Memento mori (Смълчаната църква и чешмата на щастието - II част)
“Смъртта е събличане на всичко, което не сме. Тайната на живота е да умреш преди смъртта и да разбереш, че смърт няма.” ( Екхарт Толе)
С разкопчана пазва нощта приласка скитащите. Ира погали, с все още мокра ръка, ослепелите от взиране в небето, братови очи. Томината глава клюмаше като увяхнала хризантема върху гърдите ù. Докато тревожността на сянката пареше рамото ù. Браздата между световете бе станала на пепел. Някъде в дъбравата виеше вълчица, сякаш плачеше или бе надушила смъртта. Познаваше вкуса ù, но и белезите от капаните ù. Помнеше я като изтънял спомен. Скоро щеше да съмне, а душата-близнак бе приклещена между вчера и днес. Пръстта пиеше бликащата вода, глътка по глътка…
- Колко въжета увисват свободно, заради невярата на земните... На тях бесят човеците, а не дяволите. Лицата им - едното за Бога, другото за дявола, заради оня особен вид забрава... Да не запомниш, значи да не знаеш защо те има... - говореше Ира като на себе си и целуна челото на мъртвия. - Връща ли ти се там? Сянката мълчеше, с особен вид мълчание, което чуваше само сърцето на млада жена. „И да, и не...” - искаше да каже, защото тук или отвъд, самотата тежеше еднакво.
- Да донесем вода! - каза Ира. – Да измием раните му, че да не вампиряса...
Докато миеха тялото, Ира разказваше за баща им, за сънищата му, за разтревоженото село, за открадната камбана. Знаеше, че не е време за песен за оплакване, затова започна някаква история за пътник, който спрял да отпочине до плитка рекичка.
- Когато потопил уморените си крака във водата, от джоба му се изхлузила дървена рибка. - заразказвала Ира - Била купена за двугодишната му, некръстена дъщеричка. Рибката паднала във водата, но не потънала, а оживяла и се изгубила между подводните камъни. Натъжил се пътникът, а така му се искало да зарадва детето. Докато гледал тъжно водата, изплувал дребен старец. Вместо коса, по главата му имало трева, ловял хора, вместо риби. В ръката му се мятала рибката на пътника. Протегнал ръка, за да му я върне, като поискал в замяна дъщеря му, жива или мъртва, ако в очите ù се огледа оня свят... Тръгнал си пътникът с рибката. Детето запляскало с ръчички от радост... Минало време, божи бич ударил крехкото. Заболяло от „вънкашна болест”, припадало в игрите си. Сякаш зъл дух го събарял на земята. Очичките му се загледали отвъд небето. Ден, два, година изминали, но болестта го прегръщала по-силно. Церели го с билки, провирали го през къпинови храсти, баели му против уроки, но детето не оздравявало. Бащата заложил имота си при някакъв лихвар, за да го лекуват в града, но и тамошните лечители клатели глави и се кръстели. Тогава клетникът решил да обрече детето на светия в близкия манастир. Повил го във вълнено одеяло и го понесъл натам. Похлопал на манастирската порта. Отворил му монах с глава, голяма като камбана, люлееща се върху къс врат. Сърдито поклатил камбаната на раменете си, щом узнал, че детето е „еврейче”, некръстено. Суеверно зацелувал разпятието на шията си. Затръшнал дървената порта пред клетника и крехкото, уплашен, че няма да му стигне вярата да прогони злия дух... Натъжен, човекът минал покрай реката, откъдето взел рибката. Седнал на брега с болното. Посегнал към водата, за да отмие засъхналата сол около очите си... Водата се размърдала и от там излязъл странният старец... - каза Ира и запря разказа си, заради хрип, който задави мъртвия. Ира писна, сякаш парче стъкло одра гърдите ù... Огледа се. Бе сама. Душата-близнак вече не стискаше рамото ù. Бе решила да каже „да” на тукашнаата самота, земната. Ира знаеше, че само някъде в нейните истории са останали животворни извори, но в истинския живот те пресъхваха, заради прекомерната греховност на човеците. И водата на баира бе просто вода, а не чудо.
- Стига ли времето на болното момиченце? - попита с чужд глас завърнaлият се. Ира се прекръсти, невярващо. Беше ù едновременно страшно и весело. Водата, под кръста, бе възкресила мъртвия Тома... И приказки имало в самотията. Прокрадват се между сивината на делника, та радват, радват, удовлетворяват сетивата на душата. Сякаш пътуваш, а там, другият свят ти се смее като здраво дете. - Времето ли? Изменчиво е! - рече замислено Ира и продължи да разказва историята от преди - Старецът протегнал ръце към детето в одеялото. Умил лицето му с вода, благословил го с кръстен знак и го върнал на бащата с името Нейда. Скоро „вънкашната” болест отслабила хватката си и си тръгнала тихомълком от детското телце. Възродена, сякаш от водата, Нейда била опростена и можела да се върне в общността... А бащата благословил чудния старец, който излекувал детето му. Тръгнали си усмихнати, сякаш водата от реката опивала като самото щастие... Нямали вече дом, защото лихварят го присвоил. Заскитали бездомни по горите. Oт всяко място, където минели, Нейда прибирала в кърпа малки камъчета.
- За какво са ти камъните? – питал бащата, а малката Нейда само се усмихвала.
– Няма да ги нося, ако ти натежат... - заканвал се шеговито бащата. - За църква, тате! Да ги има човеците! Да съблекат страха от всичко... – казало детето и повело баща си пак към реката. Баща и дъщеря църква градили, от мъка и камъни. Но Бог разтърсил земята, та малките камъчета ги засипали. Погубили и чудотворната рекичка. Времето натрупало пепел по срутената църквица. Заличило я... Смълчала се... Оттогава църкви градят не човеците, а дяволите... и заради тях един други се бесят. След земетресението сън не ловял лихваря, дето отнел имота на бащата и детето. Все сънувал едно чернокосо момиче и един кръст без църква... Вината го разболяла... – завърши разказа си Ира.
- Ира, татко е виновен, нали? Затова не оздравява... - рече замислено завърналият се Тома.
- Глупчо, - рече шеговито Ира - това е само приказка. Като живота, като смъртта... приказка.
- Докато те чаках, срещнах Нейда. - отбеляза Тома. – Тя има нужда от помощ... От нейните камъчета ще градим...
Братът и сестрата имаха два дена и две нощи, за да върнат на Нейда и баща ù вкуса на щастието, както и спокойствието на селото... Носеха малки камъчета и трупаха около бликнала вода на баира. Скоро съграденото заприлича на чешма, между камъчета втъкнаха железния кръст, за да поменат малката Нейда и чистата ù вяра. Детската... Това бе тяхната чешма на щастието, която щеше да лекува и прави хората щастливи. Докато трупаха камъните, Сава - лихварят, забели очи. Времето му изтече през процепа на къщния праг. Душата му, разпиляна като жълти монети, се търкулна от кесията му... Плъзна се по пода сама и гола. Така зъзнеща, премина покрай наточените като вили зъби на селяните и се приюти в обора. Попипа между сламата, оттам ù се оплези медният език на селската камбана. Сам я бе отрязал от камбанарията, за да ги има човеците, онези, в които вярваше малката Нейда... За нейната църква! Детската...
© Петя Стефанова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Харесва ми как звучи това "Синя луна" и благодаря за прочита ! -
Ти си невероятна разказвачка, Синя луна!
Поздравления! -
Прегръдка и спокойна вечер на всички!
-
Прочетох с удоволствие и възхищение!
-
Илияна,Ивон,Илко,Дениса, Роси,Огнян,Кръстина,благодаря за задълбочения ви прочит! Трогвате ме!
-
Много ми хареса, страхотен разказ,
силно въздействащ и докосващ сърцето,
написан с таланта на художник-разказвач,
оригинален, поучителен и запомнящ се разказ
за вечната битка между материалното и духовното.
ПОЗДРАВИ! БЪДИ! -
Приказна образност!!!
Много е хубаво -
Колко поезия има в твоята проза, Петя!
Омагьосваш... -
Memento mori - помни, че си смъртен... Мементо мори е трезвата мисъл взела връх над примитивното. Самоосъзнаването на собственото Аз и отритване на страха от смъртта. А легендата... тя е концентрирана човешка мъдрост от миналото, която ни помага да преодолеем онези състояния, духовни и физически, пред които предпочитаме да заровим главите си в пясъка, вместо да се борим, за да оцелеем, дори и подвластни на изкушението да се спрем и да починем от тегобите. Малкото непредубедено дете е прозряло, че човеците трябва да съблекат страха от себе си, и че тази църква от мъка и камъни е онова нещо, което би просветлило слепите ни души, робуващи само на материалното и преходното. Ира - спасявайки душата на баща си чрез построяването на чешмата, всъщност иска да внуши извечните истини, че славата е за суетните, а падението на душата не се реабилитира с пари... „Memento mori, homine, quia pulvis est et in pulveris reverteris“„Помни смъртта, човече, защото си прах и в прах ще се превърнеш“.
-
Завладяващ разказ!С поздрави, Петя!
-
Емоционално и стилно поднесено. Замисля и иска да се върнеш отново към текста. Заинтригува ме!
-
Благодаря ви!И все пак Ира не допадна на читателите... Може би имам пропуски в самото повествование...
-
Увлекателна и завладяваща, чиста и смислена, това си ти! Поздрав!
-
И аз си ви обичкам!
-
Силве,Явка, Веси,Доче,Ани, благодаря за подкрепата! Разказът не се харесва, както виждам...Може би заради примеса на фантастично с приказно, на легендарно с действително...
-
Отново се върнах... Чародейка!!!
-
Разказ в разказа и въздействащо описание на всичко заобикалящо.
Много си добра. Браво! -
Прочетох с огромно удоволствие.Умело преплиташ човешките чувства със заобикалящия свят и всичко оживява.Дори смъртта.Аплодисменти!
-
Разказваш така, че правиш читателя съпричастен към съдбата на героите ти. Нито за секунда не се почувствах като зрител, който наблюдава от страни. Напротив, усещах емоциите и се терзаех от мислите им. Прекрасно произведение!
-
Не веднъж виждам това в теб мила, това което те прави различна от всички заобикалящи, това което те прави самата ти а именно чистата ти душа и сърце.
-
Нямам думи...
Поклон пред дарбата ти Петя!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
