-Госпожице, Андрей ме бутна…
-Госпожице, развали ми се прическата…
-Госпожице, мама нали ще дойде?...
Призивите ми за малко тишина и спокойствие са с необходимия според педагогиката интимно-доверителен тон, затова и нечути потъват в гълчавата като котешко мяукане сред лъвски прайд. Децата са превъзбудени заради предстоящото им последно тържество, което трябва да започне след двадесетина минути. Аз все още съм в работното си облекло – спортен екип и прокъсани на левия палец чехли. Преди половин час мадам колежката ми отскочи да се приготви набързо – явно тепърва си избира тоалета в близкия магазин.
Прилагам изтъркания номер с играта на рибки – още миналата година съм установила, че почти никой не му се връзва, но този път минава. Децата притихват и започват да отварят и затварят усти, а аз бързам да изскоча в коридора, който дели занималнята от физкултурния салон, където ще е празника. И – виж ти, изненада! – колежката ми, ослепителна в тюркоазения си костюм и тупирана прическа разговаря с една майка, спокойна и лъчезарна, сякаш разполага с цялото време на света. Темата е наистина изключително важна – „Най-добрата за профилактика на бъбреците“.
-Кхм… - прокашлям се неестествено, - ъъъ… ще има ли тържество или…
Тя се обръща с изражението на изтръгнат от хубав сън човек. В момента няма време да се срамувам, по звуците от занималнята недвусмислено личи, че играта на рибки вече е омръзнала. Хуквам към учителската стая да се приведа в тържествен даскалски вид.
Не държа да изглеждам шармантно, но директорката държи учителките винаги да показват стил. Зад бюрото в дирекцията това се постига по-лесно, отколкото когато тичаш след 27 бръмбазъка. Особено когато водиш първа група, приличаш на онзи злощастен герой на Нушич, комуто се паднало да играе Луната. Удивлявам се на колежките си – как винаги успяват да изглеждат като модели от списание. Иначе когато имаме тържества, не им се ще да влизат в роли – не им приличало вече на годините, думите не можели да си запомнят… Все аз и Тони пискаме или ръмжим с преправени гласове, и се потим под костюмите – най-младите били най-артистични. За сметка на това след тия тържества традиционно си правим снимка за спомен и същите възрастни достопочтени колежки вирват глави пред обектива с най-ослепителните си усмивки, сякаш до една са минали на обучение през модна агенция. Най-омразното ми нещо в професията, освен разправия с недоволен родител, са точно тия снимки. От известно време директорката въведе нова мода с цел популяризиране дейността на детската градина – да се качват снимки във Фейсбук. „Как иначе родителите да разберат, че с децата им се работи!“ – сопна ми се тя, когато е опитах да протестирам, че в длъжностната ми характеристика не влиза и щат „фотограф“.
Ха де! Как са разбирали едно време, преди мистър Зукърбърг да измисли начина да навираш живота си в очите на хората. Както виждам, истерията с Фейсбук-фукните е обхванала не само колежките от нашата детска градина, а и от цялата страна – всички са се впуснали в тая нова дисциплина по себедоказване, сякаш участват в шампионат. Имам само едно тайно опасение – че тази учителска мания да се документира всеки момент от ежедневието ще вземе да подсети инспекторатите наистина да ни го натресе за задължение.
Ако някой е останал с убеждението, че освен да си играя с децата нямам други грижи – много му здраве от мен. Няма по-голям пенкилер от детската учителка, ще знаете! Като малка мечтаех да стана артистка, после – певица, след това пак се спрях на артистка. В девети клас пък бях убедена, че съм новата Петя Дубарова, докато след десетина стихотворения музата рязко ме изостави, очевидно отвратена от кървавите изгреви и изгарящи сърца. Последното, което съм мислела, че ще бъда, е тази професия, в която сега сбъдвам по неволя всичките си мечти накуп. Налага ми се да бъда и артистка, и певица, и композитор, и поет. О, ами само това да беше. Мога да се приведа в пълна готовност по-експедитивно от всеки редови войник – десет минути след като шефката ми звънне, съм облечена, обута и дори допушвам цигара, препускайки към спирката. Провеждам кръстосани разпити на обвинени в разни бели не по-зле от вряло и кипяло ченге, а наказаните от свобода – тоест, отделените на „пейката на лошите“ – следя по-зорко от надзирател в Гуантанамо. Отгатвам по очите и по настроението кой кога се разболява. Господи, та аз познавам тези деца по-добре от собствените им родители, защото съм прекарала с тях повече време, отколкото те самите.
Всички тези мисли успяват да се нароят в главата ми като ято шумни скорци докато трае тържеството. Усещам как очите ми се наливат. Утре е последният ми ден с тези деца – а сякаш вчера бърсах сълзички, вдигах гащички и помагах на ръчичките да държат лъжиците. Дребосъчетата с бебешки пухкави бузки са се източили – момчетата са разширили рамене, момичетата потропват с тънки дълги крака… Вчера ги вземах разревани от ръцете на майките им, а а утре ще проверявам с тях занималнята и гардеробчетата за забравена играчка, хавлийка или друго съкровище… и ще се сбогуваме. От тази мисъл ми става толкова самотно и студено… Осъзнавам, че това е втората болезнена раздяла в живота ми след тази с Боян – а дори и тя сега ми се струва далечна и нелепа в сравнение с тази.
След последната песен и поклоните на децата майката на Гошко поривисто става, нарежда се до тях и дръпва едно прочувствено благодарствено слово от името на всички майки. Четири години всеотдайни грижи, изключителен професионализъм, майчинско търпение… дрън-дрън-дрън…
През цялото време гледа Антонова в очите, сякаш й се обяснява в любов, към мен не извръща глава дори за миг. Следва поднасяне на букети и подаръци за учителките, лелята и директорката – по един красив кристален сервиз. Знам какъв е подаръкът, защото лично госпожа Антонова е обсъдила с родителския актив кой би бил най-удачният. Не ми е притрябвал тоя подарък, нито пък дребните пакетчета, с които част от майките се нареждат пред колежката, за да изразят личните си почитания. В това време съм заета да приемам по-ценните подаръци – целувките от децата. Най-дълго ме прегръща Гошко. Преметнал здравата си ръчичка през врата ми, шепне с разтреперано гласче: „Извинявай, госпожице, че не те слушах.“ Обсипвам бузите му с целувки, но изведнъж ме попарват присвитите очи на майка му, надменно приковани в мен.
-Уважаеми майки, скъпи баби –гласът на Антонова извисява трелите си над гълчавата, - да благодарим на децата за блестящото представяне. Бяха чудесни както винаги. За нас беше истинска радост през тези четири години да бъдем част от живота им. Благодарим на вас за уважението през тези четири години – поглед към майката на Гошко, - за разбирането – поглед към майката на Ани, - за спомоществователството – поглед към прокурора. – И разбира се, молим за прошка за неволните ни грешки през това време . – на този призив няма зрителен контакт с никога и аз се чудя как трябва да се тълкува това. Безпогрешността на опитната старша учителка е просто природна закономерност. – Беше изключително удоволствие да бъдем заедно, приканвам ви утре да доведете децата на детска градина за прощално парти и почерпка. Желая ви хубава вечер, пълна с красиви емоции.
Тълпата се раздвижва, потокът се ориентира към голямата стъклена врата, като пътьом майките спират, за да похвалят празника. Антонова обяснява на висок глас, че той е мое дело - от край до край, а аз се чудя да се обидя ли или да се развеселя от изненаданите физиономии. Да не споменавам, че ме е яд – аз също исках да кажа няколко думи на децата и на родителите, представях си прощалните слова от страна на учителките да прозвучат по- тържествено, отколкото това подобно на изгонване „Приятна вечер“.
Аз все пак получавам лични благодарности от няколко майки – не съм изненадана, че това са всъщност тези от скромните семейства,чиито деца така и не се наредиха сред любимците на колежката ми. Тя винаги си съставя топ-класация, в която влизат децата на хора с висок обществен статус или с високи доходи. Като Гошко например. Нито за ден не би търпяла щуротиите му, ако баща му не беше собственик на строителна фирма. Нито пък да тъпче залчета в устата на Ани, ако майка й не ни беше колежка от прогимназията.
Едно от децата обаче е всеобщ любимец на целия персонал на градината. Цецо. Тих, вглъбен в себе си, говори рядко, но направи ли го, ще е за да каже нещо толкова мъдро и прозорливо, че да настръхнеш. Това, което не казва на глас, предпочита да нарисува. Баща му е международен шофьор и рисунките са начин да му разкаже какво е преживял в негово отсъствие. „ Може да забравя нещо, докато се върне.“ Точно в този момент той и майка му изчакват ред пред вратата. Забързвам крачка, за да ги настигна и да похваля изпълнението на детето, но спирам и мигам смутено, видяла мокрите следи по лицето на майката. Тя извръща глава, дръпва Цецо за ръката и го помъква навън, макар че ме беше видяла.
-Какво ти е? – учудва се Алекс, когато влиза в салона пет минути след като тълпата е напуснала детската градина. После ме прегръща през кръста и ме целува по бузата. – Как мина?
-Ой, какви са сладки, нали, Катя? – изцвилва умилена директорката. – Виж ги само каква хубава двойка са - родени са един за друг.
Антонова ни поглежда с майчински снизходителна усмивка, а аз едва се сдържам да не се разхиля. Всички се преструваме, че не знаем как новината за бъдещите ни роднински връзки взриви детската градина с бързината и мощта на ядрена катастрофа. От два дни учителките, лелите, че и някои майки шушукат като в транс по коридорите, а щом ме видят, млъкват, и се облещват като мишки в капан. Далеч съм от мисълта, че всички обсъждат ситуацията: „Те са си лика прилика“. По-скоро очакват българската версия на „Войната на сем. Роуз“.
-Хайдее, става къснооо- пропява колежката като грижовна майчица. – Да си вървим, утре сутринта с Пепи ще подредим салона. Саше, ще мина през къщата ти, направила съм ви татарски кюфтета и млечна салата. Ще ви ги оставя сега, че утре съм заета и няма да мога да ви приготвя нищо. 
-Антонова, аз съм виждала печка. – опитът ми за шега прозвучава по-саркастично, отколкото съм възнамерявала, затова опитвам да смекча тона и звуча като покорна снаха. – Ще сготвя нещо.
-Не, моля те! – молиш ми се-дръжки. Точно така императивно звучиш, когато ми обясняваш защо моите идеи не струват пред твоите. – Вече съм ги направила, да ги хвърля ли?
-Само да си се оплакала от свекърва! – киска се директорката и размахва пръст, а аз усещам, че физиономията ми се вкисва и ми става още по-гадно, когато Алекс се взира в лицето ми, отваря уста, но изведнъж се обръща рязко.
-Мамо, нали се разбрахме, че тази вечер ще ходим у родителите на Марги?
-О! – тя мъченически притваря очи. – Маргарита, нали няма да ми се сърдиш – адски съм уморена, а главата ми ще се пръсне. Не ставам за компания тази вечер. Идете вие, поздравете майка ти и баща ти и обещавам да се реванширам тия дни – ще направя вечеря и те ще дойдат, за да се запознаем. Ужасно съжалявам, но ако дойда, само ще ви разваля вечерта.
Алекс разколебан премисля.
-Добре, нека да идем тази вечер само двамата. – усмихвам му се аз. - И без това на мама и на татко явно новината им е дошла като гръм от ясно небе. Да им дадем време да свикнат с мисълта, че ще имат зет. Особено на татко.
Всъщност, отказът на Антонова ми носи облекчение. И без друго ми е достатъчно притеснено. Единствената подготовка, която дадох на мама и татко беше краткото ми обаждане по телефона снощи. Алекс бе настоял да се срещне с тях час по-скоро, щом вече ме е запознал с майка си.
-И да се молим баща ти да не се окаже пациент, с който сме имали неприятно стълкновение – бе подхвърлил иронично, а аз се бях насилила да се засмея.
Затова и вчера бях прекъснала рутинния телефонен разпит на мама относно здравословното им състояние с небрежното:
-Ъъъ,мамо… заети ли сте с татко утре вечер?
-Не, защо.
-Ще доведа един мъж.
Бях отдръпнала слушалката от ухото си – там гласът на мама наподоби второюнска сирена: „Ааууу, Маргииии… наистина ли бе, маме… ааууу, кога се запознахте… сериозно ли е? Аааууу…“
-Мамо – бях успяла да я прекъсна, - щом ще го доведа наистина е сериозно. И…ъъъ, мамо, нали помниш какво съм ти разказвала за моята колежка?
-За онова куку ли? 
-Да… мамо, моля ви, утре не повдигайте темата – той е неин син.
Второюнската сирена плавно премина в сигнал за въздушно нападение, но аз успях дезертьорски да смотолевя:
-Чао, мамо, до утре – и затворих.
Докато в колата слагам колана, Алекс барабани с пръсти по волана, свил вежди.
-Не го очаквах от нея. – оповестява той. - Обикновено умира да ходи на гости.
„Знам – на езика ми е, - нали през два-три дни навестява бивши и настоящи нейни любимци.“
-Винаги е спазвала обещанията си към мен. А вчера ме увери, че много държи да дойде.
-Алекс, опитай се да я разбереш – казвам меко, - наистина може да е уморена и да не иска да оставя нашите с лошо първо впечатление. А и на мама и на татко наистина ще им е по-лесно да приемат срещата, ако не размахваме годежарски китки още от първия път. Наистина досега не съм ги запознавала с приятел. И да си призная, малко ме е страх.
-А мен питаш ли ме. – той се засмива, макар и все още с прекършено настроение. – Ей, ама аз съм велик идиот. А ти стоиш, гледаш ме и не ме насочваш към верния път, както подобава на една предана съпруга. Защо не ме подсетиш да купя цветя за майка ти?
На около 300-400 метра от детската градина има малко пазарче – Алекс подкарва бавно колата натам. Изведнъж извръщам глава.
-Какво има?
-Не, нищо… - промърморвам, но не, не греша. Слизам заедно с него, но докато той чака да опаковат посочените от него рози със червена хартия, гледам към сладкарницата на гърба на пазара. Познавам до една жените, които крачат натам. Както и децата с тях. Както и директорката и колежката ми.
„Изморена, викаш? Главата ти ще се пръсне?“
-Хайде, Марги!- подсеща ме Алекс.
-Чакай… - промърморвам. - Ще отскоча да тоалетната в сладкарницата, няма да устискам до село…
Притичвам, залепвам се на големия прозорец и наблюдавам живописната група, докато влиза и се настанява на ъгловия диван в едно голямо сепаре. Широката усмивка на Антонова определено не подхожда на свирепото й главоболие.
-Хайде, Алекс. – прегръщам го през кръста, когато се връщам.
Не, няма да му кажа. И е страхотно да имаш асо в ръкава!