Малко вода
Затишието преди буря. Колко шаблонен израз и колко неизменимо истинен.
Моето затишие продължи седмица. Сега съм във вихъра на буря, за която не бях готова.
Търся утеха в крачките си под смрачаващото се небе.
Колко често в затишието решаваме, че може би бурята ще ни отмине този път..Точно когато го повярваме напълно и си позволим да си отдъхнем -
Гръм!
И небето се отваря.
И земята му отвръща.
И ни поглъща.
Усещам наелектризирания въздух. Вълнува ме. Загледах облаците. Движат се хипнотизиращо в противоположни посоки – събират се и се разделят, или се скупчват и сплъстяват. Някъде в далечината просветна. Една чайка зловещо плаче, обикаляйки в кръгове над мен – и тя усеща - Идва буря.
Стоя вцепенена по средата на футболното игрище, с поглед закован в небето. Секундите, минутите се нижат като безкрайна върволица от мравки. Нищо не помръдва, а моята вътрешна буря бушува.
Ако позволите да ви досадя с медицинска метафора – чувствам се като мускул в състояние на пълен или гладък тетанус. Нервните дразнения са толкова чести, че се наслагват, като всеки следващ стимул идва преди мускула да е успял да се отпусне, докато накрая остава в постоянно свръхвъзбудено неподвижно състояние. Гладък тетанус. Крампа. Спазъм.
Гръм! ………… Кап-кап-кап…
Дъжда закапа по обърнатото ми към небето лице, капките се сливат със сълзите на така чакано облекчение. Ръмежа бързо се превърна в пороя, от който толкова отчаяно се нуждаех. Водата измива киселината, с която ме беше заляла вътрешната ми буря. Мускулът бавно се отпуска. Болката, горчилката на разочарованието, изгарящия гняв от предателството и поразяващата липса на предателя се стичат в кални локви под краката ми. Спокойствието се просмуква през тънкия ми суичър, охлаждайки пожара в гърдите ми.
Инфантилен и неконтролируем смях неочаквано разцепи лицето ми и тишината наоколо.
Зафуча вятър, загърмя и засвятка, а аз вече скачам с подгизнали кецове от локва в локва.
Колко нелепи станаха изведнъж вътрешните ми конфликти. Колко глупаво е да измъчвам съзнанието си с тях и колко мазохистично – сама да режа душата си и да изстисквам вътре лимони… Когато всичко, което ми трябва, е малко вода.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Доротея Всички права запазени
