По това време на деня селото спеше. По прашният път нямаше жива душа. Птичките не пееха, понеже горещият въздух изгаряше малките им гърла. Единственият звук, който известяваше наличието на живот, идваше от кръчмата на леля Тотка и показваше, че пак има бой. Високо горе обаче нещата стояха другояче. Скрити в сенките на вековни дървета, старият копанарин и козарчетата се гласяха да обядват след поредното изморително изкачване със стадата си. Всеки ден по пладне копанарина разказваше истории на малките пакостници и това беше причината всички да стоят мирно в очакване на новия му разказ. Той зарея поглед към отсрещния хълм и сякаш се изгуби някъде там, из сенките на миналото. Със същият вглъбен поглед той започна разказа си...

            -Някога, деца, много отдавна, между двата хълма се разполагала голяма река. Всички търговски лодки минавали  оттук. Велика била  тая река. Хората вярвали, че има морско божество, което им помагало и ги пазило и му принасяли в жертва най-доброто от реколтата си. Дълги години хората били щастливи и живота им вървял добре. Селото било ей там отсреща, а тука били нивите. Сами се досещате, че всеки ден те преплували през реката, за да напоят земите си. И така, оттук започва моята история...

            В селото горе живеела стара знахарка. Носели се слухове, че била вещица. Тя си нямала никой, освен едно малко момче. Хората избягвали и нея, и него -мислели го за демон, изпратен като награда на вещицата за мръсните й деяния. Само от време на време ги чували как се смеят някъде из полята, или ги виждали на нивата. Един път годишно те слизали сред хората - на празника на селото, да поднесат своя дар към морския бог. Тогава продавали вълшебни цярове за всякакви болежки. По-смелите се престрашавали да си закупят от нейните лекартва, но повечето хора избягвали да се доближават до нея и сина й.              

            Минали години. Момчето се било превърнало в снажен момък и много от момите се заглеждали в него въпреки приказките за него и майка му. На полето го задявало и най-красивото момиче в селото и даже се говорело, че са сгодени. Всичко следвало нормалния си ход-реката била спокойна, слънцето греело, птичките пеели... Нищо не подсказвало за  ужасната трагедия, която щяла да се случи... Качил се момъкът в една лодка и поел към нивите. Не изминал обаче и половината път, когато реката се надигнала и големи вълни заляли лодката. Всичко се случило за секунди. Старата майка, като видяла какво се случва на момчето й, застинала като камък. Ужасените му викове за помощ отекнали из цялото село. Сякаш времето спряло, докато вълните поемали в прегръдките си младото момче. Тогава от окото на майката се отронила една-единствена сълза и тежка клетва се отронила от устата й: "Да дойде време на твойто място село да стане. Да има рекичка малка, спомен от твойто величие. Дете да ти бъде и да те търси тъй, както аз ще търся мойто дете навеки..."  Тъй думала майката. Това били последните й думи. После казват, сърцето й се пръснало от мъка. Никой не посмял да се доближи до трупа на клетата жена. Оставили я там и когато отишли на другата сутрин, заварили голям дъб на нейното място. Той сякаш стоял там, за да напомня за проклятието, тегнещо над селото.

            - Това беше моята история. Ако се питате вярно ли е всичко това погледнете селото долу. Там има малка тъжна рекичка, търсеща майчина ласка. Отсреща има и дъб вековен, също тъй тъжен и самотен. Това е силата на майчината обич.

            Козарчетата гледаха надолу със страхопочитание. Вече знаеха как се е появило тяхното село. Всичко обаче изглеждаше забравено. Цялата тази болка се беше стаила в едно самотно дърво. Копанарина обаче премълчаваше нещо. Единствено погледът му го издаваше... също толкова зареян из нищото както в началото на разказа. Но в него се четеше още нещо... тъга. Тъга по майката, която беше изгубил. Невестата на младия момък. Тя се беше изгубила някъде след трагичната случка. Нейната мъка беше безмерна. Когато роди момченцето, тя го кръсти Асен. Остави го пред една врата, първата в селото, и потъна в безкрая. Също както тънеше и сърцето на копанарина. Никой никога не разбра за неговата тайна. Нямаше и да разбере. Беше станало късно и трябваше да съберат стадата. Той плесна с ръце и козарчетата се заловиха за работа.

            Когато се върнаха в селото те завариха пустота. Както винаги само кръчмата беше пълна. Нямаше жива душа, но нещо тежеше в сърцата на козарчетата. Те тъгуваха за майката и момчето, неспреведливо отхвърлените. Копанарина хвърли последен поглед към самотното дърво, поклати глава и потъна в мрака.