Малката гара
Малката гара е като дърво през различните сезони - хем се променя неузнаваемо, хем си остава същото.
Малката гара хем я има за хората, които я навестяват, хем я няма - за хората от бързия влак, който я подминава небрежно.
Независимо от местонахождението си - дали е насред полето или в планината, малката гара е завладяна от безвремието.
Часовникът над вратата е завинаги спрял в някакъв далечен момент. Стрелките му стоят като верни стражи, не помръдващи за нищо на света. Може би някога, все някой се е опитал да поправи гаровият часовник, да накара стрелките му да се гонят в бясна надпревара с препускащото време, но часовникът, както и неговият притежател - малката гара, са решили да потърсят покой и тишина.
Тишината е плътната обвивка на малката гара, нещо като непробиваем скафандър, през който възприятията за отвън са леко замъглени.
Птиците обичат да са господари на тишината, за това и свиват гнезда под стряхата на малката гара. Всяка пролет я даряват с нов живот, мътейки челядта си. Понякога, ако са в настроение, птичките тихичко пеят, а след като замлъкнат, тишината става още по- дълбока.
Тишината е пъпната връв, свързваща малката гара с околността. Бързите влакове, по един на ден, са ножиците, които се опитват да я срежат на две, но не успяват, защото са “бързи” и никога не спират.
Малката гара е туптящото сърце на околността. Спре ли сърцето да работи, всичко що кръвоснабдява умира, тогава времето отново се задейства - постепенно донася трайно забвение.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивалина Петкова Всички права запазени
