14. Бар “Астория”

Неоновите реклами на Авиокомпания “Балкан” хвърляха цветни отпечатъци върху жълтите павета на булеварда. Трицветната светлина се смесваше с   уличното осветление и придаваше особена фееричност на красивия площад с величествената конна фигура на руския цар. До бюрото на  авиокомпанията се гушеше  входа на единственото нощно заведение в столицата, над който мигаше малката реклама на бар “Астория”.  Невзрачният вход на бара не обещаваше нищо особено, но всъщност интериорът беше уютен и доста просторен за нощно заведение. Влизайки в залата, веднага вдясно беше сцената, където свиреше джазовият оркестър на “Младите оптимисти”. Пред сцената имаше голям дансинг, а около него бяха наредени неголеми кръгли масички за по четири човека. Край  стените на бара също имаше  маси, но те бяха квадратни. Цялата дясна стена беше заета от бара на заведението, където свещенодействаше чевръстата Пепа. Дългите ù руси коси падаха по голите ù рамене, които разкриваха пищната ù гръд. Не случайно на високите столчета край бара се настаняваха винаги нейните ухажьори.  Между масите щъкаха  забързани сервитьори и разнасяха разноцветни напитки и коктейли, приготвени от Пепа.

Беше събота вечер, денят на голямите обороти, и заведението беше претъпкано от чужденци, отседнали в новия хотел зад “коня”, софийски бохеми и момичета за забавление. Не беше малък и броят на “броячите”- щатни и доброволни агенти на ДС. Те консумираха за сметка на държавата, но нямаха право да се напиват, иначе бдителността им щеше да се притъпи.

         Зад Пепа цялата стена беше облицована с рафтове, по които бяха наредени десетки наши и чужди бутилки с разноцветно съдържание.

Оркестърът свиреше прочутата мелодия на Глен Милър - “Настроение”.

         Когато на сцената излезе чаровната русокоса Ахинора, посетителите намалиха разговорите и се вслушаха в песента на Нора, както я наричаха приятелите ù. Освен с песните си, тя винаги спечелваше публиката и със своя собствен чар, подсилен от прочутата бенка на лицето. След нейните изпълнения оркестърът се оттегли на кратка почивка. Часовникът на бара показваше полунощ, когато музикантите отново заеха местата си, светлините угаснаха, само няколко прожектора застлаха дансинга със сини, червени и зелени кръгове и в техния център се появи новата кабаретна звезда на София. Нели Радомирска беше започнала да танцува  в бар “Астория” само преди няколко месеца, но  много бързо беше станала любимка на софийската бохема. 

         Тази вечер Нели излезе на сцената, облякла напълно прозрачни шалвари, обшити с разноцветни паети, които блестяха като звездички  в уютната тъмнина на “Астория.” Горе съвсем мъничко бюстие даваше възможност на посетителите в бара да се любуват на красивите ù гърди, които почти изцяло бяха на показ. Под звуците на сластната ориенталска музика босоногата Нели танцуваше за своите почитатели, сред които беше и нейният работодател - Самара. Този път той беше придружаван от трима елегантни млади  мъже, които наблюдаваха с огромен интерес изпълнението на циганката.

         Под звуците на изпълнената с екзотика и страст мелодия танцьорката виеше грациозното си тяло, ръцете ù описваха причудливи арабески, а очите ù изгаряха  сърцата на мъжете.

         Когато, съпроводена от бурни аплодисменти, Нели се оттегли в стаичката на артистите,  оживлението в бара продължаваше, Самара  повика минаващия кенлер, пошепна му нещо и той се запъти към  гримьорната.

          Нели се появи в залата и  ръкоплясканията отново  я придружаваха. Когато приближи масата на Самара, като по даден знак и тримата му приятели скочиха от местата си, за да ù предложат стол. Тя им благодари мълчаливо с пленяващата си усмивка и седна до покровителя си. Наляха ù шампанско и пиха за нейните успехи в артистичната кариера. Оркестърът засвири прочутия блус “Lonely table just for one” и един от мъжете стана, за да я покани на танц.  Нели хвърли светкавичен поглед към покровителя си, разбра дадения знак и стана. Когато бяха вече на дансинга, кавалерът ù я притисна силно към себе си, наведе глава кък нея, лицата им се допряха и той тихо зашепна на ухото ù. Искал да се видят, Нели не знаеше какво да отговори и замълча, мъжът извади от джоба си визитна картичка и я сложи в ръката ù, явно беше предварително приготвена. Тя бързо я мушна в сутиена си. Беше навик.

Когато излязоха от бара, навън вече се развиделяваше. Самара  я придружи до площада, качи я на едно такси под очудените погледи на тримата.  Всички бяха с колите си.

         Таксито я остави пред блока, който се намираше зад ресторант “Ропотамо”, и след минута Нели беше в новото си жилище. Тихо отвори вратата на стаята, където спеше синът ù. Найден спеше дълбоко. Спокойна, тя отиде  да си вземе душ и само след минути спеше в новото си легло.

         Наближаваше Нова година, всяка вечер в бар “Астория” беше пълно с празнуващи столичани. След новогодишните банкети, организирани  от предприятия и учреждения, мнозина искаха да си допият в компанията на някоя симпатична и развеселена от изпитото вино колежка.

Другата причина  беше, че от месец в бара пееше най-обичаната джазова певица - Леа Иванова. Властите не ù разрешаваха да изнася концерти и хората се стичаха в бара, за да я слушат.

След  “ЦУМ,ЦУМ,ЦУМ" беше ред на нейния вечен хит “Чико от Порто Рико”, публиката изпадаше в екстаз, щом чуеше тази мелодична песничка, “бисовете” не спираха. След още две песни Леа, изпращайки хиляди въздушни целувки на обожателите си, се оттегли  в гримьорната.  След кратка пауза на сцената  излезе  Нели с нейните ориенталски танци. Под такта на завладяващата музика коремът ù вибрираше като камертон, а мургавото ù пъпче, украсено с голям “рубин”  (навярно от най-обикновено стъкло), правеше влудяващи публиката кръгове. Цялото ù тяло излъчваше страст и желание. Танцът беше към края си, когато при едно завъртане към публиката погледът ù попадна на централната маса край дансинга. Оттам я гледаха неповторимите очи на сина ù. Тези огромни сини очи с остър блясък и студенина тя не можеше да сбърка никога. Това видение тя срещаше за втори път в живота си. Не беше забравила красивия военен, който я гледаше със същия поглед и я преследваше доста време.

Когато погледите им се срещнаха, танцьорката се вкамени, не беше способна на никакво движение. Публиката прие това като финал. Оркестрантите недоумяваха, но като добри професионалисти Дечко, Митко и Людмата, станали на крака, изсвириха финала на мелодията. Въпреки френетичните аплодисменти и виковете “бис”, танцьорката не се появи на дансинга. Едва когато таксито препускаше към дома ù, Нели се успокои. Чии бяха тези очи, които всеки път я стряскаха и плашеха. Каква беше връзката между погледа на офицера от малкото градче, синът ù и мъжът от бара? Това не можеше да е случайност. Тук имаше някаква тайна. Болезнен спазъм сви сърцето на Назлие. Ами ако е той? Не, не можеше да бъде. Майчината любов отхвърляше категорично такава възможност, но разумът и логиката бяха на друго мнение.

15. ТВУ “Макаренко”

“ Бизнесът" на Найден напоследък не вървеше добре. Откакто се бяха изнесли от улица Татарли, връзката с приятелите му от “маалата” не беше същата. Той вече не беше част от тях и много скоро друг главатар зае мястото, за което години наред никой не можеше да претендира.

Тъкмо Найден беше намерил нови съдружници от софийските бандитчета, когато на гара Подуяне милицията го пипна. Откараха го в Пето районно. Не искаше да каже нито как се казва, нито адреса, на който живее. Документи нямаше никакви. “Посъветваха” го яко и Найден клекна, и си каза всичко.  Беше непълнолетен, хванат за първи път. Решиха да го изпратят в Трудово-възпитателното училище “Макаренко”. Естествено, за да се стигне до такова решение, важна роля изигра и посещението на майка му в милицията. Кабаретната танцьорка отдавна беше усвоила изкуството да смекчава мъжките сърца. Даже милиционерските.

                  ТВУ “Макаренко” се намираше на края на града, в полите на планината. Училището се помещаваше в сградите на бивши казарми. Тук учеха само “проблемни”момчета от 10 до 17 години. Беше полуучилище-пансион, полузатвор.

Децата учеха по нормалните учебни програми, с допълнителни часове за физкултура и спорт, както и за трудово-възпитателна работа в работилниците на училището. Усвояваха дърводелство, шлосерство и други професии, свързани с металообработването.

         Учителите бяха млади, яки мъжаги, дошли тук не по свое желание, а изпратени за наказание. Част от тях бяха съгрешили с някоя своя ученичка или с попаднали в полезрението на някой отмъстителен директор. В това училище-затвор женският свят се заключаваше с две лелки в кухнята на пансиона и новата учителка по български език и литература.

         Класовете бяха обособени - според възрастта и знанията. Поради особения характер на училището, освен учители, имаше и възпитатели, които основно се занимаваха с извънкласната дейност. Дисциплината  се осигуряваше от учители и възпитатели, съгласно вътрешния правилник на училището. Методите бяха педагогически, като официално боят не беше разрешен. “Не е разрешен, но не е и отменен”, се шегуваха учителите и всеки прилагаше собствените си “методи” на възпитание. В края на краищата важен беше крайният резултат.

 Найден беше приет въздържано от съучениците си. От циганчета, попаднали също в това училище, информацията беше стигнала не само до учителите, но и до децата, които го гледаха с респект, заради многото му подвизи по влаковете. Съвсем скоро той стана един от главатарите и всички се съобразяваха с него. Учители и възпитатели не сваляха поглед от него, знаейки силата, смелоста и находчивостта на новия пансионер.

         Часът по литература току що беше започнал. Другарката Тодорова прочете  едно от най-хубавите социални стихотворения на Яворов. Когато започна анализа на произведението, само учениците от първите два реда я слушаха или се правеха, че я слушат, мислейки за нещо друго. Наближаваше обяд и бяха гладни, а поезия на гладно никак не върви. По средните чинове си приказваха, четяха криминалета или се занимаваха с други, по-интересни неща.

Най-оживено беше на последните два чина, където групичката на Найден разиграваше поредната партия белот. Тъкмо той се канеше да “цака” асото на противника, когато до себе си чу гласа на учителката. “Стани и напусни класа”. Гласът ù беше тих, но категоричен. Без да стане от мястото си,  даже без да обърне глава към нея, Найден с ехидна усмивка каза да го остави на мира.

“Казах да станеш и да напуснеш стаята”, каза учителката, прибирайки картите, които лежаха на чина. Едва тогава момчето се обърна към учителката, стана от мястото си, застана пред дребничката Тодорова с ръце на кръста и с насмешка каза: “Какво искаш бе, врабец”, като нахално беше забил сините си очи в учителката.

Целият клас беше готов да прихне от смях, когато тя се надигна на пръсти и залепи звучна плесница  на момчето, което беше цяла глава над нея. “Вън от класа”, каза тя, гледайки го право в очите. Всички бяха затаили дъх в очакване на бурна реакция от страна на Найден. Виждаха вече учителката си просната на земята. Но техните предположения се оказаха грешни. Найден постоя безмълвен още минута пред учителката си, гледайки я с особено любопитство, обърна се и с бавна крачка напусна класната стая. Урокът продължи в притихналия клас. Муха да беше бръмнала, щеше да се чуе. Учителката беше спечелила първия рунд.

         Капка Тодорова беше дошла в “Макаренко” по собствено желание. Когато се яви пред комисията по разпределението на завършващите студенти, пожела да бъде разпределена в това училище, за което беше слушала много страхотии. Макар и крайно очудени, членовете на комисията веднага дадоха съгласие и Тодорова беше разпределена там, където никой не искаше да отиде доброволно. 

От три години литераторката беше единствената учителка в този силно “мъжки свят.

         Капка беше миниатурна женичка, по скоро момиченце, и не надхвърляше  метър и петдесет и шест. Фигурата ù беше като на порцеланова балеринка, а модерната прическа на косите с цвят на узряла пшеница ù придаваше много светски вид. Винаги усмихната, дружелюбна с колегите, тя неусетно беше спечелила тяхното уважение.

Тъй като нямаше никакви семейни ангажименти, винаги с готовност се отзоваваше на молбата на някой колега да го замести при неделните дежурства, които даваха през цялата година. Някои даже злопуотребяваха с тези молби, но тя, все така усмихната и отзивчива, не отказваше на никой. С всеки изминал ден авторитетът ù растеше не само сред учителите, но и  пред учениците. Когато се разчу за случая с Найден, ученици и учители не можаха да го асимилират. Най-изненадващото беше смиреността на момчето, което си беше извоювало името на арогантен побойник и крайно недисциплиниран ученик. Някои от учителите ù зададоха въпроса директно, но тя се усмихваше приветливо и мълчеше. Сред учениците инцидентът се коментираше още по-детайлно, докато стигна до ушите на директора. Смаян от поведението на хрисимата и спокойна  учителка, той я покани в кабинета си на разговор. Беше ли истина това, което се говореше вече няколко дни по коридорите и класните стаи. След минутна пауза Тодорова отговори утвърдително. Директорът беше смаян не по-малко от всички останали.

-      Давате ли си сметка за последствията, другарко Тодорова? - с поучителен тон попита директорът.

-      Да напълно, др. Директор, и съм готова да понеса последствията от постъпката си.

Тонът на учителката беше спокоен и решителен.  Директорът я погледна и се усмихна. Не беше сбъркал с това момиче, въпреки протестите му в отдел “Просвета”, когато научи, че е разпределена в тяхното училище. До края на учебната година в часовете по лутература и български език цареше спокойствие и дисциплина. Ако някой дръзнеше да прави обичайните глупости, щеше да си има работа, не с кого да е, а лично с Найден. А това беше по-лошо от лишаване от неделен отпуск, защото болеше.

         Тъй като Тодорова не беше излизала в отпуск вече 3 години, директорът просто я задължи да се яви на работа едва на 1-ви септември.

         Когато  в началото на новата учебна година се появи  в  училището,  всички се надпреварваха да ù съобщят голямата новина, с която смятаха да я зарадват. Найден  беше преместен в спортното училище в Пловдив. Някакъв треньор по футбол го харесал и уредил преместването му. Тя приемаше с усмивка “голямата новина”, но  сърцето ù се натъжаваше все повече и повече, когато си представяше, че на последния чин вече никой нямаше да играе  белот и да я  нарече “врабец”.