4.11.2018 г., 18:01 ч.

Малка нощна музика - 4 

  Проза » Разкази
420 4 4
15 мин за четене

     Младежът рипна и се засили към оръжието.

     Старецът не помръдна, докато усещаше как оня хваща приклада, после се прицелва към него и за миг спира. После решително натиска спусъка и се чува щракване като на белезници.

     Нищо.

     – Не си вдигнал предпа... – уморено го погледна изотдолу и прекъсна изречението, като видя злобния му поглед. – Нали ти казах, не ставаш за това. Ти не си стрелец. Само убиец.

     – Може пък да съм!

     Опита отново. Щрак. Нищо.

     – И минуции нямаш, момче. С какво ще стреляш?

     Чак сега усети, че прави глупости. Не се владееше. Краката му се разтрепериха. Усети се победен, а не искаше да признае. Седна на около две метра настрани и опря чело в коленете си. Хвърли пушката.

     – Това не е твоето оръжие – продължи невъзмутимо жертвата. – Ти си брокер. От най-обикновените очевидно. Можеш да убиваш само на борсата. За друго не те бива.

     – Ами птичките? – каза го без да иска. – Тези, които биват убивани над френския прозорец в къщата ми? Това няма нищо общо с борсовата търговия. Не мога да си отмъстя, ако не нараня този, който го прави. Това, че съм брокер, не може да ми помогне.

     – Дали? А опита ли? Вероятно живееш в богаташко ново кварталче на новоизлюпени полумилионери. Всички около теб имат хубави къщи с по три гаража и прекрасни дворчета. И вероятно не усещаш как нечии очи гледат винаги в твоето, докато изчисляваш размера на комисионните си за деня. Не съзнаваш, че светът е враждебен не само на борсата, а и в квартала ти. Защото не схващаш сложността на живота, възприемаш го първосигнално и алчно, тесногръдо. Да, младежо, ти живееш само еднозначно – или в съня на реалността, или в битието на измисленото. Притежаваш двойнственост, присъща на хора без идентичност.

     Ето пак! Грабна пушката и я стисна до себе си. Да му е под ръка. Този човек го влудяваше. Не престава да го обижда. А се усещаше слаб – пред думите му и пред това просташко хладнокръвие, с което общуваше с него, сякаш съзнаваше, че е неспособен да направи нищо смело. Мислеше, че ще продължи да го ругае по този уж интелигентен, а всъщност вулгарен начин и затова се учуди, когато чу:

     – Но ти прекъсна разказа си в най-интересната част, млади момко. Точно преди да започнеш да разправяш простотиите за това колко лесно печелиш и колко е хубаво да си по-алчен от алчните. Искаше да споделиш, че те е страх. Помислих, че щом се страхуваш от стражари и от закони, значи има все пак нещо смислено в тебе. Така ли е?

     А, да. Беше взел стареца за горски. И после, като се досети, че не е такъв, се отклони от темата и заговори за бизнеса си, както обикновено прави: почувства ли се в свои води, все за пари говори. Обаче вече не си спомняше какво точно е искал да каже тогава, затова рече напосоки:

     – Ами редът е нескопосан. И създава пречки.

     – Това му е предназначението. Създава пречки пред едно, а дава път на друго.

     – Презирам всякакъв ред, който е създаден от човека.

     – Тогава защо искаш да убиеш говедото, което стреля по твоите птички?

     – Тъкмо защото не искам да спазвам реда. Няма да се обаждам нито на полицията, нито ще го моля да не прави така, защото не е... възпитано. Каква отвратителна дума само! Не. Ще го направя по моя начин.

     – Обаче не можеш, това е очевидно. И тогава? Не съзнаваш ли, че убиецът на твоите птички също не признава реда? И намира за съвсем нормално да оползотворява времето си, като причинява смърт? Щом няма ред, който да му пречи, защо не? Може да му е приятно да убива.

     Младежът замълча. Имаше смисъл в думите на стареца. Но защо изобщо точно на него му пукаше за това? Нали го презира? Каза му го в очите. Презира дори опасността от патрона в пушката. А, да вероятно е безразличен и към смъртта. Защото е извадил предварително патрона на живота и знае, че няма да умре. Не и тази вечер. И не по този начин. Хитрец.

     Най-после старецът стана, беше се сраснал със земята и беше съвсем очевидно, че би искал да пусне корени; все пак се надигна и се отърси, сякаш пепелта от огъня беше полепнала на гърба му. Измърмори:

     – Направи го, щом искаш. Но бъди добър в това, което можеш. Аз не успях.

     Хвърли още съчки, разкърши надве-натри тялото си, клекна, простря ръце нак пламъка, раздвижи пръстите си, те издадоха звука на съчките, после се отърколи като гърне и легна. Стана тъмно. А младежът умираше от глад.

     – Гладен съм.

     – Това е хубаво. Значи ти е останала малко кръв. Поне в стомаха.

     Ето пак!

     – Не, не се шегувам. Имаш ли още консерви?

     – Не. Бръкни в сака, там има два сухара, струва ми се. Твои са.

     Повдигна яката на анорака, зави се с нея и млъкна.

     Другият разтършува нервно и видя, че в раницата няма нищо притеснително – нито кама, нито пистолет, още по-малко мобилен телефон. Чак сега се зачуди къде ли беше неговият. Трябва да го е изтървал, докато се търкаляше из дерето. Но сухарите намери. Не бяха вкусни, обаче ставаха за ядене.

     Сега пък му се допи вода. Човек в неговото състояние не може без вода. Побутна леко произведението на Леонардо край огъня, което като че се канеше да спи.

     – Чичо, жаден съм.

     Бавно се размърда тялото на стареца, той се извърна към младия мъж и го загледа в лицето. Изглеждаше страховито.

     – Защо смяташ, че трябва да ме информираш за всяко състояние на твоя организъм?

     – Ами такова... ако имаш вода...

     – Имам. В раницата е или в сака, както му викат. Знаеш къде е.

     – Проверих там.

     – Хайде го направи отново. И по-тихо, ако може.

     Разрови се по-надълбоко – нищо. После видя отделението отстрани, пришито към зеления плат като изкуствен джоб, в него имаше пластмасово шише, пълно с вода. Опипа бутилката, беше съвсем студена. Удари две едри глътки, за малко да се задави. После изпи цялото шише по-бавно и го върна в джоба.

     – Ти не си лош. Само на такъв се правиш. – Каза го с благодарността на човек, който се е възползвал от чуждата собственост преди да я присвои.

     – Ти също, младежо. Ти също. Искаш да говорим още, а?

     – Не ми се спи.

     – Не умееш да разпознаваш хората – прие чичото предложението му малко неохотно, обърна се, приседна кръстато пред огъня и забучи погледа си в средата му. – Аз съм лош човек. Изоставих жена си.

     Не се сдържа младият и започна да се смее на глас:

     – Че какво от това? Ха-ха! Ха-ха! Това не е нито интересно, нито ново. Всички го правят. Аз съм зарязвал четири гаджета. И сигурно поне пет са зарязвали мене. Пък нищо ми няма.

     – Така ти се струва. Ранен си. Значи ти има нещо.

     Погледна рамото си. Сърбеше го. Нищо работа, ще мине.

     – Рамото ми няма нищо общо. Спънах се, паднах и това е. Случка. Защо винаги така смесваш и объркваш темите? Нарочно го правиш, нали? Да ме ядосваш.

     – Вероятно ми е навик. Не знам. Случка, казваш. Животът е сложно уравнение от случки. Но на моите години не е съвсем нормално да зарежеш съпругата си, с която си живял четирийсет години... Ей така. От срам. Заради едно красиво младо създание, в което си влюбен и което ти се подиграва без да го крие.

     – Ой! Ама ти си бил доста игрив чичка! За жени ли ще говорим?

     – Аз не искам да говорим. Ти пожела.

     – Добре, давай. Тази тема ми е интересна.

     – Няма много за разправяне. Влюбих се на тия години. Преди дванайсет месеца беше, така броя времето, в месеци, не искам вече да броя годините. Всичко съзнавах с ума си – че тя си играе с мен, че възрастите ни са така несъответни, че могат да преодолеят гравитацията на емоцията, която при това беше само от моя страна. Удари ме гръм, не допусках, че е възможно вече. Започнах да си обезкосмявам гърба, гърдите и всичко. Никога преди това не го бях правил. Купувах ѝ подаръци, дори автомобил ѝ взех, после друг, какво ли не, водех я с мен по командировки...

     – Значи си бил шефче. И си я наел на работа, така ли?

     – Да, нещо такова. Ако любовта има такава, хм, работодателска способност – да. Изобщо не се чувствах като неин шеф. Бях ѝ едновременно баща, съпруг и ревнив любовник.

     – Значи все пак сте правили секс?

     – Не. Нито веднъж. Пък и...

     – Кофти. Това проваля всичко. Язък.

     – Кое проваля?

     – Готиния разказ. Без секс нищо не става.

     – А със секс всичко става, така ли?

     – Стига де! Само ми обръщаш думите като хастар. Жалко. Тъжно е това. И как завърши?

     – Не е завършило. Имат ли край тези неща? Примирих се с несъвършенството на чувствата и на гравитацията. – Тук възрастният човек се почеса по темето и ненужно заглади оредялата си коса. – Трябваше да взема решение. И взех.

     – Давай!

     – Разделих се със съпругата си. Напуснах я. Не можех да я гледам в очите. А тя нищо не знаеше, само усещаше със сетивата на жена, че нещо лошо става.

     – И защо? Нали нищо не се е получило с девойката? Защо напусна жена си?

     – Защото я предадох.

     Сега пък раненият млъкна, сякаш се досети, че трябва да помисли малко върху разказа на този изкуфял човек. Каква странна история. Наказал е съпругата си, която очевидно не му е безразлична, заради собствената си грешка? Или пък друго – наранил е още веднъж себе си, след раната от несподеленото чувство, обречено в зародиш, направил го е, задето е причинил мъка на жената, с която живее четиресет години? Старомодна история, леко мелодраматична.

     – И какво сега, чичо? Обикаляш горите и се криеш. Това ли правиш? – Платоничен до глупост и до... отчаяние му се стори този разказ. Или до съвършенство, непознато в ширините на съвремието. – А?

     Не получи отговор.

     Стана късно. Огънят угасна и жарта му дълго се отразяваше върху безконтурното застинало лице на стареца, издаващо недвусмислено, че онова зад него не е вече тук.

     Запяха щурци. Подухна отнякъде слаб ветрец, хладен и остър, затъркаля сухите листа наоколо и те се събираха на малки купчинки, за да се сгушат. Младежът погледна нагоре и видя звездите – по-близо, отколкото ги беше виждал когато и да било. Започна да тактува с ръката на болното рамо съвсем умишлено – „Фамимифамимифамирере, досиласиласол...“ Нека болката да му подсказва, че е несъвършен, нека. Memento mori. Опитваше се за следва такта на песента на щурците. Не успя. Не може цял живот да е такъв музикален инвалид, по дяволите! Това му беше внушено от учителя по пеене в четвърти клас. Щом харесва звуците на нощта, значи може би не е изключено да има някакъв слух. И ще чуе с него тази хармония, която все му се изплъзваше в живота и се криеше в сънищата. Опита пак. И пак.

     (Следва)

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Стойчо.
  • "Битието определя съзнанието."Цитирам Карл Маркс, защото ми направи впечатление,как се е формирал като характер младият мъж. И внушението на учителя по пеене колко осакатяващо го е лишил от желанието да се развива музикално.
    Но явно не всичко е окончателно изгубено! Докато възрастният герой невъзвратно е опустошен от самия себе си,но е добил ясна представа за оцеляване при екстремни условия.
    Много силна част!
    Поздравления, Владимир!
  • Благодаря, Силве, Мариана.
  • Каквото и да кажа ще е малко. Контрастите се врязват в съзнанието. Циникът според мен не се ражда такъв, отглежда се - вероятно с помощта на лошотията на хората.
    А срещата със стареца е възможно да го промени към добро. Поне се надявам. Неписаните закони на съвестта. Присъдата, за която знае само възглавницата,( ако я ползва). А човешкият ред е аналогичен с този в джунглата.
    Следя с интерес, Владимир.
Предложения
: ??:??