Някаква невидима сила с властна ръка бавно ме издърпва от съня – дърпа ме буквално за носа. Влудяващо вкусно ухание на… на палачинки?
За секунда замаяно си мисля, че моят Алекс е най-най- страхотния мъж на света, за какъвто другите жени биха извършили поне пет смъртни гряха. След разтапящите ласки и горещия нежен шепот през нощта – закуска рано сутрин. Завъртам се в леглото с усмивка, която моментално замръзва, когато установявам, че същия тоя внимателен и грижовен мъж продължава да лежи до мен. Не се сдържам:
-О, мамка му, не е истина! 
Алекс също отваря очи.
-Какво?... Какво е станало?
-Не подушваш ли?
Той сяда в леглото, мълчи няколко секунди, кривнал глава и по лицето му като слънчево зайче заиграва развеселена усмивка. Не съм си и помисляла, че е възможно да направя това, но го правя – поглеждам го вбесено.
-И как да го разбирам това? 
Дразня се още повече, когато разбирам, че той се забавлява.
-Не чу ли снощи – мама държи да ме нахрани сутрин, че съм заприличал на сянка от глад.
-А тя не чу ли, че това вече е моя работа.
-Ами защо не стана да я свършиш?
-В шест сутринта?!
-В осем трябва да съм в болницата, милейди.
Гневът ми прави смирен отлив.Прав е. Досега не съм си давала зор да приготвям закуска. Моята се състои от голяма чаша кафе с две цигари. Не съм готвила за никого. Когато съм потъвала в мечти за голямата любов, в тях са блестели едри звезди, а не тенджери и тигани.
Засрамена от мисълта каква егоистка съм, ставам да се облека. Да сляза ли в кухнята или не? И едното, и другото е еднакво конфузно и не ми печели точки. Но то пък да ми е за първи път…
-Добро утро! –гука бъдещото „съкровище“ със запазеният за много, много специални родители тон, който ми докарва гадене. Мразя тази нейна усмивка, така лесно се размазва по лицето й… дали само аз виждам колко е фалшива? Слага я само за определени хора – директора на банката, заместник-директорката на голямо начално училище, прокурора от Областната прокуратура. Сутрин само дето килимче не вади, когато те си водят децата и тя грейва, щом ги види в коридора. Разговаря с тях надълго и нашироко с треперлив като от любовен трепет глас, възхищава се на всяко ново шалче на мамите, хвали колите на татковците… В това време в занималнята вилнеят двадесет и седем малки торнада.Какво от това? Нали банкерът направи щедро дарение на детската градина за Коледа, а прокурорът купи нов телевизор на групата? „Ето така се работи с родителите, Иванова!“ – бе коментарът на директорката, когато веднъж си позволих да изразя мнение по въпроса с метаните.
-Благодаря за закуската – промърморвам с тон, по-подходящ за криминалната хроника. – Как ти се идваше толкова рано дотук?
-Не съм си ходила. Понякога оставам да нощувам, имам си своя стая.
Охоо! Извъртам очи към Алекс, който бърза да натопи в чаша кафе устата си със странно извити нагоре ъгълчета. Защо снощи не спомена нищо такова, д-р Димитров? А колкото до теб, госпожо, много добре знам защо ми го казваш. Както знам и защо последва разтревожената ти въздишка:
-Разбира се, ако преча, повече няма да…
-Можеш да оставаш всеки път, когато пожелаеш. Това е къщата на сина ти. 
Облекчението, изписано на лицето и е съобразно всички правила на драматичното изкуство –уж трябва да остане незабелязано и точно поради това би го видял и кондор в полет. Алекс ми се усмихва. Отново изпитвам раздразнение, защото не разбирам това в знак на благодарност ли е или просто се забавлява с кокошата ни конкуренция.
-Надявам се само, че когато оставаш, няма да ти пречим да спиш. Нали знаеш, доста съм… шумна.
Мазната усмивка се свива като жива мида, поръсена с лимонов сок.
-Марги! – укорително предупреждава Алекс. Ококорвам се срещу него.
-Ама наистина е така, питай я. Имам тежка стъпка и така и не се научих да говоря тихо.
-Нищо, всичко е наред… с течение на времето ще свикнеш. – пропява великодушно бъдещата ми „мама“. – Сашо мрази шум и невъздържано викане. – пак се обръщам към него, а той скришом ми смига. Нищо де, мечтай си за страстни изпълнения в спалнята… „Сашо“! Ще мълча като риба. – Такаааа. Остатъка от вечерята е в хладилника, направих и супа. Измих съдовете, няма с какво да си заета, Маргарита, така че бъди точна. В девет и десет, веднага след закуската ще направим генералната репетиция за тържеството.
О, празникът по случай тържественото сбогуване с бъдещите първокласници. Нямам право на възражения, този път реализацията му е изцяло мое дело. Ще кажете-чудо голямо. Да, ама не. Утрешната дата ще влезе в историята като деня, в който некадърната Маргарита Иванова най-после ще ръководи тържество пред родителите. За пет години никога не ми е било гласувано такова доверие. Досега все отрудената ми колежка подготвя празниците, без аз да си мръдна пръста. Сам – сама подбира песните и стихчетата, а и за капак, под предлог, че ще объркам децата с различни изисквания, засекретява сценария –крие го някъде и ми го показва едва два-три дни преди самото тържество. И то, за да ми обясни къде какво трябва да кажа. Все пак е неудобно едната учителка да ръководи празника, а другата да стои като част от декорацията.
Крие се, жената, как да не си пази авторското право. С пот на челото е ровила в килограми книги, тефтери и списания, за да подбере подходящите текстове. Малко след събирането ни в екип, ми се беше разсърдила, че с лека ръка харизвам труда и наляво и надясно. Разбра, че едно от стихчетата, което бе избрала за празника на мама, го бе използвала и друга колежка. Нямаше кой да се сети, че то може да е публикувано не само в едно литературно издание. 
Но тази година ми беше намекнато, че не може в тази група само едната учителка да се бъхти, а другата да се скатава и да чака наготово. И ей ме режисьор - постановчик на последното тържество. Задача, за която отдавна мечтаех.
Катрина си тръгва и в кухнята натежава глупава тишина. Не знам какво да кажа. Не така си представях живота си с Алекс. На всичко съм готова да бъда с него. Но не съм сигурна мога ли да включа и Антонова в това „всичко“.
-Марги…Марги, погледни ме.
Нямам сила. 
-Какво ти е говорила тя за мен? – прошепвам, забила очи в пода. – Че съм мързелива мърла, която се държи с децата като зла монахиня от сиропиталище и…
-Нищо подобно не ми е говорила. Защото всеки път, когато се опита да мрънка, аз и давам да разбере че не искам да слушам. Дразни ме убеждението и , че е отрудена, а неоценена. Така че нищо не знам за работата и и за колежките и. Не мисля, че е нужно.
Той оставя чашата и се приближава към мен, обгръща раменете ми с ръце и допира буза до моята.
-Марги, ще ме чуеш ли? Аз няма да се откажа от теб, каквото и да става. А ако вие двете държите на мен, няма да превръщате чувствата ми към вас в битка. Забрави, че тя е колежката,с която не се разбирате. Мисли за това, че обичам и двете ви – едната по един начин, другата- по друг, но еднакво силно. Толкова ли трудно ще ти бъде да преглътнеш гордостта си заради мен?
-Защо казваш всичко това на мен?
-Защото снощи казах същото и на нея. Ако и двете го направите, ще бъде толкова по-лесно. Ще се опиташ ли? Заради мен.
Съвсем искрена съм, когато се гмурвам в топлото кафяво на погледа му и отвръщам.
-Да. 
Ще се опитам, Алекс, дължа ти го. А и не само на теб, дължа го и на себе си. Прекалено дълго живях, дишайки равномерно – прекалено равномерно, като поддържана от апарат. След цяла вечност коматозен сън се появи ти и ме накара да се задъхам. Бях забравила, че го мога. 
Внезапно се сещам за нещо:
-Снощи без да искам чух… какво значи това, че майка ти се е намесила веднъж…
Получавам бърза целувка по носа.
-Хапни си палачинки. Чао, довечера ще мина през детската градина и ще те взема.
Останалата част от деня ми е като в сън. Цял следобед ходя като заблудена в чужд двор кокошка, ту вземам, ту оставям най-различни непотребни вещи в търсене на потребната, която нямам представа каква е. Опитвам се да си събера мислите, но резултатът е като да се опитваш да натикаш шепа скакалци в кутия. Почти не чувам какво ми се говори, затова и не успявам да реагирам адекватно, докато директорката не ме скастря да приведа бозата в главата си поне в полутвърдо състояние. Много тактична шефка имам, просто е душица! Винаги знае как да те мотивира и да ти създаде положителна нагласа. Помня обаче, че по време на репетицията Антонова внася предложение да променим едно стихче, което - по-рязко отколкото е нужно - отхвърлям. Знам, че така наруших обещанието си към Алекс, но навика й да променя нещо в последния момент ме дразни, това се случва като неотменен ритуал преди всеки празник пред родителите. Досега я оставях да прави каквото ще, но това тържество ще го водя аз и не искам гафове, объркани деца и хихикане. Още помня колко горчиво рева Ани, когато във втора група обърка думичките си и взе смеха на публиката за подигравка. И то защо - защото някой – не аз! - реши, че ролята на зайчето ще е по-подходяща за нея, а детето по навик взе да декламира за дългата си рунтава опашка.
Обърканият сън наяве приключва с появата на Алекс, който сякаш кара денят да изгуби абстрактната си неясност. Мандибулата на леля Пепи почти се откъсва от черепа и, когато в края на работния ден моят възлюбен се появява в детската градина и на въпроса дали търси майка си отговаря:
-Не, този път дойдох за годеницата си.
И обвива ръка около кръста ми. 
Сакът с дрехите и вещите ми вече е в колата. Преди да заключа вратата на апартамента, обхождам с очи тихото коридорче и изведнъж изпитвам страх. Страх от новата страница, която отварям.
-Оооо, пате, какви са тия глупави мисли? – смее се Алекс, когато неохотно му признавам защо физиономията ми се е сменила. – Страхуваш се?! Страхуваш се да бъдеш щастлива?
-Да – прошепвам с насълзени очи. Наистина ме е страх, защото да бъда толкова щастлива и обичана едва ли ще свърши добре. Не е нормално човек да е на седмото небе, нали? 
Но аз съм точно там и не е за вярване, че се чувствам на мястото си. И всичко е толкова естествено - и първата ни вечер само двамата, в която страст и нежност се вплитат като два пълноводни ручея и заливат цялата къща… Ненаситното правене на любов в спалнята, на кухненската маса, на дивана в хола, под душа… Взаимното подаване на вкусни залчета от вечерята, къпането заедно, бърборенето в леглото, прекъсвано ту от подканянето: „Хайде да поспим“, ту от целувки. На сутринта очите ми лютят от почти безсънната нощ, но не съм уморена, струва ми се, че летя, че усмивката ми ме носи над улиците, над хората… 
-Госпожице – шепне ми усмихната Глория, сякаш ми доверява голяма тайна. – Днес си много хубава.
-Благодаря ти, миличка. И ти изглеждаш прекрасно.
-Не, досега не си била така хубава. В очите ти има звездички.