Обикновено си представям една тиха улица и един прозорец, който свети. Много обичам да наблюдавам този светещ прозорец, защото нощем светлините имат особен аромат. Понякога там се мярка силуетът  на J. Това е важно, понеже по време на грипната епидемия силуетите са обърнати гърбом.

Но тъй като днес валя мокър сняг и хората са се изпокрили, мога да минавам оттам отново и отново, без да правя впечатление. Възползвам се от тази възможност. Налага се да го правя, защото J може да се появи и аз ще пропусна този миг. Случва се на терасата да кацнат врабци и гълъби и тогава тя им хвърля трошици. Много е забавно. Но нощем врабците не кацат и тя не отваря терасата. По принцип, този епизод е измислен, но би могло да се случи и аз нямам нищо против.

Иначе мога да чувам гласа на  J по време на сутрешната емисия, но това не е достатъчно и тогава ми се иска да я видя отдалеч. Откраднах си една снимка от някакво тържество, където тя получаваше букети и често я гледам, но това също не е достатъчно. Напоследък съм станал претенциозен.

J няма нищо против да я гледам отдалеч. Дори съм сигурен, че ме е забелязала, но аз не прекалявам, защото не ми се иска  да се чувства неловко. Понякога по лицето ù преминават сенки и тогава зная, че тъгува, но не мога да разбера причината; аз самият не тъгувам, защото винаги мога да чуя гласа ù по време на емисиите и да видя силуета ù в рамката на прозореца. Това са вълнуващи мигове и аз много ги обичам. Когато  J се разболя по време на епидемията, аз също се разболях, но не от грип, а от нещо друго, което отвътре e ужасно зъзнещо. Никак не обичам да е болна J и да е тъмен този прозорец; тогава все се здрачава бързо и едни сови пищят над покривите. Те – онези - казват, че съм луд, но не е така; всъщност причината е тривиална – липсва ми усмивката ù.  Защото усмивката на J е красива.

Забравих да спомена, че тя веднъж дори ми се усмихна и то,  не защото се блъснах в стълба, а защото въпреки това ù направих комплимент. Казах ù, че обувките ù са хубави и изобщо, и по принцип - няма да вали през следващия уикенд. Това очевидно я зарадва.

А по начало не съм никакъв Дон Жуан, нито Казанова, макар че умея да правя такива елегантни комплименти.

Разбира се, тя обича цветята – виждам, когато  ги полива на терасата – също и онази фотография с много цветя е особено изящна. Понякога я гледам, когато ми е студено (имам предвид фотографията) защото около мен често застудява; това е една неподвижна мъгла, легнала в тишината на тротоарите и зад ъглите надничат множество мълчания. Добре ми е, когато J се усмихва (вече го казах); тогава виждам светлина и зная със сигурност, че тази усмивка е предназначена за мен.

Ако трябва да нарисувам усмивката на J, сигурно не бих могъл, защото в нея има нещо неуловимо. Леонардо знае как се рисуват подобни усмивки, но аз не зная. Поради което съм само ценител и се задоволявам с фотографията.

Забравих да спомена, че J е много красива, поради което се страхувам да се приближа. Мисля, че това приближаване няма да я зарадва особено. Което налага спазването на дистанция, а комплиментите ги правя отдалеч. Това не е невъзможно и съм сигурен, че на нея ù харесва. Вече съм сигурен, че ме е забелязала; сега по-често се обръща да ме погледне.

Но понякога моята компания едва ли е наложителна.  J си има интересни компании. Тя контактува с много хора, има много приятели - все известни личности – които ù гостуват; особено по празниците става много весело.

Освен това J пише чудесни стихове. Попадал съм многократно на тях в разни издания, също и по литературни сайтове, само че никак не мога да разбера откъде се взема тази тъга. Обикновено J е жизнерадостна, а от стиховете ù лъха особена тъга. Това ме кара да мисля, че нещо липсва; нямам представа какво, но ще се опитам да узная и да ù го предоставя.

Защото там се появяват нейни приятели, после си отиват и тя винаги ги изпраща с усмивка. След което силуетът застава неподвижно в рамката на прозореца и дълго време наоколо прелитат прилепи.

Много е странна тази J, особено през зимните нощи. Имам достатъчно наблюдения, за да го кажа. Зная това със сигурност, защото обикновено прозорецът свети до късно и понякога пердето се отмества, вероятно поради очакването. Защото имам усещането, че J ме очаква. Веднъж дори ми се стори, че плаче, но помислих, че греша. Защото няма никаква причина да плаче. Тя е красива, умна и обичана от всички.

Само че те си заминават, а аз съм тук наоколо и винаги. Тези нощни разходки ми се нравят; не мога да се лиша от силуета в този светещ прозорец. Нещо непрекъснато ме дърпа нататък.

После се сещам, че тя си приготвя материала за предаването. Това е важно. Понякога  J има навик да разказва приказки в сутрешната емисия, но не за деца; по-скоро за възрастни. Това са едни странни приказки, в които има много истини и много несподелени радости. Дори веднъж ми се стори, че разговаря с мен, защото видях собствената си сянка, разхождаща се из диалога. Все имам чувството, че J търси някого и вероятно това съм аз, но не знае, че съм толкова близо. Може би кралицата има нужда от шут и в този смисъл бих могъл да бъда полезен. Не е хубаво, когато J плаче.  Тогава всичко помръква и шутът трябва да е подръка, за да прогони совите. Ето защо се налага да съм наблизо. По принцип, през зимните празници моето присъствие е желателно, защото има много тъгуващи сови. Има едни особено тихи нощи, когато сенките са неподвижни и стъпките ми отекват ясно в  белотата на зъзнещата Антарктида. Сядам на пейката пред входа и чакам да светне прозорецът. Понякога много се бави. Не зная как се е случило, но вероятно съм задрямал. Защото отначало ми беше много студено, а после ми стана много топло; не ми е ясно откъде се взе тази топлина в моята Антарктида. Но си помислих, че тя идва...

Не разбрах откъде се появи, но това вече е без значение... Видях я – беше съвсем прозрачна. Приближи се и ме хвана за ръка.

„Но защо толкова се бавиш? Премръзнал си – ела...”

Разбира се, последвах я, защото няма как да не се последва една кралица. Шутът винаги е на разположение.

Вървях като замаян, дори не помня откъде минахме, а тя продължаваше да ме държи за ръката – една съвсем прозрачна ръка. Изкачихме стълбището и някой натисна звънеца на входната врата – може би бях аз. Някой се появи в рамката на вратата и това беше тя. Отново тя. Нямам представа как се случи. Отначало се учудих, а после се сетих, че това би могло да бъде приказка. Или още сънувам. Или трябва да се потърся в огледалото.

„Но защо толкова се бавиш? Премръзнал си – ела...”