Денят е прекрасен, слънчев и мързелив. Шефът в командировка, а в офиса е спокойно както никога. Четейки си хороскопа в Yahoo.com  отпивам малки глътки тръпчиво еспресо с едно захарче.

Телефонът ми избипка, трябва да сменя онзи стандартен тон на Нокиа, оповестяващ есемес. Зарових ръце трескаво в чантата си. Истински хаос - кърпички, червило, пинсета, портомоне и какво ли още не. Нервно търся, усещам, че е той, кой друг би бил? Най-сетне изваждам устройството от дъното на чантата си. Пръстите ми запрепускат по клавиатурата и чета:

Zdraveyte, imate nova faktura s nomer 45693695 za period 21.03.12-22.04.12

na stoynost 23.16 lv. i srok za plashtane 18.05.13. Mzel

Захвърлих си отново телефона в чантата. Само след минута  избипка пак и вече съжалих за предната си прибързана реакция. Да, този път беше той:

Na letishteto, vtori terminal 6.30 {P}

Усмивка се разля по лицето ми, а слънцето погали стаята с топлите си, обедни лъчи.

She doida. Ne zabraviai da iztriesh suobshtenieto. LOVE U

 Въздъхнах, завъртях се на стола и започнах да търси в Google информация за забележителностите в Ню Йорк.

Нямам търпение да се качим на този полет и да отидем далеч, там, където няма да има нужда да се крием. Ще можем да се разхождаме, хванати за ръце, да се целуваме до насита, да вечеряме в луксозни ресторанти, да се наслаждаваме на любовта си така, както не можем тук. Заради нея. Защо, по дяволите, не я напусне? Не искал да я наранява? Бизнесът им бил успешен, бла бла бла... А нима мен не ме наранява? Как се чувствам аз, като онази, която винаги трябва да стои на задната седалка? Искам го това място отпред, по дяволите? И никога не ходим на кино или на театър или поне в някой от хубав, луксозен  ресторант. Само някакви глупави мотели извън града. Ех, как ще си наваксаме за всичкото това време. Обожавам да ходя с него на служебните му пътувания. Чувствам се толкова...

Телефонът прекъсна мислите ми.

- Да, г-н Иванов, веднага ще изпратя имейл на търговския отдел.

Боже, откакто престанахме да спим заедно е същински задник.

***

Влача розовия си куфар по улицата, опитвам се да си хвана такси. Обръща се непрекъснато от неравностите по асфалта. Отивам до стоянката за таксита и влизам в първото по ред, чиято лампичка свети зелено и вече пътувам към летището.

Спираме на спирката, а там стои той. Иде ми да се метна на врата му, но от студения му поглед желанията ми охладняват. Питам го дали всичко е наред, а той ми отговаря, че все още е опасно и че някой познат може да ни види. Ами, прав е всъщност, колко народ емигрира от тая проклета държава, осеяна навсякъде с дупки, един куфар не можеш да дърпаш. А Виена... ех, Виена...

***

В самолета си взехме не съседни места, просто за всеки случай, да не ни види някой.

Полетът е приятен, даже поспах малко, а онези кeксчета, дето ги дават, са просто вълшебни.

Пристигаме на летище Кенеди. Не мога да скрия вълнението си, не само защото ще прекарам цяла седмица с най-страхотния мъж на света, но и защото Ню Йорк е моя мечта от много време. Дръжте се, Нюйоркчани, Яна идва и смята да снима като луда и да пазарува докато не достигне лимита на кредитната си карта. Изпращам съобщение на мама да не се притеснява.

Mamo, pristignah. Tuk e strahotno.

Казах на мама, че отивам в командировка, а всъщност си пуснах отпуска. Да не я притеснявам жената, не за друго. Тя не знае за Филип.

***

Хотелът е просто прекрасен. А това, че сме регистрирани в отделни стаи, не е никакъв проблем, защото той заспива при мен. През деня ходи на срещи, а вечер се разхождаме по пето авеню и Сентрал парк. Боже, като във филмите е! Не мога да спра да снимам, мама ще полудее от радост. Карам Филип да си направим няколко снимки и веднага ги пускам във фейсбук а под тях пише: Nqkolko fotosa ot New York - grada, kojto nikoga ne spi.

***

Вълшебната седмица премина неусетно. Прибрах се уморена у дома и се тръшнах върху голямото си легло със сатенена кувертюра.

Трябва да си почина добре, все пак утре съм на работа.

Влязох в офиса с новите си придобивки и всички полудяха по ботушите ми. Знаех си, че ще ми завиждат.

Отворих имейла си. Имам имейл от него. Сърцето ми ще се взриви. Бум. Бум. Бум.

Яна, не бива да се виждаме повече. Трябва да се опитам да оправя нещата някак. Съседката от третия етаж е била на гости на дъщеря си същата седмица и докато сме се разхождали в Сентрал парк, ни е видяла и ни е снимала, пратила снимката на жена ми. Много е малък светът, мамка му! Както и да е. Не ме търси повече. Преведох ти в банковата сметка пари, да си купиш онази чанта на Прада, която толкова искаше. Сбогом.

Разтреперех се цялата, очите ми щяха да прелеят всеки момент, затова хукнах към тоалетните. Звънях му настойчиво, дължи ми обяснение все пак. Какво стана с нас? С нашето бъдеще, с нашите планове? Не ми вдигна. Не можех да спра да плача, въпреки че знаех, че това ще съсипе грима ми. Тогава Нокиата ми избипка.

Tova e kraiat. Ne me tursi pove4e. Ne iskam da te vijdam!