Беше хубав летен ден. Беше нейният рожден ден – двайсти поред. Празник? Не, не и за нея. Тя нямаше за какво да празнува. За това, че се беше родила? Никаква радост не й донесе това – нито преди, нито сега. Нямаше и с кого да го сподели - тя отдавна беше сама на този свят. Приятели? Бедността я бе лишила и от тях.
 Живееше сама, в малко жилище под наем, който едва плащаше. Работеше каквото намери и където намери. И работеше откакто се помни. В това отношение лятото беше по-благосклонно – времето беше топло, работа имаше повече, а и всичкия живот около нея я караше да не се чувства тъй сама. Зимата беше по-трудно. Тогава, освен самотата, студът и гладът бяха постоянни нейни спътници. Но тя бе свикнала с тяхната компания. Последната зима обаче се оказа много тежка. Тогава дойде болестта – едно от многото неща, които не можеше да си позволи – и тя разбра, че скоро няма да е между живите. Но какво толкова – нима щеше да липсва на някого? Нима някой щеше да попита за нея? Тя никога нищо ценно не е притежавала, за което да се страхува, че ще загуби. Животът? Тя не беше го постигнала - той сам я повика. И ако беше й казал за какво я вика, сигурно нямаше да го последва.
 Болестта я побеждаваше с всеки изминал ден. Не беше и трудно – лесно се побеждава някой, който няма за какво да се бори. Тя на никого и не каза за нея. Не знаеше дори какво е, а само това, че ще я погуби. Искаше й се обаче да дочака лятото - тя обичаше лятото и неговоте слънчеви дни, в които се беше родила. В дните на тежката зима, това беше нейното желание: да издържи отново лятото да види и да си тръгне от този свят в деня, в който бе дошла.
 Сега беше лято. Беше нейният рожден ден – двайсти поред. Тя се събуди с ясното съзнание, че се събужда за последно. А и болестта й го подсказваше все повече, с всеки изминал ден. Особенно последната седмица – тя беше страшна. Но не и тази сутрин – тази сутрин тя се събуди, без усещане за болка. Всъщност чувстваше се чудесно! Това я учуди. Нима животът се беше смилил над нея в последните й часове? Но дори в тези часове тя не се засуети какво да прави, а както всяка друга сутрин от топлите дни, взе малката кошничка с цветя и тръгна навън. На вратата спря и се обърна. Бавно, като за сбогом, заоглежда стаята, след което наистина прошепна “сбогом” и излезе.
 Както всяка друга сутрин от топлите дни, тя застана на ъгъла на блока, в който живееше и който се намираше на оживено кръстовище, постави масичката с цветята пред себе си, и зачака. Това беше нещото, което правеше в хубавите летни дни – продаваше цветя. 
 Тя чакаше. Но какво? Някой да купи цвете от нея и да й даде малко пари, с който някакси да свърже двата края на деня? Но защо й бяха пари днес – тя си отиваше?! Не, не парите я интересуваха. Интересуваха я хората, които минаваха край нея и които щяха да са тук и утре, и във следващия ден - все така забързани нанякъде, със своите грижи и проблеми, повечето от които сами си създаваха.
  Да, това правеше тя докато чакаше – гледаше и мислеше. Често проследяваше някого с поглед и си мислеше за това къде ли отива, как ли живее, с какво се занимава... Например ако някое добре облечено момче преминеше край нея, тя веднага мислеше за момичето, при което навярно отива и понякога, много често, й се искаше това да е тя. Да се позвъни на вратата и когато отвори, той да е там – положил цялото си старание да бъде красив... за нея. А тя, щастлива от вниманието и радостна от това, че е специална и единствена, ще го прегърне, целуне и заедно ще излязат за една чудесна вечер.
 Но това нямаше да стане! Тя нямаше да бъде на мястото на това момиче. Защо ли? Защото животът просто не й се усмихна. За разлика от нея, която никога не скри усмивката си за него. Нещо повече – обичаше го! И го обичаше не само защото го губеше – макар това винаги да е силна причина – но и защото го разбираше. Разбираше колко е лесно човек да бъде щастлив, че той всъщност си е такъв, но не го осъзнава и именно в това е неговато нещастие. Ето например жената с малкото момченце, които чакаха да пресекат улицата – защо, когато то стъпи на асфалта преди нея, тя го дръпна грубо и започна да му вика? Толкова ли беше трудно да допусне, че то всъщност иска да я поведе, че днес малкият мъж е решил да се грижи за майка си, както тя за него всеки ден? Само ако допусне това, дори и да не е така, колко различно би се отнесла към него?!... Майка с дете – още нещо, което тя нямаше да бъде. Още едно щастие, което нямаше да изпита!
  Ами човекът с костюма и куфарчето, който бързаше нанякъде, с поглед забит в земята? Какаво беше това нещо, за което мислеше – толкова важно, че да угаси всичката живинка в погледа му? И кой е наистина този достоен заместител на блясъка живот? Някакви цифри и дилеми? Стига бе!... И всички тези хора, които подобно на него ходеха по улиците – какво виждаха те от живота? Как, ако не видиш живота, ще можеш да го усетиш, как?!
 В този момент на кръстовището пред нея спря голяма черна лимузина. На предната седалка, до шофьора, седеше красиво момиче, с дълга руса коса. В едната си ръка държеше малко огледало, а с другата старателно се гримираше. Виждаше се, отдава особено значеие на това си занимание. Бедното момиче се загледа в нея. Усетила погледа й, хубавото момиче небрежно я погледна. След това се усмихна с тънка, презрителна усмивка и отново погледна напред. Лимузината потегли.
 На кого обаче се присмя изписаната руса кокона – на бедното момиче?! Не, присмя се на себе си – на своя плитък ум и празна душа. Защото това, което не можа да види, е самата себе си зад малката масичка. Защото това, което не можа да разбере, е че единствената причина местата им да не са разменени, е волята на самия живот!... Какво, нима не можеше болното момиче да е здраво и да е на мястото на напудрената залъгалка? Можеше, разбира се – нейни бяха всичките физически предимства. Нейни бяха всичките човешки предимства. Но животът беше решил друго. И тя му се подчиняваше. 
 Но за всичко това все пак имаше една причина. Една малка, нейна, вътрешна причина, основа на хиляди причини – нейната вяра. Тя виждаше величието на този свят и вярваше, че то не е случаен факт. Във всичко виждаше ръката на творец-магьосник и вярваше, че той е справедлив. Вярваше във вечността. В това, че сега, когато си тръгне оттук, ще отиде някъде другаде. Че когато затвори очи за този живот, ще ги отвори за нов. Трябваше да е така! Няма как да не е така! В противен случай, нещастието на нейния живот няма оправдание! В противен случай, нейната любов е напразна! В противен случай, няма справедливост!
 Такива мисли се въртяха в красивата глава на момичето в последните й дни. Такива бяха и в последния й ден. Но време беше да провери това, в което вярваше. Време беше да върви. При тази мисъл я обзе лека и неочаквана паника. Неочаквана, защото тя отдавна живееше с мисълта за този ден и беше сигурна, че е готова за него. Но очевидно такава готовност не съществува. Паниката изведнъж премина в страх и момичето усети, че краката й омекват. Ами сега? Тя знаеше, усещаше, че тръгне ли, няма да се върне. Но къде ще отиде? Какво й предстои? Дали ще види светлина в тунела, дали ще мине през поле, дали ще види Бог и какво ще Му каже?
Ами ако никъде не отиде? Ако нищо повече не види? Ако, затваряйки очи, само тъмнина пред тях остане?... Не - не може да е така! Нима, когато сложат някого в земята, приключва историята на един живот? Че какъв е смисълът му тогава? Какъв е смисълът на това как си живял и какъв си бил, след като ще бъде заличено? И само едно име ще остане от теб, издълбано в ниския камък? Не, не може да е така! Светът не може да забрави онези, които са го обичали, които са се възхищавали от неговата красота и мъдрост и са посвещавали живота си на нещо свято. А те са толкова, толкова много! Нима ги няма вече... никъде? Та те са част от него – един мъничък свят в света на големия!
 Вихърът и тежестта на тези мисли й замаиха главата. Притъмня й. Прииска й се да не тръгва, да продължи да продава, да погледа още малко минувачите, а след това да се прибере. Но усети, че няма да стане така – не и днес. Друг ден може би... някога.
 И така, тя още веднъж разбра, че е време да върви. Инстинктивно посегна да прибира масичката с цветята, но се сети, че няма къде да ги носи. Сети се, че там никой нищо не носи. Всичко тука оставяме, всичко! Вземаме само това, с което сме дошли и може би това, какво сме направили с него, ще е мярката за това какво ни предстои. Тя вдигна глава и погледна към небето. В същия момент обаче ярка светлина я заслепи и затвори очите й, които се напълниха със сълзи. Явно беше, че оттук не може да се разбере какво там се намира.
 Тя тръгна, а зад себе си остави малката масичка с няколко букета отгоре, които сякаш я изпращаха с поглед. След малко тя се изгуби в потока от многото хора, които, също като нея, отиваха нанякъде.
 В късния следобед на летния ден, група съседи се бяха събрали на едно място и тихо разговаряха помежду си:
 - Тц-тц-тц... че как е станало това бе? Младо, хубаво момиче...
 - Ми то си беше болно, детето. Болно, ама се държеше!
 - И кога?...
 - Снощи, както си е спяла. Както си е спяла, и...
 - Тц-тц-тц... хубаво момиче беше.
 - Хубаво!
 После всички се разотидоха, кой откъдето беше дошъл.