27.02.2016 г., 9:55 ч.

Мечката 

  Проза » Разкази
898 0 0
9 мин за четене

Мечката

Кротък дъждец от няколко часа ръмеше над високата планина. Тъмните и навъсени облаци, допрели рамена, сякаш изпаднали в сладострастие от свещенодействието, което вършеха, ръсеха монотонно своите безкрайни водни струи върху стръмните скатове. От време на време се дочуваше далечният тътен на гръмотевиците, чието ехо дълго се блъскаше между дърветата. Гъсти и дрипави мъгли се обвиваха като приказни змии около стволовете на букаците.

         Унесен в полудрямка от почукванията на дъждовните капки по ламаринения покрив на чакалото старшият горски надзирател Мико леко клюмаше глава. Ненадейно се сепваше, хвърляше замрежен поглед през малкото прозорче, оглеждаше поляната, по средата на която бе прострян трупът на дребна балканска кравичка убита преди ден от новопоявила се стръвница. Десният й бут бе полуизяден, а в гърдите й зееше страховита рана.

        Всяка година в Троянският балкан се повтаряше един и същ сценарий. Бързайки да натрупат необходимите мазнини за предстоящата зима, мечките не се задоволяваха да нападат само дивеча, а подтиквани от големия апетит навлизаха из кошарите, нападаха овцете и козите, с охота се нахвърляха върху добитъка, не се отказваха и от кучетата. Правеха големи поразии на местните хора. Обилната храна им бе нужна за предстоящия и продължителен зимен сън, където скрити в някоя пещера, хралупа на стар дънер, под короните на изкъртени дървета или просто в скален процеп на завет, в края на зимата и началото на пролетта мъжките се събуждаха измършавели и изгладнели, а женските също доста изпосталели през януари раждаха малките си.

           Тази година дори и търпението на кроткият горски надзирател Мико се изчерпа.  Стръвницата бе посегнала и на козите на майка му, която живееше в окрайнините на село Орешак. Било се стъмнило, майката на Мико заминала на гости при стара приятелка. Мечката влезнала през забравената леко открехната пътна врата, бързо се ориентирала по миризмата за местонахождението на кошарата. Стигайки до вратата на кошарата, мечката изучила с чувствителния си нос обстановката. След кратко колебание се изправила на задните си крака и натискайки и блъскайки с предните си лапи, дървената напречна летва служеща за резе не издържала и се счупила, тя нахлула вътре сред юрналите се беззащитни кози и на бърза ръка натръшкала три, а една завлякла нейде из боровия гъсталак. Само една млада и дребна късметлийка успяла като по чудо да се измъкне в суматохата и заобикаляйки заетият хищник се измъкнала през отворената врата.

             Няколко дена Мико беше навъсен гледайки тъжното лице и слушайки подсмърчанията на старата си майка. Мъчно й беше на жената за козичките. Беше свикнала с тях. Те, заедно с изпъстрения с черни райета сив котарак, бяха единствените нейни домашни любимци.

             Мико вече беше взел нападенията на мечката лично. Прие ги като подигравка. За всичко можеше да си затвори очите, но да нападне неговия добитък, на ловеца и горски надзирател Мико, ето това той не можеше и нямаше как да прости.

              Когато една сутрин, пристигайки на работа, научи от колегите си, които тревожно дърпаха цигари пред сградата на горското за новото нападение на мечката над кравите на пастира Чилингира, Мико не разбра как почука на вратата на заместник – директора, как след кратки увещания си издейства разрешителното за отстрел и още на същия ден  заложиха трупа пред чакалото.

               На следният ден, в ранния следобед Мико облече камуфлажа, сложи в раницата си два сандвича, бутилка вода, парче сирене и къс сланина, мушна дъждобрана, обу удобните си ватирани ботуши, взе пушката и не след дълго се отправи със старата “уазка” към навъсените и потънали в мъгли планински върхове.

                                                                    ***

       

        Глух и далечен тътен измъкна потъналият в размишления горски надзирател от унеса му. Хвърли отново обхождащ поглед към убитата крава. Една сврака беше кацнала  върху трупа, с ловки движения на човката си откъсваше малки парчета месо и бързо ги поглъщаше.

         Горският надзирател тежко въздъхна, пресегна се, взе раницата, извади увития в салфетка сандвич и отхапа един залък. В този момент долови с периферното си зрение леко движение на поляната. Едър червеникав лисугер тихо излезе от буковия гъсталак и пристъпи към трупа. Приближи се плахо, подуши въздуха с острата си муцуна, обърна се заслушан назад и тихо отмина нататък без да се докосне до месото.

           “ Нещо го е подплашило, иначе нямаше да подмине така трупа”- стрелна се бърза мисъл в съзнанието на ловеца.

             В този момент остър крясък на сойка наруши тихият и монотонен звук на дъжда. Мико остави сандвича, взе опряната на стената до него карабина “Драгунов” и с плавно движение провря цевта през прозорчето и вдигна капачето на оптическия прицел.. Слухът му се изостри, а погледът му се закова в заложената стръв и в храсталаците обграждащи поляната. След няколко минути изпълнени с върховно напрежение, което на вълни се предаваше по нервите му и в пулсациите в главата му, надзирателят ясно видя как от гъсталака, вдясно от трупа безшумно като призрак изплува големия силует с къса опашка и малки уши. Мечката вдигна чувствителния си нос и сякаш с всичките си клетки “опипа” въздуха. Изминаха няколко напрегнати минути. Мико не смееше дори да мигне

Чакалото беше високо, лекият есенен вятър духаше в посока откъм мършата и изглежда хищникът не можа да долови присъствието на най – големия си неприятел. След известно време мечката се успокои и са зае с вечерята си. През оптиката горският наблюдаваше движения й. Търпеливо изчака удобният за стрелба момент, когато мечката се обърна странично към него, прицели се в могъщата плешка и натисна спусъка. Ехото на изстрела дълго се носеше между дърветата. Мечката глухо изрева и с голям скок се метна към храсталаците. През гъстата мрежа от преплетени клони и листа надзирателят изпрати още един куршум след отдалечаващия се хищник, сподирен от нов недоволен рев. След минута отново се възцари предишната тишина съпроводена единствено от шума на дъждовните капки.

                Мико свали пушката, извади телефона си и набра номера на колегата си Николай.

          - Ники, здравей! Стрелях по мечката на чакалото близо да Балаклъ дере. Два пъти й гърмях. Сигурен съм, че първия път я уцелих. Мечката изчезна из гъстото. Безумие е да тръгвам сега след нея в този дъжд. Ще можеш ли да  вземеш кучетата и да ми помогнеш.

         - Стой там и не мърдай. Обличам се, взимам кучетата и до половин час съм при теб. Надявам се мечката да се успокои и да легне някъде. Чакай ме!- Николай затвори телефона.

             Не се наложи на Мико да чака много дълго. Скоро той дочу бученето на мотора на приближаващата се служебна руска джипка. Взе си раницата, метна пушката на рамо и бързо слезе по стълбата на чакалото. Николай  излезе от джипа, отвори задната врата от която чевръсто изскочиха две гончета и един барак и незабавно се отправиха към трупа. Следите с ясно отпечатаните пет пръста, завършващи с дълги и остри нокти ясно личаха в калта. На няколко метра от мършата откриха първите капки кръв. Мечката очевидно беше ранена.

            - Слушай, Мико! Аз ще ида с кучетата надолу към брега на реката. Може мечката да е тръгнала към водата да прикрие следите си. Ако не друго, по песъчливия и тинест бряг може да има други следи. Застани на малката пътечка която минава покрай скалите издадени над реката. И без това в гъстото не може да се стреля, а и ще можеш да видиш мечока, ако го вдигна и той тръгне по брега. Наслука!

          След миг фигурата на Николай потъна зад първите шубраки. Мико свали карабината и освободи предпазителя. Дъждът беше затихнал и звуците се чуваха по – отчетливо в горската тишина. От клонките на буковите дървета и лесковите храсталаци бавно се стичаха дъждовни капки. Мико застана на посоченото място и се заслуша.

         Ненадейно над гората се чу пискливият лай на едно от гончетата, към което веднага се присъедини и басовият лай на барака. Нервен спазъм премина по цялото тяло на горският надзирател и той се превърна целия в зрение и слух. Оглеждаше внимателно пътеката. Очите му излъчваха решителност. В сивите му ириси припламваха искри на мъст.

         Изведнъж кучешкият лай свърна вляво и се задържа на място. Мъчително се изминаха няколко минути. Над гладките буки ясно ехтеше гласът на барака, последван от фалцета на гончето и от пискливата ария на кучката Лиса. Същински ансамбъл на Филип Кутев. Беше повече от ясно, че кучетата са задържали мечката на място. Ситуацията беше рискована и Мико се колебаеше.

       “ Николай каза, че отива на брега на реката. Може да е вдигнал мечката оттам и кучетата да са я подгонили към шубраците. Той знае, че съм на пусия тук. Дано не е тръгнал към задържания дивеч. Не мога да му звъня по телефона. Ще рискувам”.

       Бавно и внимателно с готова за стрелба пушка Мико тръгна по пътеката по посока на кучешкия лай. Промуши се през габърови и лескови издънки и скоро през клонките съзря тъмният силует на мечката обградена от трите кучета. Тя се отбраняваше, замахваше с предните си, въоръжени с дълги и остри нокти лапи, но опитните и калени в срещите с диви свине кучета ловко ги отбягваха.

        Усетили присъствието на човека, кучетата още по – настървено налитаха срещу мечката. Ситуацията се усложняваше още повече от припадащия здрач. Стъмваше се.

      Ранената мечка, усетила с обонянието си присъствието на човека с ръмжене се опита да побегне по посока на реката. Мико вдигна пушката, прицели се в нея и стреля. Мечката като че ли се спъна, предницата й се подгъна, от изтръгналия се от гърлото й рев гората настръхна. Десният й крак безпомощно увисна и тя куцукайки продължаваше да се опитва да избяга. С вторият изстрел надзирателят сложи край на сцената. Едрото тяло тежко тупна върху меката опадала есенна шума.

      Мико презареди и предпазливо тръгна към мечото тяло. Верен на ловната етика, а и за своя безопасност той изпрати още един куршум в дебелата меча шия и след това задъхан се обади на Николай.

      - Ники убих я! –  разнесе се радостният му глас. Отмъстих си за козите! Ела да видим какво ще я правим.

  - Няма какво да му мислим. Ще докарам джипката след малко и ще я одерем.

         Вече се бе стъмнило. Светлините на фаровете предпазливо опипваха смълчалите се храсталаци и дървета. Ники си беше майстор на дрането. С финес за отрицателно време одираше дивите прасета когато се случеше дружинката да има слука. И сега под светлините на фаровете, в омаята на падналата дъждовна и тиха есенна вечер, Николай

без проблеми се справи с нелеката задача, а Мико му помагаше. Натовариха кожата и одраното месо в колата и потеглиха към чакалото.

       Стигайки пред чакалото, Мико се прехвърли на уазката, която го чакаше паркирана там и двете коли бавно потеглиха по тесният коларски път към града.

       Тази история Мико много обичаше да я разправя на  приятели и роднини, които му идваха на по чашка ракия и мезе на гости, а след това и на двамата му сина, които му се родиха. За нея винаги му напомняше грижливо препарираната меча кожа, която и до днес стои опъната на пода в стаята му за гости.

 

       

 

 

 

Февруари 2016 г.

© Първан Киров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??