23.07.2014 г., 0:04 ч.

 Марги - 3 

  Проза » Повести и романи
1058 0 2
Произведение от няколко части « към първа част
11 мин за четене

С ловки движения на илюзионист баща ми успява да досипе в чинията си още малко от свинското задушено със зеленчуци, докато майка ми вади от секцията чашките за кафе. Уви, над възторга му на надхитрило възрастните хлапе се посипва вербален напалм:

-Ало, господине! - изсумтява „капо ди тути капи” на фамилия Иванови. – Няма ли да се пръснеш?

-Как разбра? – татко дори не си прави труд да се оправдава, 32 години брачни уроци по добро поведение не са отишли на вятъра.

- Преди малко в чинията ти имаше две парченца месо, а сега виждам, че са се клонирали.

Брат ми, нападнат от пристъп на кашлица, крие лице зад салфетката.

-Стефане! – строгия глас на мама прекъсва кашлицата като с нож.Милена, приятелката на брат ми, мести учудени сини очи ту към него, ту към мама. Душица! Вече три години ходи с него, а още не е научила наизуст свещената мантра „Мама каза”. Всъщност, платинените й къдрици оказват доста добра защита върху полираната повърхност на сивото й вещество. Ако наистина стане мамина снаха, точно на него ще дължи психическото си оцеляване.

-Ама нека си хапне… - плахият й опит да играе към губещия отбор получава съответния поглед, заради който татко  измисли прякора „г-жа Джугашвили”

-  Миленче, скъпа – усмихва се благо мама, а очите й са с мекотата на самолетна сплав. – Чичо ти Ангел обича да си хапва, обаче холестеролът му е на друго мнение.За бивш военен самодисциплината му е на отчайващо ниско ниво.

-Мамо, все пак днес е рождения му ден, отпусни го малко – става ми жал за бившия военен, който в момента има физиономия на редник, хванат да спи на поста.

- Аз ще го отпусна, а утре сърцето ще го стегне… Човек трябва да си знае мярката.

Намигам на брат ми. 32 години в семейство Иванови негласния генералисимус е мама. Често ми се случва да се замислям що за нелек кръст е носила през цялото това време тази удивителна и достойна за възхищение натура. В разцвета на силите си татко беше гуляйджия и бохем. Нерядко се е случвало в незнаен за нас, невръстните Маргарита и Стефан час, капитанът да се изтърси с весела компания от униформени купонджии, за да им покажел чудесния двор, битовата стая или дори ако щете – първокласната немска овчарка Коба.  (Темата за Втората световна война  е слабостта  на татко и малкото кученце се сдобило с това компромисно име след ожесточена кавга с мама, която най-после убедила мъжа си, че Сталин не е най-подходящото име за което и да е животно. Революционният псевдоним на грузинеца поне беше по-малко известен.) Смълчани в леглата си аз и брат ми се вслушвахме в сърдечните възклицания на мама: „Ооо, добре дошли, добре дошли…Ама какво говорите, как ще пречите, заповядайте…” После се унасяхме от кръшния й смях, звънкия й глас, който пее руски цигански романси, последвани от възторжения рев на татко: „Ей това е моето момиче!” като  последната ни мисъл беше за утрешното конско, което капитанът ще изслуша с чинно наведена глава и виновата полуусмивка. И не сме се замисляли, че тя си ляга във възмутително късен – почти ранен утринен час, за да стане в 8 и да се превърне в напористата, дейна и слънчево усмихната секретарка на селското читалище. И да се прибере в шест вечерта, за да се заеме с домакинство, две деца, мърморещ свекър и ината свекърва.

Поглеждам към баба и дядо, за миг обзета от угризение, че цяла вечер са на тази маса, а аз дори не се сещам за тях.

-Бабо, да ти сипя ли още? – скачам и вземам голямата чиния със задушено. С неповторимия си жест на императрица баба вдига ръка: „Стига толкова!” Дядо обаче подава чинията си като освирепял след дълга обсада прусак.

-За неговия холестерол не те ли е грижа? – заядливо се обръщам към мама.

- Дядо ти е на години, в които човек трябва да си угажда на душата – срязва ме тя. – Всеки момент Бог може да реши да я вземе… и ако е неудовлетворена, ще се връща да гризе от спокойния сън на живите.

Дядо престава да дъвче и вперва в нея откровено недоумяващи като на блондинка очи. Мама устоява на погледа му, след което се усмихва и вдига чашата си:

-Наздраве, татко!

- Наздраве, снахо – той чуква чашата й със своята, пълна с разредено с вода вино и предприема нова инвазия към чинията.

- И така – „г-жа Джугашвили” отпива малка глътка, след което вади от арсенала разстрелващия си поглед, на който подлага брат ми, Милена и после пак брат ми. – Мислите ли вие двамата да се жените?

-Не мислим – пери се Стефан, но виждам, че в момента смита останките си от мъжко самочувствие..

- Виждам, че не мислите.Три години се влачите и освен за безмилостни кавги и безмилостно мачкане на чаршафите , за друго не мислите.

-Моля ти се, ям – прави опит за протест татко, но веднага съжалява, защото чинията му е отместена.

- Ами спри тогава. Е?

-Аз… -простодушно мига Миленчето – всъщност, аз искам да се оженя за Стефан.

-Вземай го тогава.

-Не зависи от мен.

-А от кого? От патриарха?

-Искаме първо аз да си намеря работа, да заделим някаква сума настрани, за да сме подготвени, когато се появи детето.

-Ооо, спести ми тия глупости… Цяло философско течение се създаде напоследък, за да оправдае мързела на младите да пораснат и да поемат отговорност…

Стефан проявява почти забравеното качество на по-малък брат-гадняр.

-Защо все нас дъвчеш? Какво значение има дали сме женени? Вече три години сме заедно и се обичаме. Я погледни Маргарита – 30 лазарника навъртя, а още никой няма покрай нея.

-Стефане! – избухвам.

- Ти си по-голямата. Ожени се първо ти.

Топлата атмосфера на семейния празник отива там, където и предполагах – по дяволите.

- За бога, мамо, нямаш ли си друга работа? Защо се заяждате с мен?

- Моята работа са децата ми. – непоколебима е мама. – И аз не се заяждам с теб, а със Стефан. С тебе – после.

Освен примирено да седна, друго не мога да направя.

- Маргарита може да е по-голяма, но при нея нещата са други. – продължава тя по-меко. – Още не е намерила никого – нищо, ще го намери. Но вие определено започвате да ме нервирате. Защото не живеете заедно, а се срещате за три неща. Първо щур скандал, второ – див секс, трето – пак караница. А вече не сте на 17 години, деца.

-Мамо, защо не ни оставиш да си живеем живота?  -вялото промърморване на брат ми е по-жалко от бяло знаме, развято над  бомбардиран град.

-Защото не го живеете, а го пропилявате, младежо! Животът сред чаршафите минава като сън, а като се събудиш, виждаш едно голямо нищо. Животът означава да сътвориш нещо, пък било то и само едно дете, в което да видиш себе си като в огледало. Като не щете, не подписвайте, то не подписът свързва двама души.

- А какво ги свързва? – умнее Милена. – Боб чорбата, която да сърбат вечер?

Мама я поглежда. В очите й чета дилемата, която ме измъчва, когато Гошко ми демонстрира характер – да го тупна по дупето или да го нацелувам.

-Да, моето момиче. И това. Да сърбате заедно една постна чорба, но като се погледнете, да знаете, че утре ще ядете пържоли в ресторанта. Защото вярвате, че един до друг сте способни да превземете света.

Нещастницата прави една непростима грешка, която окончателно и печели фаталната черна точка. Изхилва се.

- Смееш се?... Седнала си ми тук, гледаш ме и се смееш?

От личен опит знам, че този тих и бавен глас е еквивалент на глухия тътен преди избухването на вулкана. Блондинката обаче, напук на всички рефлекси за самосъхранение, продължава да се усмихва.

-Утре, ако изобщо се омъжиш за Стефан, ще се събуеш на прага и ще влезеш. Ама никога няма да ти хрумне да питаш с цената на какво сме създали този дом. По-точно – на мен какво ми е струвало, как съм пестила пари и съсипвала нерви, защото бог Бакхус отляво ...

Татко изумен зяпва, но един бърз „контролен изстрел” – т.е. поглед изпод вежди,  го разубеждава да изрази мнение по въпроса.

- Товарищ капитана го биваше много в харченето, налагаше се да стискам семейната кесия като Шейлок, ако исках да осигуря на децата си достатъчно голяма и хубава къща, в която да живеят, без да се карат над гроба ми за две пършиви стаички. – Усмивката на Милена бавно почва да се топи, усетила горещите вълни на прииждащата лава. -  Единствената мисия, която моят син го мързи да свърши е да си доведе в тая голяма къща жена, която да се грижи за него. Нооо, мамин Стефко не се сеща за това. Както и досега не се сети дори да благодари на сестра си, че си купи собствен дом и му отстъпи къщата…

-Мамо, стига! – скачам аз, настръхнала от ужас, че след малко целият ми свят ще загине под останките на скараното ми семейство. – Млъкни!

-Няма да млъкна. Не и пред това момиченце, което пилее трета година от живота на сина ми, а идва тук да ми се хили. Поне да виждах, че макар и без брак се разбират и сговарят, а то всеки божи ден слушам как се джафкат като кучета -я по телефона, я тук. „ Сега къдеее сииии?- имитира Милениния глас мама.  – Ми с когооо сиии?... Ма що спиш бееее… нали щяхме да ходим на дискотека….” – и в същия миг гласа и се превръща в троснатото ръмжене на Стефан: ” Стига ма, патко такава! Не ща да излизам…Ша права квото си искам, ясно ли ти е?” И вече три години аз мисля и премислям вашите кавги, и нощем мисля за тях, и се топя и се ядосвам, защото всичко това го преживявам. Явно само аз се впрягам излишно,  защото виждам, че на вас не ви пука. Но едно ще ви кажа – ако на вас тази любов ви харесва, пренасяйте я някъде другаде и дали ще се галите или ще се хващате за гушите, ваша си работа. .. Но не искам да виждам и чувам.

Настъпват две минути гузна тишина.

-Тинче… - казва тихо татко. – Не биваше така…

Мама грабва цигарите ми и пали. Пуши с трепереща ръка и мълчи… а уж ги беше отказала миналата година.

-Стефане! Тръгвам си.

Бре! Барби прояви сертлик. С демонстративно твърди крачки марширува към вратата като гвардеец на Гергьовски парад. Стефан ситни след нея и за момент си задавам глупавия въпрос чия е заслугата за страха, изписан на лицето му  -  на Милена или на мама. За разлика от гневния замах, с който кандидат-снаха ми отваря вратата, той затваря след себе си с тихата предпазливост на подгонен дивеч.

-Мамо, защо…Защо ти трябваше?

-Именно защото на МЕН ми трябваше. Уморих се от тяхната съвременна любов… ако това е любов, предпочитам да се обичат някъде по-далеч.

Татко обгръща с ръка рамото и, тя хвърля цигарата в пепелника,  хваща дланта му и закрива влажните си очи с нея.

-Тинче, остави ги. Животът си е техен, големи хора са. Остави ги да правят каквото си щат… на тях така им харесва, а ти си седнала да се топиш. Защо, бе свекърво? – татко се усмихва и взема в длани измъченото и лице. – Я си гледай спокойствието.

-За мен няма спокойствие, Ангеле, не и докато Стефан се върти в такъв празен и безсмислен живот.

-А ти откъде знаеш, че е празен? Виждаш, че се кара с Милена, а какво правят, когато са сами виждаш ли? Ти откъде знаеш как се галят, как се наричат, как се радват един на друг… Не знаеш, нали? Те си знаят… Затова – остави ги.

Мама мълчи. Това трябва да влезе в централната емисия новини – мама мълчи и очите й гледат татковите с тиха безпомощност.

- Ти нe помниш ли какви бяхме ние навремето?... Не само се карахме и то така, че изведнъж всички съседки си намираха важна работа по  двора, та да могат да слушат … Ами и до бой сме стигали. Помниш ли как веднъж се прибрах пиян – бяхме взели заплата и с колегите ни скимна да ходим до Троянския манастир, ама опряхме само до Беклемето… Бях профукал сума пари. Голям цирк направихме, помниш ли, Марги?

Озадачена свивам рамене – на много вълнуващи епизоди от семейната им хармония съм била свидетел, но този случай някак си ми е убягнал.

-Разбира се, че не помниш, беше малка, Стефан още не беше роден. Щом тогава оцелях, мога да се запиша доброволец за Ирак.

-Счупих фруктиерата от леля – мама си наля още вино и гневно се взря в татко. -  Ако не се беше навел, нямаше да се разбие.

Вглеждат се един в друг и хихикат като пакостливи хлапета. За миг някаква безмилостна ръка смачква сърцето ми  като парче хартия. Заклевам се, че бих дала половината си живот някой да ме гледа така, както татко гледа мама, а аз да се усмихвам като нея… И тъкмо по бузата ми се плъзва бърза сълза, баба мърмори с кисел упрек:

- Тоя Стефко никакъв не дойде на рождения ден на баща си… Тино, ти изобщо обади ли му се да го поканиш?

От взривната вълна на нашия смях дори прозорците звънват с тънък кикот.

 

» следваща част...

© Таня Георгиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??