Мелодията на дъжда

      Ерика изпълзя от аеротаксито, претъркули се няколко пъти надолу по склона и се отпусна на земята. Дишаше учестено, а сърцето й всеки миг щеше да изхвръкне. Опита се да поеме дълбоко дъх и да успокои пулса си, но рязкото пробождане в гърдите й подсказа, че при удара здраво се е натъртила. Помръдна внимателно ръце и крака. После раздвижи бавно врата си и полекичка опипа ребрата. Освен болката в тях от сблъсъка на автомобила със земята, друго не усещаше. Очевидно нямаше нищо счупено. След това отвори очи, но веднага отново ги стисна заради заслепилата я ярка светлина. Опита пак и присвивайки ги и засенчвайки светлината с длан, се надигна на лакът и заоглежда околността. Веднага забеляза в далечината стените на Ситито. Никога не го беше виждала отвън, но нямаше как да сбърка високите и извисяващи се почти до небесата зидове. И от тази страна изглеждаха също толкова сиви и непристъпни, както и отвътре. Над тях, като похлупак от сивкава мъгла, се стелеше Куполът. На няколко метра от нея, деформирано и преобърнало се на една страна, синееше таксито. Отново стисна очи. Светлината беше наистина болезнено ярка. Явно Куполът съдържаше филтри, които я пречупваха, защото никога не я беше усещала такава. След секунда пак опита да разгледа, като си наложи да държи очите си отворени, въпреки болката. Никога не се беше озовавала извън защитените територии, затова сега с изумление заоглежда наоколо. По принцип знаеше, че извън града всичко отдавна е изпепелено и напълно мъртво. Нямаше друго, освен гола и пуста земя. Още преди две столетия населението на континента беше концентрирано под Купола, за да се спаси от все по-мръсния въздух, очакваното унищожително затопляне на климата и безмилостните слънчеви лъчи. Обединеното правителство бе събрало зад спасителните стени почти всички жители на материка. И добре, че го беше сторило, защото съвсем скоро избухна Световният ядрен конфликт и всичко живо навън бе унищожено. Оцеляха само късметлиите зад високите зидове и предпазния антирадиационен щит. Казваха, че и на другите континенти има по един такъв спасителен град, но оттогава никой не беше излизал извън безопасните граници и информация можеха да получат само от новинарските бюлетини. Това обаче, което се знаеше със сигурност, бе, че след апокалипсиса планетата е смъртоносно изпепелена, въздухът - токсичен и негоден за дишане, а единствените оазиси на живот са зад преградите на няколкото огромни града. Затова сега Ерика с почуда оглеждаше заобикалящия я пейзаж. Докъдето погледът й стигаше, се зеленееше трева, с избуяли сред нея храсти и дървета. Сред клоните им бодро подскачаха птици и звънко чуруликаха. Небето изглеждаше бездънно и кой знае защо имаше наситен син цвят. Това я озадачи, защото зад Купола то винаги й беше изглеждало сиво. А из синевата му, бавно и величествено, се стелеха облаци – едни рехави и бели, други – скупчени и оловно натежали. Тя, невярващо, плъзна поглед към близката поляна с нацъфтели цветя и пърхащи сред тях насекоми, към недалечния поток, чието ромолене приглушено долиташе, към шмугващите се наоколо гущерчета и дребни животни. А очите й ставаха все по-окръглени от изненада. Дори вече не усещаше заслепяващата светлина. В същия миг почувства и че диша съвсем нормално и въздухът не й причинява нито задух, нито мъчителни спазми, както би трябвало да се очаква, ако е токсично заразен. Дори й се стори някак свеж и ободряващ, още повече, че липсваше миризмата на химикалите, с които се пречистваше в Ситито и с които така бе привикнала. Тя знаеше как е изглеждала природата в миналото от пейзажите и филмите, които беше гледала по холовизията, както и от редките посещения при баща си, който, като жител от ранг А, имаше в дома си зона с натурална дизайнерска градина. Затова осъзнаваше, че всичко, което вижда и усеща в момента, е немислимо. Нямаше начин извън оцелелите площи да има друго, освен пустош и мъртвило. Всеки знаеше, че след ядрена експлозия нищо не остава. А и това показваха множеството репортажи от сновящите навън изследователски и новинарски сонди. Погледът й отново спря върху аеротаксито, килнало се безпомощно настрани и се задучи какво всъщност се бе случило и как изобщо се бе озовала тук? Беше наела таксито, като всяка друга сутрин, от стоянката на покрива. Продиктувала бе адреса на местоработата си и колата се издигна. Не помнеше да е имало нещо нередно или необичайно. После изведнъж аеромобилът се разтресе от турболенция, закриволичи, започна ту да се издига, ту да губи височина, а накрая се превъртя и още преди да успее да извика от изненада, рязко сви надолу и след секунди се вряза в земята. Бяха се включили аварийните силови полета и омекотили удара, но въпреки всичко сблъсъкът беше силен. Още го усещаше по ребрата си. Въпросът бе как се бе случило това и защо се беше озовала колата извън зидовете на града? Зачуди се дали това няма да се отрази на гражданския й рейтинг? Не беше чувала досега с някого да се е случвало подобно нещо и не знаеше дали няма да го възприемат като проява на неспазване на правилата. Службата по граждански ред следеше всяка постъпка на жителите и със сигурност вече знаеше за инцидента. Най-вероятно сега преглеждаха социалното й досие и всеки детайл се подлагаше на преценка. Дано анализът покажеше, че няма персонална вина. Иначе дългогодишните й усилия щяха да отидат нахалос.

      В Ситито всеки гражданин притежаваше персонален рейтинг и в зависимост от него, попадаше в определен ранг. Рейтингът се определяше от социалното поведение и надеждността на индивида. Всяко спазване на правилата и принос в полза на обществото, работеха за неговото покачване. Както и всяка проява на небрежност, като например ненавреме платена сметка или закъснение за работа, можеха да го сринат до най-ниската степен D, което си беше утайката на обществото. Тя самата от години успяваше да поддържа ранг B. Това носеше известни привилегии и по-комфортен живот, но целта й, както и на всеки уважаващ се гражданин, бе достигането и поддържането на най-високия ранг А. Той осигуряваше достъп до по-просторните и луксозни зони за живеене, ползване на органична храна, а не на синтетични заместители, но най-вече - даваше право на възпроизводство. Населението в Ситито беше многочислено и прирастът му се следеше изключително строго. За да получи някой право на наследник, трябваше да е или педантично последователен в спазването на правила и закони или да има много специален принос за системата, какъвто беше, например, баща й. Той, като учен, бе посветил целия си живот на усъвършенстването на Купола и благодарение на това се беше появила тя. Ерика също мечтаеше някой ден да стане майка, но с връхлетелия я сега инцидент, нищо не се знаеше.

      Тя отново се огледа, смутена и неразбираща. Картината край нея изглеждаше все така идилична и животът наоколо невъзмутимо пъплеше, цвърчеше, подскачаше и цъфтеше. А нищо от това не би трябвало да го има. Започваше да се чувства все по-объркана. Нещо тук не беше наред. Изправи се и се покачи с няколко крачки до върха на склона, от който се беше претъркулила преди малко. Погледна от височината наоколо. До хоризонта се виждаше все същата гледка – единствено зеленина. Само слънцето беше започнало да се скрива зад насъбраните облаци и не блестеше вече така ярко. Продължи напред и се насочи към близките дървета. Занавлиза навътре в гората, като с всяка следваща крачка усещаше все по-силно аромата на свежи растения, на влажна почва, на истински жива природа. И преди се беше разхождала в такива озеленени зони в Ситито, имаше ги в луксозните квартали, но никога не бе усещала такъв натурален мирис. Докосна ствола на едно дърво и почувства приятната му грапавина. После се протегна и откъсна листо, стри го между пръстите си и видя как те позеленяха от сока. Коленичи на земята и загреба шепа пръст. Беше рохкава и мека. Зад загражденията отглеждаха растенията върху изкуствено създадена почва, прилична на дребни камъчета, а тази тук беше някакси жива и топла и сякаш пулсираше в ръката й. Ерика отново вдигна поглед, привлечен от трептенето на листата по дърветата. Усещаше и по лицето си същото невидимо и леко докосване, което ги караше да се полюшват. Осъзна, че това е вятър. Зад стените такова природно явление не съществуваше, заради поддържането на винаги постоянни налягане и температура. Тя вдигна глава и подложи страните си на полъха му. Беше като милувка. Остана известно време така, като с всеки следващ миг в съзнанието й все по-ясно изкристализираше мисълта,че светът наоколо не бе такъв, какъвто си го бе представяла или по-точно не бе това, което винаги бе вярвала, че е. Умът й трескаво започна да се лута в търсене на смислено обяснение. Видно бе, че и дума не може да става за постапокалиптична пустош. Напротив, всичко бе живо и процъфтяващо. Погледна отново в далечината към Ситито. Представи си огромните му територии, простиращи се на почти една втора от континента, заградени от високите каменни стени и покрити от похлупака на щита. Помисли за сивотата и стерилната подреденост на всичко там. За каменните и лишени от живот и цвят пространства. Както и за безбройните правила и ред, които всеки безропотно спазва. И сякаш едно неканено и нечакано подозрение започна да се промъква в нея и нахално и упорито да я човърка. Все още мисълта не бе съвсем оформена и ясна, но съмнението си запроправя път към съзнанието й.

      Продължи да върви напред, все по-зашеметена от всичко заобикалящо я. Видя сред клоните на едно дърво гнездо и в него сгушена малка птица, която седеше неподвижно и не помръдваше. Досети се, че най-вероятно мъти яйцата си. Това толкова я очарова, че постоя известно време, наблюдавайки я. Птиците в зелените зони на града се размножаваха контролирано и по изкуствен начин, и подобна проява на майчин инстинкт нямаше къде да бъде видяна. Беше мило и затрогващо. После откри ниско край дънера на същото дърво цяла група от странни и непознати й растения - на издължени бели пънчета се разтваряха малки червени чадъри с разпръснати по тях белезникави петънца. Сториха й се живописни и много красиви. Напъна паметта си, в опит да се сети дали някога е виждала подобни в града, но не успя. Докато им се любуваше, плъзна поглед встрани и забеляза нещо друго, което вече истински я порази. На около метър от растенията, ниско в тревата, запътени някъде към тайния отвор на мравуняка си, пъплеха хиляди или навярно милион мравки. Ерика беше чувала за тях, беше гледала и филми по холовизията, но никога не бе зървала тези насекоми на живо. Тя приклекна и ги заразглежда. Те пълзяха в строго организиран ред, всяка следваща своята задача или предназначение и образуваха сякаш сложен и съвършен организъм. Едни бутаха или влачеха след себе си семена и буболечки, други пъплеха плътно една след друга, в подобие на войнишки строй, а трети се срещаха и сякаш с докосване на пипалцата, си предаваха съобщения. Тя ги наблюдава дълго. Установи, че й напомнят по много неща на хората. Или може би хората й приличаха на мравки? И те като тях имаха своите устройство и ред, спазваха свои си закони, но с разликата, че мравките бяха свободни. Нямаха си стени и зидове, които да ги ограничават, нямаха защитен купол, цялата гора и небето над нея бяха техният дом. В съзнанието на Ерика блуждаещите съмнения и въпроси сякаш започнаха бавно и методично да се избистрят, да добиват все по-осезаема плътност и подобно на подреждащ се пъзел, да оформят ясна картина. Тя продължи замислено да гледа насекомите, когато усети по лицето и ръцете си първите капки. В началото не разбра какво точно се случва, защото никога през живота си не беше виждала дъжд. В Ситито влажността на въздуха се поддържаше от сложни системи, а малкото растения, които се отглеждаха, се напояваха от подземни водни съоръжения и поради това нямаше нужда от подобно явление. Затова в началото се стресна. Усети, че и вятърът съвсем притихва и за един кратък миг всички шумове наоколо замряха. И после изведнъж рехавите и единични капки се превърнаха в неудържим порой, който бясно зашуртя по клоните на дърветата, по листата и по целия свят край нея. А тя седеше, притихнала, а сърцето й сякаш забави ритъма си от усещането за нещо непознато, но същевременно безкрайно близко и скъпо. Капките се стичаха по раменете и страните й, галеха като че с милувка косите й и чувството за нежно, човешко докосване, непознато досега, възкръсваше от дълбините на душата й, от родовата й памет, изпълваше я цялата и я омайваше. Тогава чу и мелодията. Ромолейки по листата над нея, дъждът като че ли наподобяваше стара и отдавна изгубена песен. Тя никога не бе чувала люлчина песен. Не беше чувала и как вали дъждът, но кой знае защо, ромонът му й напомняше точно на това. Някъде от най-необятни и непознати кътчета изплува споменът за майчина песен край люлката. Кръвта на хиляди човеци, живели преди нея, закипя във вените й и заедно с дъжда, й запя точно тази мелодия. Тя повдигна ръце и лице нагоре и се остави да я облива живителната влага. Ерика никога не бе имала майка. Както всички други в тяхното време, бе зачената и отгледана в изкуствена утроба и като всички имаше само един биологичен родител. Децата се създаваха в лабораторна среда и генетичният материал само на един индивид, бе достатъчен. Затова не беше живяла и в семейство –  отглеждаха ги социални работници в специализирани детски учреждения. А баща си беше виждала само десетина пъти, при специалните посещения при него. Но въпреки всичко, в нея сега се надигнаха спомените на поколения хора. Усети какво е да бъдеш обичан и да обичаш, да принадлежиш с душата и мислите си на други човешки същества. Да те е грижа за тях и да усещаш тяхната грижа. Сърцето й почувства всичко това инстинктивно, още преди истината да е стигнала напълно до съзнанието й. Още преди да я е сграбчила с жестоките си, ледени пръсти. А когато това се случи, под сипещите се ласки на дъжда, тя неудържимо заплака. 

      Така я завариха и служителите от Службата по граждански ред - свлечена на колене и втренчила поглед високо в небето. Полюшваше се бавно, като в транс и даже не ги забеляза. 

    -  Никак не изглежда добре. В шок е. - каза единият, като се опитваше да я подхване и да я изправи.

    - Нормално, няма как да не е. - отвърна другият, като му помагаше. - Четвърти случай за тази седмица. Явно повредата в Купола този път е сериозна.

    - Да, спешно трябва да вземат мерки, иначе скоро няма да смогваме да ги прибираме. 

    - Така е. - съгласи се вторият. - А Отделът по корекция на паметта ще се задръсти от пациенти. - допълни. 

    - Прав си. Давай да водим и тази натам. Не може да мине без това.

     - Абсолютно. - потвърди колегата му. 

         И двамата я повдигнаха и понесоха към полицейския аеромобил.

         А нейде над тях, високо в небето, многоцветна и ярка, проблясваше дъга.