27.05.2016 г., 15:19 ч.  

Мелезът и откачалката 

  Проза » Разкази
748 0 10
10 мин за четене

Живеех заобиколен от дебели решетки и ръждиви пирони. Дебелите решетки на усещането, че не съм желан никъде и ръждивите пирони на многото ми комплекси.

 

Цял живот си мислех, че никой не ме приема,защото съм мелез. Именно мелез, не дете от смесен брак, не дете, носещо две култури в себе си, а скапан мелез, който всеки подритва, защото не е с чиста кръв.

 

Едните не ме харесваха, защото казваха, че прекалено много им напомням за другите и не съм като тях, а другите ме гониха, защото прекалено много приличах на първите.

 

Цветът ми беше като техния, но на челото сякаш с големи букви пишеше: „МЕЛЕЗ”.

 

Израснах озлобен и дебелокож циник. Нямаше ден, в който да не се самосъжалявам заради злощастния си произход.

 

Бях свикнал да бягам. Зародеше ли се конфликт, започнеха ли да ме тормозят прекалено много, събирах си багажа и изчезвах. От всичко бягах. Смених няколко училища, няколко града и всеки път, когато във връзките ми назряваше непреодолим конфликт си събирах багажа и изчезвах.

 

И сега ми се случи така. Събрах си багажа и заминах за малко градче. Бях уверен, че там няма да разчетат надписа на челото, няма да ме безпокоят и ще мога спокойно и отшелнически да си живея.

 

Купих си къща от каталог, уверен от брокера, че наоколо няма жива душа, а само езеро, дървета и тишина.

 

Натоварих в колата си всички спомени, мечти, поражения, обиди и злост, натъпках и трите си куфара и потеглих.

 

Надвечер, когато слънцето слиза ниско и сякаш прерязва дърветата с огнена линия, стигнах до малката си къщичка на брега на езерото.

 

Блаженство. Това е единствената дума, с която бих описал състоянието си.

 

На сутринта, мислейки си че съм сам насред цялата тази красота, натрапчиво червена малка къща, на отсрещния бряг на езерото, одраска окото ми.

 

Докато гнева ми се надигаше със скоростта на автомобилно състезание, видях малка жълта точка в средата на езерото, която постепенно се увеличаваше до образа на лодка. Лодка със синя шапка в нея. Шапка под която се бе разположила зелена рокля, зелена рокля обута в оранжеви обувки.

Мда, ниско, топчесто същество ме наближаваше сякаш искаше да ме вземе и понесе в неясна посока.

 

Докато се колебаех дали да не побягна, пред мен вече стоеше леко закръглено, чаровно момиче, което се опитваше да ми покаже, че няма нито един развален зъб.

 

Разбира се и аз се опитах да се усмихна, но гневът ми превърна усмивката в озъбване. Досущ като два коня ние си показвахме зъбите и сигурно това щеше да продължи до момента, в който слънцето прерязва дърветата с огнена линия, когато тя успя да се овладее и не заговори:

 

- Здравей, добре дошъл. Аз съм Малката вещица, но можеш да ми казваш просто Ани. 

 

Виж имам две бенки, около едната винаги рисувам детелина, а около другата спирала. Ти какво правиш със своите бенки?- каза тя озъбвайки се отново.

 

- Аз, аз обикновено, аз ъъъ, нищо не правя, обикновено.- Запелтечих и странно усещане, че съм хванат в капан пропълзя по гръбнака ми.

 

- О! Ти заекваш, колко сладко! Искаш ли да обядваме заедно? Готвя прекрасна пъстърва с шафран, а сока от горски теменужки много ще ти хареса. Ще те чакам точно в един, ако закъснееш не ми чукай на вратата.

 

- Защо?- опулих се аз.

 

-Как така защо, защото закъснението е привилегия на кралете. Ти не си крал нали?

-Не, не съм, но не питах това, а защо трябва да обядваме заедно?- бях започнал да се изнервям и мислех да я ударя с нещо тежко, за да спре да говори, мисли и съществува.

- Нали си ми съсед, а съседите си ходят на гости.- усмихна се тя закачливо, фръцна сочно дупе и отправи зелената рокля към жълтата лодка.

 

Гледах след нея, докато не се превърна в точка и не изчезна напълно. Исках да убия брокера, нея и после себе си.

 

Към обяд прегладнях и тъй като града беше далеч, а не ми се занимаваше тепърва с готвене, реших че все пак ще приема поканата, въпреки че разумът ми крещеше в ухото: „Нееееееееееееееееееееее”.

 

Оказа се, че и аз съм горд собственик на малка дървена лодка. Докато стигна до другия бряг и наближа червеното петно наречено къща бях потен, гладен и бесен. Искрено се надявах историята с пъстървата да е вярна.

 

Когато прекрачих прага на кокетната дървена къща, боядисана в червено, която сега топлеше сетивата ми и успокояваше гнева ми, видях на пода наредени в редичка цветовете на маргаритки. Цяла пътечка от маргаритки, започваща от входната врата и стигаща някъде из вътрешността на къщата.

 

- Здравей – сякаш от нищото изскочи Малката вещица - вече си дошъл?

 

- Здрасти – отговорих навъсено.

 

Беше облечена с червена рокля, опасана през кръста с голяма зелена панделка. Приличаше на коледен подарък. Роклята очертаваше извивките на пълничкото й тяло и създаваше усещането, че всеки момент може да се развърже панделката и оттам да изскочат хиляди изненади.

 

- За какво са тези маргаритки?- рязко смених темата, не че имаше такава.

- О, тези ли! Нареждам ги като пътечка, която води до вазата в хола, в която има цял букет от маргаритки, за да могат пчелите по-лесно да стигнат до него и да си наберат мед. Нали знаеш, че пчела, която уважава живота си, никога няма да те ужили. Пчелите, които идват в дома ми, са такива.

 

Чудесно бях поканен на обяд от пълна откачалка. Седнахме да ядем аз, тя и цял рояк пчели, които уважаваха живота си. Почти не говорех, толкова бях гладен. Докато обезкостявах рибата и пиех странно вино от теменужки, наречено сок, започвах да забравям себе си.

Гневът, злобата, желанието да убивам изчезваха постепенно.

 

Слушах я как ми разказва, че е боядисала къщата си в червено, защото обожавала тангото и този цвят я карал да танцува. Как обичала на обяд, когато слънцето е точно в центъра на небето да ходи до средата на езерото. Лягала в лодката и си вдигала краката. Така всеки ден успявала да стъпва върху слънцето. Всеки ден оставяла по него шарени следи. Оранжеви, зелени, червени, лилави....

 

Да, имаше хиляди чифта обувки в най-различни цветове. Говореше, говореше, говореше, а аз стоях като омагьосан. Мисля, че беше сипала нещо във виното, наречено сок.


Осъзнах се, че съм стоял до вечерта, едва когато луната започна да се дави в езерото.

 

Ани като много любезна домакиня ми предложи да остана да преспя в нейната къща. Каза, че би ми услужила и с палатка, ако желанието ми е такова, но по-спокойно щяло да ми бъде в къщата.

 

Оказа се, че дори имам избор къде точно да положа морната си глава. Имаше стая на Стендал, боядисана в черно и червено. Стая на Рей Бредбъри апликирана с глухарчета и бутилки вино и една цялата в розово и разпятие, посветена на Хенри Милър.

 

Като истински кисел джентълмен казах, че ще спя на дивана и се потопих в света на Морфей толкова бързо сякаш никога през живота си не бях спал.

 

На следващата сутрин ядох палачинки с мед, на обяд заешко задушено с вино наречено сок от теменужки, а на вечеря салата от глухарчета и брускети подправени с билки.

 

Няколко месеца по-късно вече не се чувствах като неразбран мелез, защото осъзнах, че проблемът не е бил в произхода ми, а в характера.

Година по-късно се бях нанесъл в червената къща и една прекрасна утрин, когато Ани нареждаше поредната пътечка за пчели се зачудих дали ако имаме дете то ще е мелез или просто различно като НАС.

© Олеся Николова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Рада, отново ме накара да се почувствам неудобно, но ти благодаря за думите и подкрепата.
  • Олеся, имаш огромен талант и дано в тази наша малка България има достатъчно читатели за теб! Поредното вълшебство!
  • "... пчела, която уважава живота си, никога няма да те ужили. Пчелите, които идват в дома ми, са такива." Казала си много и много си скрила между редовете. Така се прави. Поздрави от мен
  • Странното вино от теменужки, наречено сок, омагьоса и мен... Поздравления за поредния очароващ, различен разказ!
  • Рей Бредбъри, а не "Ред Бредбъри", ако става дума за "Вино от глухарчета". Поздрав!
  • Красива двойка Като лебед, въображението ми затанцува. Какво ли не е възможно... Великолепен разказ, малък и омагьосващ!
  • Браво! Никакви комплекси повече. Уверих се, че различните не са мелези, а големи симпатяги, стига да има кой да ги разбере, нали?
  • Много, много хубав разказ-приказка. Съгласна съм - имаш невероятно въображение. Не се страхувайте да бъдете различни! За всички има място под слънцето.
  • Всеки Ваш нов разказ е една приятна изненада!
  • Интересен разказ. Добро въображение.
Предложения
: ??:??