Глава 1: Отблясъци

- Реан, време е! Отлагахме го вече седмица, но не можем повече да си позволим да стоим затворени. Мина цяла година! Трябва да се впишем. Трябва да живеем!

- Добре, предавам се. Но все още си мисля, че ще се отличаваме. Може и да сме се навлякли в тези кафеви вълнени дрехи и да сме се научили да говорим техния език, но сигурно ще се издъним някъде. Казах добре! - натърти Реан при острият поглед на Мая.

Принц Крон ги наблюдаваше подпрян на входната каменна арка към малката им слугинска спалня. Искрено се забавляваше с тези двамата. Бяха попаднали в ловния му капан преди повече от година. Не бяха тукашни и носеха някакви подобни на спални чували бели дрехи. Ужасно смешна гледка. Но още по-странното беше, че не разбираха универсалния език, никой език. Небеса! Как може човек да не знае езика на Сътворението?! Всеки човек го имаше впечатан в душата си. Разбира се, той вече се беше убедил, че те все пак са хора. Вярно отне им няколко дълги седмици докато дребната искра на знанието в тях припали до плахо пламъче, но след толкова месеци огънят вече се беше разгорял. Бяха си го спомнили!

- Все ще не ни вярвате, нали? Мислите си, че сте научили общия език, а не сте си го спомнили? - Крон изсумтя след като Мая тръсна глава в съгласие. Инати! - Добре. Вече научихте важните неща за Еос, имате си приготвени истории, познавате слугите ни, време е да положите основите на новия си живот. След като вече толкова време не искате да ми кажете от къде сте, поне се погрижете новото ви минало да звучи истинско.

- Не се притеснявайте, милорд, готови сме. Така или иначе отиваме само до пазарището, пълним кошовете и се връщаме обратно. - каза уверено Реан.

– Кошниците. - поправи го спокойно Крон и Реан леко се смути.

– Мм да, кошниците!

Тримата се измъкнаха от спалнята и тръгнаха към Западната порта, която се използваше от слугите и колите с провизии. Крон им даде трийсет златни марки и дузина бронзови петачета. Повече от достатъчно да напълнят две пазарски кошници.

- Просто внимавайте. Фейрам е мирен град, но пияници и джебчии има навсякъде. Дано не ме карате да идвам да ви вадя отново от някоя дупка! - усмихна им се и се върна обратно по пътеката към двореца.

Мая и Реан поеха надолу по калдъръмения градски път за да се впуснат сред море от бели и сиви каменни сгради с редуващите се червени и черни керемидени покриви. И двамата бяха виждали града от терасите на двореца и кулите на прилежащата му крепостна стена, но никога до сега не бяха влизали в него.

Мая и Реан решиха да запазят имената си и ги прикачиха към историите, които измислиха с помощта на познатите им благородници. Двамата бяха женени от 50 години, придошли от далечното село Такар в западните покрайнини на Дрен след като загубили фермата си при изместването на коритото на река Авиола преди година. Звучеше правдоподобно, особено след като Дрен се намираше на другия край на Лунния континент. Имаше и още дреболии, но не това беше важното сега.

Фейрам изобщо не можеше да се нарече внушителен, не и пред претъпканите мегаполиси от техния изгубен свят, но в тези земи той беше средно-голям град. Ха! Само ако знаеха… От знанието обаче произлизаше следващия проблем. Главите им бяха пълни с познание, което можеше да подобри значително живота на тези хора и да предизвика революции, но не трябваше да споделят нищо от тяхното време. Не стига, че бяха не където трябва ами и оставаше да нанесат непоправими следи по нишката на времето.

Вече се бяха уверили по съзвездията, че се намират на тяхната си планета - Земята, и все пак всичко беше различно! Дали се бяха върнали ужасно много назад или бяха изкривили времето да ги прати в далечното бъдеще? Според капсулата им трябваше да са на правилното време и място, и все пак тези хора…И тази трета кървава луна!

Нов живот, това си бяха обещали. И го имаха. Само трябваше да се впишат. Тези хора…приличаха на хора, нали?…живееха по 150 години. Минимум! Принцът им беше обяснил, че зависело от силата на ума и колко ш'акти може да контролира човек, но за сега това им бяха непознати води. Да не говорим, че денят беше по-дълъг с около четвърт от колкото бяха свикнали. Поне годината си беше година. Трошица нормалност сред пълна лудост.

Мая улови замисленият поглед на Реан, който вместо да оглежда любопитно новите за него неща, беше забил нос в земята.

- Пак мислиш за невъзможната ни ситуация, нали? Стига, Реан. Няма смисъл. Продължаваме си на чисто и толкова.

- Просто не мога да проумея всичко, което ни се случи. И не е само това. Сега можем да избягаме. Ето вече сме на свобода. Имаме шепа монети, вярно дребни са и нито една сребърна, но все е нещо. Можем да избягаме от всичко това и да идем…някъде другаде. Да започнем да мислим как да се върнем. - Замълча за малко и после въздъхна тежко.

- Има и още нещо?! - притисна го Мая.

- Ами, хм. Кажи ми колко време учи френски?

- Близо две години, защо?

- Можеш ли да ми говориш на френски постоянно, без да сричаш? Не, нали? А ние за близо година знаем така наречения универсален език тук, който звучи не по-малко увъртян от твоя френски. Та ние в момента говорим на него! Милостиви…

- Шшшт! - Мая притисна с длан устата му. - Тези хора не вярват в богове, забрави ли? Небеса! Повтаряй си го!

- Съжалявам. Както и да е. Ние говорим Сътворението и аз вече го чувствам като роден език. Убеден съм, че и при теб е така. Ние не сме от тук, и ето че тук се оказа вътре в нас. Колкото и да клатиш глава на лорд Крон, знаеш че е истина. Необяснимите неща се трупат и трупат…

- Реан, мисля че е крайно време да се махнем от този фонтан, взе да пръска още по-силно и да ни мокри дрехите, а ние стоим като статуи. Хората ни гледат! - подшушна му Мая.

Реан изобщо не беше осъзнал кога са спрели пред фонтана с три статуи на деца с малки лаврови корони изливащи водата през малки прозрачни панички. Отдръпнаха се и продължиха по широкия път.

Подминаваха шумни ханове, където прислугата от двореца прекарваше доста от свободното си време. Мяркаха се и малки шивашки дюкянчета, както и големи пекарни. Миризмите на ейл и печено агнешко се премесваха с тези на пресен хляб и можеха да примамят дори стомаха на сит човек.

Градът нямаше никакъв план, беше се разпростирал навън от двореца и първоначалните две вътрешни крепостни стени строени с разрастването му бяха станали пет, като последната едва успяваше да задържи Фейрам вътре. Имаше естествено главни улици, по които можеха да се движат дузина фургони в една редица, разделени с малки лехи или черешови дръвчетата по средата. Колкото и да беше обикновено всичко - само камък, мазилка и дърво - градските градинари се бяха постарали да направят Фейрам красив. И бяха успели. Всички тези черешови цветове на пролет създаваха приказка!

Неусетно стигнаха до западното пазарище и започнаха да избират сушеното телешко и щаките - малки жълти плодчета със заострени върхове, твърди но много сладки. Всичките слуги на лорд Крон бяха пратени за различни покупки, които трябваше да отидат на кралската маса тази вечер.

Няма и час и вече се прибираха обратно по калдъръма към слугинската порта. Стражите потропаха с алебардите и ги пуснаха с кимване. Отидоха до главната кухня и оставиха продуктите на наставниците. Оставаха още няколко часа до свечеряване, за това решиха да си откраднат малко почивка в гледане през една от крепостните островърхи кули, чиито пазачи познаваха.

Май нямаше да бягат. Не и днес поне.

***

Крон стоеше облегнат на каменния парапет загледан в снежно белият дворец. Построен преди повече от 1700 години, величественият замък беше едно от най-красивите неща създавани някога от човешка ръка из целия Еос. Седемте кули бяха подредени по височина и оформяха семпла, но величествена спирала. Точно по залез слънце гледката беше невероятна – огненото кълбо се отразяваше в блестящо белите стени на двореца придавайки му магично сияние, кулите хвърляха заплашителни сенки в спираща дъха гледка - сякаш следи от нокти на звяр разкъсали мека коприна.

Цял живот беше гледал тази гледка, това беше неговият дворец. Историята поддържаше обединението на двата народа толкова дълго време. Преди близо две хилядолетия двете държави разположени върху днешната Крондейл тънели във война. Поколения владетели продължавали походите на предците си, а народите работели единствено за да издържат армиите. Повече от двеста години масови гробове запълвали някога тучните полета, опожарени градове и села се превръщали в призрачни символи на нестихващото безумие.

Надеждата се появила с раждането на Дрейл и Крона – бъдещите владетели на умиращите държави. Двамата се влюбили още от малки, крадели тайни мигове докато родителите им предвождали армии и си разменяли още по-тайни бележки по добре обучени гълъби. Любовта им ставала все по-силна с всеки изминал ден. И двамата ненавиждали войната и кроели планове да отровят родителите си, когато чума поразила и двете армии на бойното поле. Хиляди загубили живота си в идните дни и владетелите не били пропуснати. Веднага след коронацията Дрейл и Крона обявили край на войната, оженили се и в знак на любовта си издигнали приказен дворец, който в последствие станал столицата на новата държава – Крондейл. Символ поддържащ любовта и сплотеността на двата напълно различни народа вече 1700 години.

Докато слънцето бавно се скриваше зад високата крепостна стена мислите на Крон започнаха да се блъскат в главата му още по-ожесточено. Дали щяха да избягат? Беше ги пуснал из града толкова лекомислено, с една безсмислена задача, само и само да провери. Реан и Мая криеха някаква огромна тайна и той искаше да я разбере. Бяха се примирили сякаш с живота си тук и го приемаха, но все пак… Тайно се надяваше да се опитат да се измъкнат за да ги проследи и да види до къде ще го отведат.

Днес обаче си имаше друга работа, беше специална вечер, а не просто поредната бална нощ. По-голямата му сестра и бъдеща кралица - Дереа - щеше да се сгоди за потомъка от кръвта на Дрейл -  Седжик. Това не само беше политически изгоден съюз напомнящ на хората за великите им предци. Дереа и Седжик наистина се обичаха и сами бяха пожелали този брак. Благодарение на сестра му – първородното дете в кралското семейство – той нямаше да има никакви политически задължения и щеше да живее както си иска с когото си иска.

- Кхъм... – чу глас зад себе си. Чупливата пепелно-руса коса на Джейд се спускаше две педи под раменете й и покриваше част от оголеният й гръб. Светло зелената рокля със златни втъкани лозови листенца пасваше идеално на тревно зелените й очи. – Отново стоиш гол на терасата. Обличай се. Ще закъснеем. Не искам отново да се оправдаваш с мен.

- Ей сега. – и хлопна дървената обкована с бронз врата пред лицето ѝ.

Джейд беше най-малкото дете в семейството – на 22 години – три години по-малка от Крон и пет години по-малка от Дереа. Двамата с Крон обожаваха баловете, танците, забавленията и предизвикателствата. И двамата нямаха търпение да срещнат нови хора и да заформят с щура компания купон до зори. С всеки изминал бал броят на благородниците растеше – символ на проспериращите държави – а с тях и броят на интересните персони. Последният път беше загледал една червенокоса девойка – Алисън от крайбрежният Дрейлски град Тулома. Пеперуди запърхаха в корема му от вълнение. Дано беше тук, трябваше да е тук! Навлече бързо черни ленени панталони и бяла риза със сребърни шарки, сложи си семпъл кожен колан със сребърна малка катарама и нахлу черните ботуши.

– Хайде, Джейд, тръгваме! – провикна се към коридора отваряйки вратата.

- Най-после! – отвърна му отегчено Джейд.

Крон настигна Джейд и тя го хвана под ръка. Двамата мълчаливо заслизаха по стъпалата на кулата в която живееха. След като стигнаха приземният етаж се упътиха по основният коридор към вътрешната градина на двореца, а от там по широкото стълбище към тронната зала. Готвачи, сервитьори, прислуга, шивачи, фризьори, бръснари, коняри и много други – всички забързани по задачите си, ги подминаваха тихичко като жужащи летни мухи, тичащи да задоволят нуждите на многото гости.

След около час балът беше в разгара си. Тронната зала беше претъпкана с гости, а в четирите ѝ ъгъла бяха поставени огромни дъбови маси с храна, освежаващи напитки, пунш и вина. Слуги излизаха и влизаха през двете дъбови врати тичайки след най-различните капризи на всичките висши благородници дошли да станат свидетели на този годеж.

Крон забеляза Реан и Мая да наливат пунш на различни лордове при една от масите, а докато никой не ги наблюдаваше зяпваха стъкленият купол в центъра на тронната зала и си шушнеха нещо сякаш ги беше страх от него. Интересно. Посочи ги на Джейд и тя им кимна с усмивка. Сестра му ги беше взела под крилото си веднага след като ги доведе в двореца, настани ги, намери им работа и започна да им помага да навлязат в езика и културата на Еос.

Крон продължи да оглежда сред тълпата и успя да намери червената коса, за която толкова упорито се оглеждаше. Алисън беше тук. Страхотно!

Двамата с Джейд продължиха по червеният килим, който водеше до троновете на родителите им - крал Стелен Еалер и кралица Беане Еалер. Дереа и Седжуик вече бяха тук застанали пред двата трона и оглеждаха залата. Поздравиха всички, размениха си няколко думи за церемонията и отидоха да си налеят пунш.

Високата Дереа с права кестенява коса и облечена в бяла рокля застана до стъпалата и плесна няколко пъти с ръце.

- Благодаря от все сърце на всички, които пожелаха да стана свидетели на нашите клетви, на подсилването на един неразрушим съюз създаден преди повече от седемнайсет века. Много невъзможни неща има в Еос и някога мир между крайбрежния народ и планинските заселници е било едно от тези непостижими неща.

Дереа се съсредоточи, повярва че контролира целия цвят, стисна ръце в юмруци и застави напиращото удоволствие да се превърне в ша'кти.  Миниатюрният екстаз заглъхна и ша'кти прониза душата ѝ. Вече владееше света.

Черна сянка се запромъква покрай мраморните колони. Тъмна, но прозрачна, лесно забележима и все тъй убягваща погледа. Хората я виждаха и въпреки всичко я поминаваха. С всяка следваща колона обаче плътността ѝ започна да набъбва, чернотата да се втърдява и въздухът да пращи.

Дереа извая предците си във въздуха, фигурите на Крона и Дрейл стиснали ръце полетяха над събралото се множество. Някой ахнаха, много малко хора можеха да предизвикват ша'кти в нещо повече от палене на огън, изсушаване на вода или носене и местене на предмети. Дереа обаче можеше да направи много, подчиняваше ша'кти изключително добре и един ден щеше да бъде издигната сред първите Единайсет на Лунния Съвет. Не беше избрала да ѝ поставят преграда, така че всяко заставяне на ша'кти можеше да ѝ скъси живота.

- Ето че мирът между моряците и рибарите на Дрейл, и миньорите и градинарите на Крона все пак се крепи на една любов започнала толкова отдавна, любов жива и до днес след толкова много поколения. Два народа, две държави споени не с пари, не с договори, не с изгоди, а с любов.

Дереа се приближи до Седжуик, пое ръцете му и се вгледа в очите му.

- Аз, Дереа Еалер, тържествено се заклевам в мигът на Сътворението и даденият ми живот по Небесата, че обичам теб и единствено теб, Седжуик! - Дереа отново превърна жаждата за живот в ша'кти и разтвори сърцето си пред всички за да видят истината. Безброй мигове от живота ѝ се пръснаха като звезди из стаята и засияха с образите на двамата и с топлотата на нейната любов.

Сянката премина около последната колона и застана пред трите стъпала водещи към кралската площадка. И изчезна. Изведнъж всичко потъна в мрак, сякаш светът свърши, и в следващия миг се роди повторно с оглушително изпукване. Сянката се беше върнала, въплътена в петнайсет стъпки висока човекоподобна фигура обгърната в лека черна мъгла. Очите й светеха червено, кожата й беше тъмно сива и напукана, а на главата ѝ имаше лъскава черна корона с остри шипове. Черни дрехи, черни ботуши, черно наметало.

Черният силует бръкна под наметалото си и извади пет стъпки дълъг черен меч. Острието гореше в черен огън и миризма на сяра се разнесе из залата. Кралската стража най-сетне се съвзе от шока и нападна. Алебарди и мечове, стрели и копия не можаха да докоснат нещото стоящо пред троновете. То извърна червения си поглед настрани, втечнен пламък изригна от земята и погълна всички стражи. Малки пушещи купчинки засъскаха из залата.

Паниката надделя над разума и хората се разбягаха. Напразно. Огромните дъбови врати се превърнаха в стени и стотици ръце задращиха напразно по техните места. Нокти заскърцаха в камък, кръв закапа по пода. Отчаяни викове отекнаха отвсякъде.

Залата започна да вибрира, трус след трус раздираха двореца. Отекна тих плътен глас, който обаче щеше да бъде чут от всеки на двеста мили околовръст.

- Адоммор…Запомнете ме. От днес моят свят властва над вашия. Моят свят е едно с вашия. Сами се унищожихте. Глупаци.

Стъкленият купол се пръсна без звук, а хилядите стъкълца се изпариха със съсък преди да докоснат земята.

С един широк размах на черния си меч Адомор съсече Дереа и Седжуик, миг преди бъдещата кралица да опита да защити множеството с ша'кти. В следващия кратък миг върхът на нереалният меч посочи краля и кралицата. Две тънки резки се появиха през телата им, кръв плисна по пищните сребърни тронове, вътрешности се изсипаха по червените килими. Главата на Дереа се претърколи през стъпалата и тупна пред ботушите на Крон. Мъртвият ѝ поглед запечатал безграничния ужас се заби като тръни в неговите очи.

Трусовете се усилиха, мазилка и едри парчета камък западаха от тавана, мраморните колони започнаха да се рушат. Адоммор се обърна, погледна хаоса в залата с беззъба усмивка, вдигна ръка и лъч червена светлина го погълна. Лъчът разсече целият дворец като копие, заби се в земята и посече небето. Замъкът започна да се разсипва камък по камък, а земята под целия град закипя като котле с вряла вода.

Червеният лъч се сви до тънка струна, отдръпна се рязко към земята и огромна ударна вълна въздух срина целия град със земята. Самотна останка от дворец остана да стърчи над мъртвото каменно поле.