Точно по изгрев на Еньовден човек трябва да се обърне с лице към слънцето и през рамо да наблюдава сянката си. Отразява ли се тя цяла, човекът ще бъде здрав през годината, а  очертае ли се наполовина – ще боледува, гласи народното поверие.

Понякога Господ Бог не спира да ни изпраща изпитания. Забравя, че отдавна е сътворил сърцата ни и ги мачка като парчета глина – разтяга ги, сплесква, бие и усуква, сякаш иска да ги извае по-съвършени и по-борбени. Годините си отиват, сезоните се сменят, животът си върви. А може би божиите дела ни карат живеем по-упорито и да желаем горчивия и пълен с изпитания делник все по-отчаяно. И така обичаме – до болка. С души, преточвани като младо вино. А после Господ Бог завърта колелото на живота неочаквано в друга посока. И тогава Горе става Долу, а Долу се издига към слънцето и щастието разцъфва на върха на пръстите и по лицата на хората.

– По стъпките си да се върнеш. Миналите животи да те изпият и пак да те върнат. Душата си да смириш и сърцето си да отвориш за любовта. За себе си и за нея любов да наречеш, защото всяка друга посока е смърт. А ти, Вълчо, си тръгнал в грешната посока. Само любовта може да спаси жена ти... – шепнеше Варга, а гласът ѝ бе по-ясен от всякога. – Но трябва да знаеш още, че душата на Неделя е крехка като онази незнайна билка за незнайната болест, която се явява само по Еньовден. Затуй внимавай да не подминеш душата ѝ. Тя те чака...

Вълчо преглътна болката и стана. По загорялата скула на лицето му се търкулна сълза – гореща и тежка като тъгата в душата му. Кой да го научи да обича, като в живота си обич бе виждал само в сънищата си. Сърцето му се беше отворило като жадно птиче, но вместо да утоли жаждата му, сълзата разгоря мъката още повече. Искаше да се вдигне и да броди сам с болката си по широките пътища на света. Но нима широките пътища могат да намалят болката?... А и това означаваше да остави, всичко, което му беше най-скъпо – Неда, малката Кера и Славко. Сърцето му се сви за кой ли път. Но вместо болката да го среже отляво, изведнъж го заля една нечовешка доброта към света и всички земни твари наоколо, към хората – добри и лоши, към Бог и към Вселената. Тази доброта го смири и кротна мъжката му ядка. Той озапти страстите си и се потопи в центъра на водовъртежа ѝ.

И така както сърцето омекна, неочаквано мускулите на ръцете му се изпълниха с огромна сила. В горещата юнска нощ Вълчо грабна болната си жена на ръце и я понесе навън, към ливадите над селото. Звездите го гледаха с блеснали очи, Луната сведе учуденото си лице и сякаш благосклонно му кимна.

2.

На Еньовден тъмните сенки крачеха заедно с добрите. По дългия път към гората се беше отправила и старата вещица Дула. Прогонена от своите краища край Челопечене, заради злините си, тя се скиташе от село на село. Търсеше незнайната билка за незнайната болест, за да развали магията, която нейните черни муски причиниха на едно непознато момиче преди много години. По петите ѝ с тихи стъпки накуцваше, изплезил език, вълк и грозната му паст проблясваше на лунната светлина. И той търсеше непознатата билка. Някога, преди много години, сърцето му бе още младо и топло.

В една нощ то се препълни с любов, а после преля от омраза и мъст. Тогава той пожела смърт и изрече тежки клетви. Но проклятието му не стигна целта си, а магията порази невинен човек и се върна обратно. За злото, причинено на тази невинна душа, животът го наказа никога повече да не познае любовта и да се скита из широкото Добруджанско поле сам-самичък.

Вятърът шушнеше в листата на тревите и разстилаше по земята аромата на мента, коноп, мак, маточина и незабравки. От уханието на билките се пръкваха русалии, кикимори и самодиви. Щом се обадеше бухал, те изпадаха в диво кикотене, наподобяващо с извивките си гласовете на кукумявки и кукарджи[2]. Самодивите правеха магии и криеха редките билки от хорските очи, кикиморите плашеха прииждащите сред пъстрооките треви хора, а русалиите омайваха момците и ги караха да съжаляват, че не са останали в топлите си постели, а бродят будни в горещата нощ.

И така, в тази тъмна доба, отворила широко пастта си, всички диреха малката билка – лек срещу незнайната болест, и вярваха, че тям ще се падне късмета да я намерят.

3.

Вълчо изкачи хълма над селото и положи тялото на болната в тревите. Силуетът му се извиси отгоре голям и силен, сякаш беше юнак от приказките, който, щом протегне нагоре ръце, ще повдигне небето и ще опъне бялото платно на любовта си над жена си и целия свят. Силата му, неудържима като вода, идеше от черната угар, изпълнила сърцето на земята. От пръст ни е направил Господ Бог и един ден, щом изживеем земните си часове, пак на пръст ще станем. Но сега нозете му сякаш се сраснаха с корените на малките тревички и по тях премина магична сила.

Устата на болната зашепнаха безгласно, а мъжът се наведе да ѝ даде малко вода от манерката, която висеше на кръста му. Той погали нежно косата ѝ, а от сърцето му, като златно зърно, се отлюспи и търкулна семенцето на любовта.

Дълго седя Вълчо с жена си отгоре на хълма и гали косите, лицето, тялото ѝ и ѝ шепна гальовно, докато не втри в болната от своята сила.

Скоро един облак погълна избледнялата луна и наоколо се разнесе нечовешки кикот. Въздухът засвистя и около мъжа като вихрушка се завъртяха нощните самодиви. Мярнаха се бели ризи, дълги коси и боси крака.

– Кой си ти, юнако, и що дириш на Орловата могила в тъмна доба? – задърпаха го настрани и завъртяха главата му момите.

– Как кой? Всеки ме знае. Аз съм мъжът на тази болна жена...

– И що си дошъл да дириш тука, мъжо на болната жена? – свирепо го зашибаха с плитките си момите.

 – Търся половинката от незнайната билка за незнайната болест на жена ми…

 – А-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха… – разкикотиха се те. – А другите седемдесет и седем?...  Първо тях набери тази нощ – закривиха се на смелостта на Вълчо магьосниците и от очите им засвяткаха мълнии.

Чу се грохот и кривата круша дивачка, поникнала в сърцето на хълма, пламна. Огънят прогони нечестивите сили и те се разбягаха наоколо.

4.

          Скоро Дула стигна нивите на Вълчо. Житото вече бе изкласило и връзваше класове.  Старата усети силата на мястото. Нивата бе взела курбан – млад мъж на име Керан. Лошотията я споходи неочаквано, премина като тръпка по тялото ѝ и от само себе си я поблазни да опита от злата сила на нощта. Дали можеше да стане Еньовска житомамница[1] и да открадне царя на тази нива? Желанието ѝ беше по-силно от волята. Забравила за какво е дошла, Дула се заозърта да мерне стопанина – но той не беше нито в средата, нито по краищата на нивата. Щом мярна силуета му на хълма, бързо съблече грозната си дреха и хукна гола  из нивата. Стръковете жито я шибаха по голия гръб и той се опна като гърба на млада булка.

Но дали Господ одобряваше лудориите ѝ? И на кой бог се кланяше тази жена? Щом стигна по средата, небето се продъни. Засвятка, загърмя и Дула се осъзна. Не за лошотия бе тръгнала в тъмната доба. Тя вдигна поглед нагоре. Видя как на хълма тресна светкавица и от нищото лумна огън. Пламъците му откроиха силуета на грамаден мъж и легнала в краката му жена. Към тях, от светлата страна на хълма, препускаше вълк. Дула се засуети. Изхлузи се от хватката на нивата и както бе гола, трескаво хукна нагоре.

5.

Подобно на светулки, пламъците на крушата разпиляха наоколо парченца огън и горещата юнска нощ затрептя сякаш ден. Болната се усмихна мълчешком и вдигна ръка. Сякаш искаше да покаже на мъжа си красотата на Еньовската поляна – в тревите се гушеха свенливо хиляди цветни главички. И сякаш почерпила сила от огъня, Неда се надигна като в транс, а ръцете ѝ зашариха из тревата:

– Виж наоколо, всичко това е наше, Вълчо…

 Светлината на огъня ѝ помогна и тя започна да събира в престилката си малки жълто-бели главички лайка, алени макови листенца и чашчиците им, пълни с черни семена, малки незабравки, сини метличини, листенца коноп, тинтява, мащерка, вратига, овчарска торбичка, куманига, делянка, чернотрън, татул, бял пелин, тъжец…. И Вълчо не остана назад. Осъзнал колко специален е този миг в живота му, той също заскуба с грубите си пръсти тревите наоколо. Лицето на болната светна, като видя, че мъжът ѝ е редом с нея.

Ъгълчетата на устните ѝ се разтегнаха в тънка усмивка:

– Тези треви… кантарион, бял равнец, коприва, тинтява, маточина, подбел…, дори магарешкият трън, лекуват хората... И нас ще излекуват… Така каза Варга…

– И какво още каза тя?.... – опита се да продължи разговора Вълчо и сложи на главата ѝ венче, която сплете от билките.

– Каза, че… както не бива да се заемаме с лечението на очите отделно от главата, тъй не бива да се заемаме с лечението на тялото отделно от душата. Преди да излекуваш тялото, трябва да излекуваш душата… Защото… душата и тялото са едно цяло. И ако нямаш знание за цялото, за това, че има още нещо болно, което се нуждае от лекуване, е невъзможно да бъде излекувана отделната част.  Каза, че… не аз съм болната, а ти… И трябва да бъда с теб, за да излекувам душата ти… Защото мъжът и жената са също едно цяло…

– Значи… злото и доброто за тялото на всеки един човек произтичат от душата?...

– Да. Тя е техният извор, както е главата за очите. И ако искаме да бъде здрава главата и цялото тяло, нужно е да излекуваме най-напред и най-вече душата.

– А как се лекува душата ми, Недо?.... – прошепна мъжът.

– С блага дума и усмивка… И с баене… – промълви тя

– Баене? Че кой може да бае днес? Само бабите…– рече Вълчо.

– Баене… – повтори като ехо Неделя. – Изяж това! – подаде му тя клонче с три дълги продълговати листенца. – А като го преглътнеш, повтаряй заедно с мен… Душата ти ще излекувам. Душата ми ще излекуваш…

             И устните ѝ заредиха необичайни думи:

             Урочища, борочища,

             заран рано опрочища….

Магичните думи се завъртяха и заподскачаха около подпалената круша, сякаш извиха силата си в ръченик и увлякоха заедно със себе си тайнствените русалии и самодиви. Плитките им се мятаха около огъня и замириса на пърлена козина. Вълчо се озърна и мярна в лудия танц грозна вълча паст със зли зъби и непозната гола старица, която подскачаше с босите си крака по жаравата като млада булка…

Урочиша, борочиша,

мълчана вода от три брода

да измълчи дорде съмне.

Дор три пъти се полива

и в реката се излива,

а реката към морето

болестите да изпие…

Пламъкът на огъня изпращя и засвети в синьо. От разцепената дървесна плът се мярна сянката на красиво момиче с пшеничено-лунни коси, което задърпа вълка към сърцевината на огъня. Хищникът изръмжа доволно, разпознал своето Крушово момиче, превърна се в красив млад момък и сам скочи в пламъците. Самодивите се разлетяха на всички страни врещейки неистово. А вещицата, която се опита да докопа вълчата сянка, се наду от горещината като мехур и се пукна. 

Край огъня останаха само Неда и Вълчо. Пламъците му галеха с топлината си лицата и телата им, топлеха душите им. Магичните думи преминаха като тръпка в телата на двамата и ги издигнаха на пет пръста над земята. Двамата обаче се държаха здраво за ръце и се гледаха в очите. На лицата им грееха усмивки. Бяха попаднали в чудната приказка на живота. Господ Бог бе усукал достатъчно здраво душите и телата и на двамата, преточил ги бе като младо вино, дорде види как се пени и усети, че е плътно и живо. Време беше да отпият от него и да усетят сладостта и аромата му.

Изпод  синия пламък на огъня въглените заблестяха като рубини в разгорената златна жарава. Съкровището чакаше да бъде извадено. Но кой влюбен има очи за злато и рубини? Мъжът и жената гледаха право в душите си. Това им беше достатъчно. Нямаше имане на този свят, което да ги отклони един от друг.

Скоро щяха да пропеят трети петли. Неда и Вълчо отъркаляха телата си в росната трева и измиха болестите и уроките. Под тежестта им изохка смачкана незнайната малка билка за голямата болка. Злите сили я бяха крили цяла нощ, а на сутринта тя вече бе изгубила силата си и издъхна.

Когато слънцето се изтърколи на небето и сенките на влюбените затрептяха и заиграха целите, двамата се спуснаха надолу към селото. Лицата им бяха странни и неестествени. Вълчо оседла кончето и двамата с Неделя поеха към дерето на Сухата река. Лятото още не бе изпило водите ѝ… Като деца скочиха двамата в плиткото корито и разплискаха водите ѝ. Изляха болката, болестите и нелюбовта си.

Краят на бягството им свърши на морския бряг. Двамата седяха на скалите, загледани във водата, и не проговориха дълго време на никого. Лицата им бяха странно усмихнати. Бяха заети да говорят помежду си само с душите си.

Останаха, докато не се увериха, че и душите, и телата им са здрави. Морето изпи болестта на Неда с вълните си, а солта, полепнала по кожата ѝ, съживи тялото.

Най-после Вълчо разбра,че бе намерил малката билка за голямата болест. И тя се казваше Любов.

На другата година, по Димитровден, се роди едно малко момиченце… – с най-сладката усмивка на света.

Из  недописаните ,,Разкази за Добруджа“

Нели Господинова

[1] Житомамниците са жени – баятелки, магьосници, отиват на чужда нива, събличат се голи и извършват различни ритуали. Тогава стръковете на нивата им се покланят. Прав остава само един стрък и това е царят на нивата. Тогава магьосницата го откъсва и го носи на своята нива или на нивата на този, който е поръчал "краденето". Вярва се, че с царя тръгва и плодородието на нивата

[2] кукарджи - невестулки (диал;)