Беше хубав летен ден. Беше нейният рожден ден – двайсти поред. Празник? Не, не и за нея. Тя нямаше за какво да празнува. За това, че се беше родила? Никаква радост не й донесе това – нито преди, нито сега. Нямаше и с кого да го сподели - тя отдавна беше сама на този свят. Приятели? Бедността я бе лишила и от тях.
Живееше сама, в малко жилище под наем, който едва плащаше. Работеше каквото намери и където намери. И работеше откакто се помни. В това отношение лятото беше по-благосклонно – времето беше топло, работа имаше повече, а и всичкия живот около нея я караше да не се чувства тъй сама. Зимата беше по-трудно. Тогава, освен самотата, студът и гладът бяха постоянни нейни спътници. Но тя бе свикнала с тяхната компания. Последната зима обаче се оказа много тежка. Тогава дойде болестта – едно от многото неща, които не можеше да си позволи – и тя разбра, че скоро няма да е между живите. Но какво толкова – нима щеше да липсва на някого? Нима някой щеше да попита за нея? Тя никога нищо ценно ...