Даниел положил Ава на леглото. Започнал да съблича роклята ù. Свалил всичко от нея. Навел се над треперещото ù тяло, за да го разгледа внимателно. Бедрата ù били наранени, изпохапани и изподрани. Струяла кръв, която се стичала по белите чаршафи. Той сложил ръцете си върху раните ù.

                   – Ава, добре ли си, любов моя? Боли ли те? Сега ще те превържа, просто потърпи малко!

                    Ава не усещала болка. Тя гледала Даниел и се чувствала толкова щастлива и окрилена, че всичко друго нямало значение. Имало нещо, което я пропивало с желание за любов. Вълчицата вкарала в нея отрова, която се смесила с кръвта ù и съзнанието ù се замъглило. Ава изпаднала в дива лудост и хванала мокрите коси на Даниел. Той бил положил топлите си длани върху бедрата ù с намерение да облекчи болката и да спре кървенето. Тя натиснала главата му към окървавените си крака и усетила наболата му брада, която бавно се прокарвала върху раните ù. Даниел се замаял от аромата на кръв и отрова. Ръцете му се плъзнали и я обвили със задушаваща прегръдка. Той вдишал това ухание, без да подозира за капчиците зло, полепнали по тялото на раздраната Ава. Устните му плавно минавали по бедрата ù и поглъщали отровата. Даниел вече не можел да спре. Толкова настървено и жадно поемал кръвта на Ава, от което раните ù почти изчезвали. Свалил дрехите си и се хвърлил върху нея, обезумял от ярост. Хана и Гери, които стояли с каничка вода и кърпи се изплашили и онемели от гледката. Поставили внимателно нещата на масичката и избягали от стаята.  Даниел се плъзгал по лепкавото окървавено тяло на Ава с такава страст, че въздухът в стаята замрял, а огънят се разтреперил от страх...

                    – Ава, не мога да позволя да те боли – устните му ненаситно обирали кръвта по вътрешността на бедрата ù.

                    Колкото повече това продължавало, толкова повече той самият се настървявал и това усещане го тласкало към жадно попиване на разпиляната отрова.

                    – Даниел, какво става? Ела при мен! Спри! Погледни ме! – промълвила тя зашеметена.

                    – Ава, какво направи с мен? Не мога да спра. Не мога да се отделя от теб – гледал я с такъв ужасен поглед, изпълнен с перверзия. – Искаш ли ме, Ава? Искаш ли да разтворя света и да ти покажа любовта си? – целувал я така, сякаш го прави за последно. – Искаш ли? – викнал и времето замръзнало вледенено. – Хайде, Ава, докосни сърцето ми, то е твое – потапял се в такава смесица от нежност и свирепа страст, че Ава изпитвала неописуемо удоволствие, което я хвърлило направо пред портите на рая.      

                    Тя стояла пред тях гола и объркана, но те били заключени с тежък златен катинар. През малките процепи Слънцето напирало да се промуши и да я посрещне в обятията си. Ава обърнала поглед назад, но там имало само мрак. Усетила хладина. Изплашила се и забила ноктите си в гърба на Даниел. Той така бил унесен в полета си над зелената долина, че това болезнено пробождане го тласнало още по-нависоко. Продължавал да лети към Слънцето. То бавно се скривало от погледа му, а светлината му била неясна и бледа. Това го смущавало и го предизвиквало да бърза, за да го догони. Искал да се увери, че то е добре. Не след дълго зелената долина почерняла, а Слънцето изчезнало. Даниел попаднал в непрогледен мрак. Усещал само нежния допир на влажното тяло на Ава.

                    – Ава, добре ли си? Любов моя, не искам да те боли – целувал я нежно по врата. – Пусни Слънцето, Ава!

                    – Даниел, заключено е... – едвам отронила тя.

                    – Намери ключа, Ава! – викнал с всичка сила и я тласнал отново през мрака.

                    Там, сред тъмната долина, той настигнал жената с мъртвите очи. Тя стояла и ронела черни сълзи. Протегнала ръце към него, защото искала да го докосне. Даниел се смутил, но я приближил. Сляпата жена пищяла с всичка сила, а вятърът отвявал плача ù в неизвестна посока...

                    – Даниел, Слънцето скоро така ще плаче, че ще изгори света. Следвай го! Не позволявай тъмнината да те превземе! – викала тя, но вятърът отвявал думите ù и той не можел да ги улови.

                    Полетял след тях, окрилен от вятъра, за да ги догони, а под него долината тъмнеела и го плашела до болка.

                    – Хайде, Ава, освободи Слънцето! – целувал я и шептял в косите ù.

                    Ава обикаляла около райските порти. От вътрешността на рая се приплъзвали тънки струйки светлина, които святкали и я обърквали. Тя търсела ключа. Но тези игриви слънчеви зайчета закачливо я залъгвали и не намирала нищо. Даниел така я порел мощно, че ръцете ù треперели. Тя ги потапяла в меката светлина и се опитвала да напипа ключа. Тогава един сияещ слънчев лъч пронизал медальона Слънце и отражението му осветило златния ключ. Ава се усмихнала и го сграбчила здраво в ръката си. Изпълнила се със задоволство и окрилена хукнала към портите. Слънцето  блъскало неспокойно отвътре. Катинарът треперел в ръцете ù. Тя мушнала ключа и завъртяла. Слънцето блеснало с такава мощ, че потопило всичко в светлина. То погълнало щастливата Ава и я поляло с топлина. Сред непрогледния мрак Даниел видял светлината и стиснал здраво в обятията си треперещата Ава.

                    – Да, Ава, ти го направи. Това е, любов моя. Обичам те, обърни се и погледни сега!

                    Тя отворила очи и видяла огромния процеп в мрака, откъдето светът проблясвал и изглеждал абсолютно съвършен и прекрасен. Там всичко било изпъстрено с цветове и аромати. Дърветата били зелени, а морето било синьо, удавено в безкрайното небе. Животът се къпел в светлина и свежест...

                    – Да, наистина виждам света. Не спирай, Даниел! Целувай ме! – стенела опиянената от красота Ава.

                    Даниел галел всяка нейна фибра и тя звънтяла в тишината. Притискал я с плътното си тяло, така че да го усеща напълно и навсякъде.

                    – Хайде, Ава, да си вземем Слънцето! – подканил я той със сериозен тон и започнал да я блъска свирепо, а тя плачела и крещяла от удоволствие.

                    Тогава Слънцето изляло безброй огнени кълба по цялото небе и наоколо станало толкова горещо и напечено, че не се издържало.

                    – Да... – изкрещяла Ава и заледеното време се пропукало. – Да... – извикала отново и то се пръснало на безчет ледени парченца, които полетели навред.

                    – Да, Ава, обичам те! – погалил меките ù коси Даниел и я погледнал с объркана нежност.

                    Нахлулата горещина разтопила в миг ледените бучки и останала само една топла вода да се стича по телата им. Двамата така греели, че огънят потънал в жарта и загаснал. Даниел държал Ава в обятията си и не можел да ù се насити. Тя напълно била погълната от него и без целувките му нямала въздух. В ръцете му се чувствала лека и свободна, изпълнена със стремеж за полет в един вълшебен свят на мечти.