Мечтана среща

Ах, как искам да върна времето назад... Знам, от горчивият си опит всеки се учи. Но от толкова неприятни случайности взе да ми идва до гуша... Не, не се предавам, просто ми се иска да по-малко... Но кой ли не иска това?
Случайност ли е, че съм се родила? Случайност ли е, че родителите ми са точно тези? Случайност ли са всички съвпадения назад във времето, запечатани като спомени върху сърцето ми??? Не, не мисля, че са случайност! Не бе случайност и срещата ми с една стара познайница... първата моя любов... Само седем месеца бях заедно с това момче, но още следите от ръцете ми по моите парят... Толкова време измина, а все още е като мъничко дете, като онова момче, което ревността раздели от мен.
Срещнах го! Исках това. Много сълзи изплаках по него... цял океан! Молех се... исках да изпитам сърцето си, дали все още изпитва нещо към него... Отдалече той се бе вторачил в мен, сякаш вижда приказна фея, а когато ме доближи, смъкна поглед от мен и го заби в земята. Откакто се разделихме, отпреди 8 години сме все така, като се засечем на улицата. Но аз реших да разваля този негов "ритуал"!Реших да го поздравя. И в момента на разминаването казах:
- Марио, здравей!
Той се направи, че не ме чува и мислеше да се измъкне тихомълком. Но макар да бяхме на центъра на града, аз се провикнах:
- Марио, здравееей!
Той явно от хорски срам ли, от какво, се обърна:
- Здравей, Галя!
- Ти не ме ли виждаш, като минаваш покрай мен? Нима сме врагове, а не познати?
- Не те видях, извинявай! - каза той и се опита пак да се обърне и да се измъкне.
- Почакай, искаш ли да идем на кафе? - попитах го аз. Исках да видя реакцията му...
- Сигурна ли си, че точно с мен искаш да пиеш кафе? - попита той толкова учуден, все едно е спечелил шестица от тотото, без да е пускал фиш.
- Не съм сигурна! Убедена съм! Е, идваш ли?
Той нямаше как да откаже и се съгласи. Отидохме в най-близкото кафе от нашата среща и аз започнах:
- Имам да те питам толкова неща. Толкова неизяснени неизвестни... Но първо, как си?
- Какво имаш да ме питаш? За мен всичко е ясно... Не искам да те виждам, но от страх, че пак ще се развикаш по центъра, дойдох да пием кафе с теб... А и толкова време мина, помислих си, че вече отдавна си забравила и името и физиономията ми...
Аз го гледах и се питах... Как може толкова да се е променил? И защо така ми говори? Как така всичко му е ясно, като той ме изостави?
- Какво искаш да кажеш? Какво ти е ясно?
- Аз толкова те обичам... така де, обичах, а ти така да постъпиш с мен. Знаеш ли колко време ми трябваше да се съвзема?
- Момент, от какво да се съвземеш?
- От това, че прегърна оня малкия Деан, а не мен онази вечер, когато бяхме всички, компанията пред вас на пейката.
- Ама ти, заради това ли с мен се раздели?
- Добър вечер! Ти сега ли разбра? - каза той по-втрещен от мен.
- Да! Та той не е момче за мен, а и ти стоеше до мен и не пожела да ме прегърнеш, а ми беше студено. А и аз по малки деца не си падам...
- Няма значение! Да не си го прегръщала... - той беше толкова раздразнителен по темата, че от страх да не побеснее, казах:
- Благодаря ти много за отделеното време... Тръгвам си! От теб по-голям ревнивец не познавам. А аз карах всички от селото и от познатите ни в града да те молят да се върнеш при мен, защото "разбълниканият ти мозък"така и не разбра колко силно и колко искрено и невинно те обичах! А и ти ме отбягваше. Не знаех, че това ми била грешката. Срамота от хората... Цяла делегация ще съберат, ако ти ги изброя... Та ти донякога ще ревнуваш жена си от собственото ви дете, ако е момченце... Довиждане, извинявай за изгубеното време.
Той дълго остана на масата и гледаше след мен. Сякаш го бяха забили с пирони там. Аз ходих, разходих се, около един час се мотах из града и преосмислях тъпата му ревност, а след час и половина, като минах покрай кафето, в което бяхме седнали двамата, той още стоеше там, сам на масата...