Мигът

                                                    Тъжно е,

                                                            но се случва.

                Ние сме двете - аз и ти. Много се обичаме. Ние можем да обичаме - аз и ти. Всяко наше потръпване е като космическо. Двете усещаме нещо извън... нас, но ние с теб не сме велики. Сега сме елементарни като едноклетъчните. Казват, че Бог е велик, душата и още...и още...величия, но без едноклетъчните, те нямаше да бъдат дори измислица.

                 Аз знам какво ще стане. Ти знаеш ли? Гледаш ту - мен, ту - другаде

...в безкрая.  Държа се за невидимата надежда. Дано останеш при мен! Мен ли гледаше или смъртта?

                  Заспивам...

                         За миг!

                              Това е Мигът!

                                        Вече те няма.

                 Другите ще питат: - Коя си ти?

                                                     - Тайна.

                                                        - Къде е това?

                                                          - Някъде.

                  Имат стойност недоизказаните неща, останалото е конфекция.

               Сега, мен ще ме разбере единствено животът, който е еднакъв

               към човека и към едноклетъчните, защото неговият нагон е да

               живее, Великите....те са над простичките неща - като последния

                удар на сърцето, затова аз преструвам, че нищо не се е случило.