Имало едно време една светулка. Тя била малка по размери, но с много силна светлина. Всички я обичали и и се възхищавали. Но светулката не можела дълго време да стои на едно място. Затова през деня обикаляла градините и си говорила с най-различни цветя, сред които хризантеми, божури, зюмбюли и т.н. Но един летен следобед светулката попаднала в градина, в която имало много червени рози. Всички изглеждали горделиви и щастливи, за разлика от една, която била доста по-тъмна от тях. Точно тя привлякла вниманието на светулката. И след като разпитала останалите цветя какво и е на тази роза, те и отговорили, че не дружали с нея, защото не допускала никой от тях до себе си. Светулката била много отворена и се зачудила как е възможно да има такива създания. Затова отишла до розата и я заговорила по възможно най-учтивия начин. Но уви, колкото и да се стараела да я разчупи, тя си оставала все тъй тъжна и студена. За светулката това било предизвикателство и си казала, че всяка нощ ще посещава тъжното цвете. И наистина – удържала на думата си. Малката светулчица обичала да помага на всички и искала да заразява другите със светлината си. И така се опитала да съживи розата. И от разговорите, които водели през нощта, някак си се влюбила в тъмното цвете и започнала да го посещава все по-често. А розата от своя страна ставала все по-студена и изпитвала единствено досада от опитите на светулката да достигне до сърцето и. Тя просто била такава – не можела да обича никого, но малкото и наивно животинче, смятало че щом като то има добро сърце, значи всички останали са с такова. И не спирало с опитите си да накара розата да заобича света, докато един ден тя не и казала в прав текст някои неща :
- Светулке, остави ме на мира. Аз не съм като теб, не мога да се променя, а и не искам. Няма значение колко светлина искаш да дариш на някого, ако той е неспособен да я приеме. Аз не мога да обичам нищо друго освен тъмнината. Светлината ти ме плаши. Неспособна съм да я засадя в себе си. А ти имаш предостатъчно светлина. Дарявай я на някой, който я заслужава, а не на тъжно цвете като мен…
Светулката не казала нищо, но сърцето и било разбито. Тя отишла в гората и започнала да плаче заради несподелената си любов. И никога повече не стъпила в градината на розата. Искала да я забрави и се зарекла, че повече няма да дарява на никого от светлината си. Затворила се в себе си и след като изляла емоциите си се върнала при семейството си. Те не можели да я познаят. Светлината и била угаснала… Докато един ден в гората не дошло ново семейство светулки. Те имали син на нейната възраст, който светел с предишната светлина на нашата приятелка. Той се влюбил в угасналото създание. Отначало тя не искала да го допусне до себе си, защото се страхувала да не бъде отново наранена, но впоследствие когато била с него започвала да си възвръща старата светлина. Чувствала се по-щастлива от всякога с новия си приятел и след известно време двамата се събрали и заживели щастливо до края на дните си. Но дори след смъртта си, никога не угаснали, защото душите им светели…