя е на второ и коя да оставя за утре. Защото въпреки безсънната нощ и бутилката "ЧИВЪРС", това не ми е за първи път, аз винаги съм си давал ясно сметката, че когато влизам като батман, като супермен и така да гледам, че на тези близо 500 човека, на тези 500 слуги веднага да им става ясно кой всъщност командва парада, макар че ако ме попита някой честно, бих уточнил"кой всъщност командва маскарада тук".

     Оказва се, обаче, че душевната ми агония не е свършила с нощта. Този Жоро, който не знам защо баща ми го бе избрал като подходящ да се мотае на входа и да посреща свои"гости", вместо да ми каже както винаги през последните пет години "Здрасти Анто", с една убийствена ирония и с подправен глас ме блъска с думите"Добър ден, господин Демирев!"

      Дали от това, че не съм мигнал през нощта или от изпитото уиски, или от това, че за първи път от толкова години някой, та бил той и Елиза, ми се изплъзва от ръцете, че някой не ми се подчинява безпрекословно, но избухвам и се чувам да казвам: " А бе педал, я не ми се отваряй, я не ми се лигави!" За пръв път му показвам кой всъщност командва тук, за пръв път се държа така, сякаш най-после му удрям плесницата, за която отдавна мечтая да му зашлевя. Но вместо той да е сащисаният, сащисаният се оказвам аз, чувайки го да казва:" Баща ви,г-н Фи-ли-пов, баща ви, нареди от днес всички да се обръщат на Ви към сина му, всеки да си знае мястото в "жабурняко", така ни заповяда.

      И за кой ли път през последното денонощие се ядоствам на Елиза, вместо да се ядосвам на баща ми, който явно е решил да променя схемата, която до вчера ни е носила чували с пари. Който иска да подражава на онези, по-големите богаташи от нас, без да си дава сметка, че ние сме им оправили бъдещето и сме им разчистили пътя, оставайки купища трупове след нас, без да се притесняват, че такива като мен им изкарват парите, а те ни подхвърлят само трохите. Защото трохи, трохи, ама и на нас тези трохи носят милиони.

      Заради Елиза ми се струпват тези облаци на главата. Вместо досега да съм почистил всичките лайна, които водят до убийството на Филип. Филип, който не ми даде никакъв шанс, след като бе разбрал неизвестно как, че съм убил брат му и гордата жена на брат му. Вместо да съм спокоен сега, аз не мога да преживея, че ме остави тази Елиза, която толкова много години ми се е правила на тиха, скромна и безобидна. На която ù подарявах евтини дрънкулки за ушите и ръцете от петстотин лева, а тя грейваше като щастливо дете, сякаш съм ù купил мечтаната марка сладолед.

     - Ще отида при баща си, когато имам време, тросвам се на Жоро и се отправям към кабинета си. Тръшвам се зад бюрото си и търкам лицето си с белоснежната кърпичка, сякаш заедно с потта искам да изтрия и ядовете си, и мрачните си мисли. И тогава дочувам някакъв лек шум и усещам, че нечии очи са се впили в гърба ми. И когато се обръщам, виждам Поли, която ме гледа с любопитство и изненада. Същата тази Поли, която срещу дребни суми е подслаждала нощите ми, в които съм бягал от самотата си,  макар че напоследък не си спомням в късните нощи да съм правил нещо друго.

      - Ти пък откъде се взе? - правя аз неуспешен опит да скрия изненадата си. Да скрия раздразнението си, че някой е успял да усети притесненията ми. Поли ме е видяла приведен, замислен, слаб и уплашен, за разлика от Елиза, която ме е виждала да се разхождам в огромния апартамент сам и гол, като бяла мечка в пустошта на Антарктида. Свободен, силен и винаги готов за лов.

       - Поли продължава да ме гледа с вторачен и изпитващ поглед.

Познавам тези дълбоки очи, в които често съм изпитвал усещането, че се губя. Че не мога да проникна зад тях и да прочета мислите ù и да се озова в скритото им тайнство. Те излъчват някакъв магически огън, който те прави безумен и поражда почти непреодолимо желание да се хвърлиш в него и после да става каквото ще. Но макар, че често сърцето ми се е парело от тези пламъци, аз съм успявал да обуздавам чувствата си и да я отблъсквам като детска люлка, без която бебето не може да заспи. В този момент, обаче, не е така. Сякаш Елиза е застанала като сянка между нея и мен и аз не зная коя физиономия да извадя. Тази, която показвам пред Поли или тази, която бих показал сега, ако Елиза е пред очите ми. Дали от внезапно бликнала обич към Елиза или от усещането ме за внезапно стъпканото ми достойнство пред Поли, с която с радост бих прекарал една поредна бурна и страстна нощ, но сега е утро, денят едва започва и идеята направо си е абсурдна.

         Вярно е, че съм разпоредил Поли да влиза в моята обител по всяко време, но невероятно е, че мутрите на входа не ме предупредиха и това само ми подсказва, че желязната дисциплина, която съм създал с толкова труд, някъде вече е пропукана.

         И сега тя е станала неволен свидетел на психокъщата в главата ми, без да съзнава, че разрушава защита ми и без да подозира колко опасно за живота ù е това. Защото на никой не съм позволил да има съмнение дори, че в природата ми е чертата на непоколебимия мъжкар, който се справя с всичко... и всички.

         Тя, сякаш усетила моята моментна слабост, сякаш само за един миг успява да проникне дълбоко в душата ми, се доближава до мен, обгръща раменете ми с нежните си топли ръце и тихо прошепва: "Върни се бързо оттам, където си сега! Защото това е ловното ти място, от което връщане няма, а това означава, че вече няма кой да мисли и за мен. И за теб ще свърши всичко, ако спреш да мислиш и за мен, ако спра да ти липсвам. Питам те, вече спрях ли да ти липсвам?"

         Дъхът ù изгаря ухото ми. Желанието ми е да се свлека на пода и свличайки се, да ù свлека роклята, но вместо това я отблъсквам от себе си с думите: "Стига капризи!"

         Не знам как, но успявам да сложа на лицето си маската на мъжагата, но все пак не я отблъсквам толкова грубо, както съм го правил много пъти преди това, когато съм искал да ù покажа колко съм печен.И в този момент си давам сметка, че вече не съм онзи, който бях до вчера, когато Елиза избяга под носа ми. Нещо в мен е пречупило онази крайна грубост, с която показвам на всички, че нещата се случват така, както аз искам да продължават дотогава, докато аз реша. Колкото по-рано съм си мислел, че Поли е случайната изкусителка в живота ми, толкова сега ми се струва бледна сянка на приятел, който е изпаднал в беда, на който не мога точно сега да помогна, защото съм загубил моята Елиза. И веднага си давам сметка, че никога не съм я наричал "моята Елиза"

          Всъщност, възможно ли е отново да ми принадлежи? Не знам как това се прокрадва в съзнанието ми като въпрос, но дотолкова ме изкарва извън времето, че когато се опомням, съм хванал Поли за гърлото, крещейки ù: " Или си моя, или си на никой, чуваш ли?"

          Когато осъзнавам, че говоря на Елиза, а се оказва, че Поли съм хванал за гърлото, веднага си давам сметка колко хора са били мои жертви като нелепо стечение на обстоятелствата, на моята непоклатима вяра, че първо съм аз и че друго освен това Аз няма. Защото бесовете от бягството на Елиза отново са ме обладали, защото изобщо не съм намерил обяснение  защо и кога    съм стиснал гърлото на Поли.

         - За Бога, какво ти става? - хърка в ръцете ми Поли, а очите ù са се изцъклили от ужас и болка.

         - Тръгвай си, кучко! - изкрещявам ù аз и я отблъсквам от себе си като сън, в който дори нападението на Сатаната няма шанс срещу  мен.

          Виждам как тялото ù полита като перце, което преди да е докоснало земята отново се повдига нагоре,  защото съм го духнал, как главата ù се удря в пода, как тя бързо понечва да се изправи в желанието си  да съхрани достойнството си, но успява само да застане на колене и да запълзи панически към вратата. И сам не разбирам как става така, но само когато е на сантиметри от вратата, на миг от бягството си от ужаса и към свободата си, тя рухва, а на пода бързо започва да се стича ручей от червена течност, която запълзява по паркета като малки палави гущерчета, които ту се скриват във фугите, ту отново пропълзяват напред и стигат все по-близко до краката ми.

          И в един момент, когато съм готов да се хвърля към безжизненото ù тяло и да ù изкрещя в паниката си да не умира, все пак тя възкръсва, изправя се и отваря вратата. Но вместо да хукне през глава по дългия коридор и стълбите надолу като всеки нормален човек, намерил изхода за бягство от опасността за живота си, тя се обръща с гордо отметната глава, така,  сякаш е успяла набързо да слепи парчетата на разпиляната си по пода гордост и с глава на куражлия ми изкрещява: "Напразно съм мислела, че какъвто и да се показваше, все пак си човек, все пак душа носиш. А ти се оказа демон, за който нищо друго няма значение, освен парите и страстта да властва над всички и всичко. Ако не си демон, тогава си много болен... Неизлечимо болен от алчност и жестокост психопат".