-Имам страхотна клюка – шепне заговорнически Нина. – Снощи оня сладур май остана разочарован, че те няма.
- Кой сладур?- давам си вид на разсеяна.
-Еее, не се прави на „дръж ми шапката”. Онзи, твоят Джон Доу.
- Първо, не е моят – отговарям с колкото се може по-сдържано безразличие. – Дори не го познавам, ето защо за удобство го нарекох Джон Доу. Така в Щатите наричат мъже с неустановена самоличност. Нали много филми гледаш?
-Млъкни бе! Ей, вярно, че това, даскалиците много плямпате. Тоя виц знаеш ли го – три дни длед погребението на учителка, от гроба се чува тракането на ченето и...
-Мноого смешно! – всъщност хич не ми е смешно, а ми е нервно. След днешната серия от хапливи подмятания относно знанията и уменията ми от страна на Антонова, Нининото дърдорене ми идва в повече. – И как разбра, че е разочарован, ясновидке?
- Той ми каза.
В устата ми може да влети не муха, ами цяла Чесна.
-Стига бе!
- Попита ме: ”Къде е колежката Ви тази вечер?” Казах, че си имаш работа, а той: „Жалко, бях свикнал тя да ме обслужва.”
Ако нещо ми горчи повече от кафе без захар и застава в гърлото ми – ни да го изплюеш, ни да го преглътнеш – е разочарованието.
-Е, само това ли?... Тези думи не означават нищо.
- Думите да, но погледа... – Нина ми намига. – Остави кака си да ги разбира тия неща.
- Добре, како! – засмивам се. Само с три години е по-малка от мен, но халката на пръста и и 5-годишния син и дават самочувствието на вряла и кипяла и често обича да ми демонстрира превъзходство. Може би донякъде има право... Макар, че отглеждам 20 деца, нищо не знам за нощните бдения, посветени на никнещи зъбки и борба с високата температура. Да не говорим за угаждане на мъжки капризи, които – както тя самата ми довери – често са по-кошмарни от бебешки колики. Всичко, от което ми се беше оплаквала, влагайки в това много хумор. Всичко, за което тайно и завиждах.
- Направих се на обидена – продължи Нина, - и го попитах аз грозна ли съм, или некадърна...той пък се върза и взе да ми се извинява. Каза: „ И Вие сте хубава, но тя ми харесва повече. Има чаровна усмивка.”
В главата ми сякаш пее целия Александровски хор. Чувствам мощния прилив на кръвта да бучи в ушите ми. А аз всяка вечер го изпращам с очи и се питам дали ме е погледнал поне веднъж. И дори да е така, дали не е от онези клиенти, за които сервитьорката е само част от инвентара на заведението.
Моята „сестра по табла” се кикоти и сочи с пръст почервенялото ми лице.
- Човек ще каже, че си на 17 години. Почервеня, сякаш никога досега не си имала гадже.
Усмивката ми замръзва, изкривява се... и бавно се стопява. Само аз и Господ Бог знаем, че всъщност наистина не съм имала сериозно гадже. За такъв може да мине само студента по биология, с когото излизах, докато самата аз учех в Педагогическия факултет. Дали ходехме сериозно наистина – не ни оставаше време да уточним това. Ходехме на дискотеки, на купони, на хижи... Бяхме прекалено заети да танцуваме, да се целуваме и... Всичко продължи година и половина. После той се сети, че му предстоят държавни изпити, стаж, сериозно четене. Разредихме срещите си на такива неравни и дълги интервали, че накрая съвсем ги прекратихме... или по-точно той, за да съм съвсем точна. След два-три месеца го видях в дискотеката с новата „читанка” – руса и много по-хубава от мен.
След три водки и поне трийсет версии, които измислих, за да му намеря оправдание и нито една не ми се видя достоверна, с нахъсана и почти незабележимо полюшваща се походка приближих към масата им.
-Остави за малко учебника по анатомия, каня те на танц. – заявих, събрала всичките си запаси от самонадеяна наглост – надали се събраха в чаена лъжичка.
-О, Марги... Здрасти. Аз...ъъъ...малко съм зает.
-Знам, че си зает. Нали повече от два месеца само четеш за изпити... Освобождавам те за малко.
Очите на русата щяха да паднат във високата чаша с коктейл. Почти си представих как ги набождам със сламката.
Сграбчих Боян за ръката и го повлякох към дансинга като похитена от хорото мома.
-Излагаш се, момиче – каза той, неохотно поставяйки ръце на кръста ми или по-точно – пръстите си.
-Пука ми!
-Излагаш и мен.
-А-ха... затова ли вече не ми се обаждаш ? Когато спеше с мен, не те излагах.
-Марги, не драматизирай. Нашите отношения не бяха нищо сериозно.
- Година и половина и - несериозно?!
-Бъди честна. Нищо не съм ти обещавал, нито ти на мен. Мислех, че и аз за теб съм просто приятно прекарване на времето.
Още не мога да си обясня каква сила ме закрепи да не се срина в краката му, а заядливо да се тросна:
-Да, точно това беше. Затова ме е яд, че се изниза, без обяснения – досега да ти бях намерила заместник. – блъснах го в гърдите и го зарязах на дансинга, подхвърляйки през рамо:
-Хайде, чупката, пъзльо!
Тези думи съвпаднаха със затихващите акорди на блуса и танцуващите около нас двойки ги чуха и високо се изхилиха. Още преди да стигна до изхода, лицето ми беше мокро. Струваше ми се, че целият град се присмива, но не на него, а на мен, глупачката, която бе проявила слабоумието да се влюби – и да повярва, че любовта и е споделена. Вървях и хълцах по мокрите от дъжда улици, вървях и си припомнях как танцувахме и той шепнеше с горещ дъх в ухото ми. Как, усамотени в някой ъгъл, ненаситно се целувахме, сякаш от лицето на земята бяха изчезнали всички живи същества. Как бавно ме беше събличал, сякаш съм от стъкло и внимава да не се пръсна на парченца. А в обятията му с мен сякаш ставаше точно това – разлетявах се на милиони атоми.
Спомних си подробно всяка наша среща и всеки спомен ме убиваше с бавна жестокост. Защото много добре осъзнавах мисълта, че той нито веднъж не беше казвал, че ме обича. „Харесваш ми...” „ Сладка си...” „Ще ме побъркаш...” „Много ми е хубаво с теб...” „ Красива си...” и още безброй, безброй подобни. Но „Обичам те” – никога.
Той завърши и замина за своя Свиленград. Аз използвах следването си като оръжие срещу спомена за него. Ако в първи и втори курс не си давах много зор и предпочитах вместо учебниците да изучавам нощните забавления на Пловдив, от трети курс нататък се посветих на фанатично зубрене.Състудентките ме заплашваха, че ще се обадят на „Руски”, ако не проявя поне мъничко здрав разум и не изкарам поне една тройка като всички нормални хора. Директорката на детската градина, в която изкарах държавния си стаж ме хареса и ме назначи на работа. Бяха две прекрасни години, в които тя много ми помагаше и все повтаряше колко е хубаво, че в колектива се вливат млади, свежи сили. Беше перфектен администратор и много справедлив, тактичен и добронамерен ръководител. Умееше да поддържа баланса във взаимоотношенията между колегите и територията на детската градина беше тера инкогнита за традиционните за женски колектив интриги.
После обаче тя се пенсионира. Мястото и зае сегашната директорка, а на нейно място постъпи нова учителка, Антоанета Дончева. След 7 месеца конфронтации с колежката си Тони вдигна скандал и поиска смяна. Докато се усетя, бях изтеглила късата клечка – не ми отне много време да разбера защо на съвета когато се постави въпроса кой има желание и готовност да работи в екип с Антонова, изведнъж колежките видяха нещо ужасно интересно през прозореца.
Истинско китайско мъчение е да работиш в екип с човек, който не уважава мнението ти и налага своето. Първо се отказах да правя всякакви промени в интериора на занималнята, защото на другия ден намирах моята украса или преместена, или прибрана. Всякакви тактики удряха на камък - и намеците, че не ми е приятно, и протестирането на висок глас и размяната на „любезности”. Опитах се да се оплача на шефката, но след десетминутната засукана и безсмислена пледоария, с която тя се опита да оправдае Антонова, отегчено благодарих и излязох от дирекцията. Отказах се да си правя илюзии, че бившата и приятелка и колежка ще застане на моя страна. После непрекъснато бях наблюдавана под лупа – как се държа с децата, как им говоря, през няколко дни ми се изсипваше „приятната” изненада да имам гост на заниманията, който после съответно дълго ми обясняваше къде греша. А излизаше, че греша на всяка крачка. И не заради друго, ами защото ТЯ щяла да го направи не така, ами онака... А ако не ме беше проверила лично, искаше обяснения как съм провела сутрешния режим. Внезапни проверки имаше и по време на следобедния сън на децата. Или „шумолях” с материалите и пречех на децата да спят, или не си стоях на работното място, или... абе въобще, каквото и да правех, бях виновна като греха. И да уточня за неразбралите – проверките не бяха нито от директор, нито от инспектор, а от собствената ми колежка. Неведнъж беше заявявала, че е длъжна да ме въведе в професията според установените в групата порядки, за да няма разминавания в изискванията ни. И разбира се, нямаше. Как да има, когато всичко ставаше така, както тя поиска. И протестите ми, и кавгите и мълчаливия бойкот, и всичките ми форми на бунт бяха безрезултатни. Накрая установих, че нервите не си струват и започнах в нейно отсъствие да правя това, което намеря за добре, а когато се съберем на обяд, да стисна зъби и да я изтърпя за час и половина. Разговаряхме само по работа и на практика нищо не знаехме една за друга. Освен едно - че не можем да се понасяме.
За сметка на негативните емоции, които тя щедро трупаше в душата ми като софийски боклук, работата с децата ме разтоварваше. Да имаш късмета да общуваш свободно с тези изчистени от всякакъв фалш и пресметливост душици, е най-добрата терапия, която може да съществува. И в най-тежките моменти, които съм имала, ме е спасявало някое изтървано словесно „бисерче”, някоя подкупваща усмивка, нечие звънко кикотене... и тези малки вълшебства имат силата да премахват болката, обидата, лошите мисли. Винаги съм била благодарна на професията си за това, което ми дава.
Не може да се каже същото обаче за личния ми живот. В любовта ми вървеше колкото на Сизиф с камъка... с тази разлика, че поне човекът е имал какво да бута. След Боян имах две несполучливи връзки – не по-дълги от месец-два. Дори ако трябва да съм точна – две и половина. Половината беше един приятел на Нина и мъжа и. Посрещахме миналата Нова година заедно. Семейството беше решило, че щом и аз и той сме самотни, два минуса ще направят един плюс. Но не би – на терасата той ме прегърна и целуна, а аз едва не се разридах, усетила какво отвратено разочарование изпитвам. Жалко, беше хубав и умен мъж, инженер, но от него кръвта ми закипя колкото на умрял шаран. Точно тогава за последен път си дадох сметка, че Боян е направил нещо с мен, преди да замине, повредил е всичките ми чипове. Просто не изпитвах желание да погледна друг мъж. Опитвах се. Гледах. Никаква искра.
Не и преди Джон Доу.
„Господи – моля се наум – Нека този път да стане. Дори да се разочаровам отново, покажи ми, че не всичко в мен е мъртво. Искам отново да почувствам огъня!”
И наистина го чувствам – горещ дъх във врата си.
-За сладки приказки плащат само в телевизията – гука кака Ленче с онази интонация, от която целия персонал получава тремори. – Когато забогатея и купя БТВ, ще ви дам да водите шоу. Ако не можете да чакате толкова дълго – изхода е ей там.
Ако имаше пелерина, щеше да я развее като Батгърл, съдейки по отривистата походка, с която се отправя към кухнята. Шефката обича правилото за „внезапната смърт” – изскача изневиделица, сварва те неподготвен и вкарва неспасяем гол. Тоест, реже от заплатата.
Не се сдържам:
-Черный ворон...черный ворон... что ж ты вьешся надо мной... – запявам любимата песен на мама. Нина тихичко се киска, барманът Ники напразно се мъчи да остане сериозен... На една от близките маси седи възрастен, побелял и мустакат шишко, заедно с един малко по-млад и малко по-слаб шишко без мустаци. Викат ме. Тази маса я обслужва Нина и недоумявам за какво съм им потрябвала.
-Господинът е от мой гост от Русия. – казва шишкото без мустаци. – Моли да му изпеете тази песен пак – това е любимата песен на семейството му.
Защо пък не? И на моето – също. Изправена до масата, изпявам два куплета, обхваната от налудничавото желание кака Ленче да нахълта, да ме сграбчи за яката и да ме изхвърли завинаги от ресторанта.Защото осъзнавам, че ако тя не ме изгони, няма да се махна сама и всяка вечер ще моля с очи Джон Доу да ми обърне внимание.
Двамата ми ръкопляскат с радостни усмивки. Малкото клиенти наоколо – също. Мустакатият ми целува ръка и пъха нещо в нея. 20 лева.
От скапаното настроение не остава и следа. Усмихвам се на шишковците, поласкана от щедрия им жест.Ще си купя онази страхотна риза, която от няколко дни ме съблазнява на манекена в магазина.
Сърцето ми подскача като цирково кученце. В ресторанта влиза Джон Доу и докато отива към обичайната си маса, търси с очи. Те срещат моите и двамата се усмихваме като стари съзаклятници. Натъпквам банкнотата в джоба и тръгвам, за да взема поръчката.
-Добър ден. Какво да бъде днес? – усмивката ми е степени над всички обичайни стандарти за добро обслужване, защото извира от някакво тайно местенце в сърцето ми, за което аз самата не знаех. И става още по-широка, защото той също се усмихва май не съвсем като клиент:
-Пържени картофки и чаша студено бяло вино... по ваш избор.