Двете с жената се вторачиха в екрана,  очаквайки мигащите цифрички на везната, който се появиха след секунди. Мила вдигна поглед:

- Пет килограма, дължите 15 лв.

Жената и подаде парите, благодари за торбичката, която пък Мила и подаде, пожела и приятен ден и си тръгна.

- Благодаря! – усмихна се Мила в отговор, докато си мислеше колко още килограми дрехи трябва да минат през ръцете и, докато дойде края на този ден. А,  и дали е приятен, може да се поспори по въпроса.

Докато следващата клиентка се позабави, разглеждайки дреболиите на касата, Мила хвърли бърз поглед към телефона си. Беше публикувала селфи преди половин час и проследи реакциите.

„Миланка is the best!”-Дамян не закъсня да изкоментира, лепвайки озъбено, грозновато човече към поста си. Тя се изсмя на ум – „Шматка!”-помисли си, а наяве с усмивка  погледна към застаналата пред нея жена.

- 6 килограма....

Килограми, дрехи, щендери, закачалки, вързопи с новодошли парцалки. Работата не беше лека, заради голямото количество стока, която минаваше през ръцете и. Често след смяна тя се чувстваше като пребита и копнеше само да легне и да се наспи като хората. Закашля се, днес и беше един от тези дни, в които дори не искаше да стане сутринта, камо ли да работи цял ден. Не се чувстваше добре, реши че е от преумора и наистина, ама наистина трябва да си почине през идващия уикенд, в който за щастие този път се падаха и двата и почивни дни. До края на работното време и се наложи да закача обратно по местата им огромен куп разхвърляни от клиентите дрехи, да премести няколко чувала от единия край на магазина до другия. Всяка нова задача изцеждаше все повече и повече силите и.

„Какво ми става”?- запита се тя най-после след един сериозен пристъп на кашлица.

-Да не съм хванала вируса?- мина и през ума в следващия миг, и една тревожно червейче започна да гризе от спокойствието и. С бързи пръсти пусна съобщение към Симеон:

- Не идвай тази вечер, не ми е добре!

Той върна отговор моментално:

-Глупости, как няма! Точно защото не ти е добре ще дойда!

- Може да е вируса!!!

- Е, и той да е – да не мислиш че от днес си станала заразна. Каквото е станало, станало е! Не го мисли- идвам и точка!

„Обичам го!”-  помисли си тя и въздъхна мечтателно. Романтичните и пориви бързо бяха заменени с делови мисли как ще си купи тест и ще провери дали подозренията и са верни.

- Най- после!- изпухтя, мятайки чантата си на рамо- Увидя ми се този ден! – проморъмори си, излизайки навън и тръгна към най-близката аптека, за която се сети. А, когато изкачи бавно и тежко трите етажа до квартирата си, установи, че Симеон вече беше пред вратата.

- Как си, любов моя?- попита, гледайки я изпитателно. Погали бузата и, и я придърпа в прегръдка.

- Не ми е добре!- с плачлив глас му отвърна Мила и заби глава в рамото му.

- Оо, милото ми то, сега ще го нахраним, ще го напоим и ще го сложим да спи!- изброяваше Симо, докато отключваше, придържайки я облегната на рамото си.

Влязоха и тя прекрати глезенето, измъквайки теста от чантата.

- Добре! Сега нека първо проверим какво ми има.

- Е, честито!- каза Симеон няколко минути по-късно, когато теста за Ковид грееше положителен пред тях.

- Ми, мерси!- отвърна му и добави доволна, без да има представа колко много греши - Поне, ще си почина!

На следващия ден отиде, за да си направи официален тест и официално да бъде карантинирана. „14 дни спане и мързел!”- потриваше доволно ръце и се надяваше кашлицата, която я тормози, най-сетне да изчезне. Не изчезна, напротив, след два дни вече имаше пристъпи през половин час.  На третия почти не можеше да диша!

- Веднага звънни в Бърза помощ! – изкомандва я Симеон, разтревожен. Той бе карантиниран у дома си и ужасно се ядосваше, че не може да е с нея, когато е толкова зле.

-Чуваш ли ме, затварям и моментално им звъни!

-Аха... -  съгласи се вяло тя и набра 112.

Отсреща вдигна жена и Мила с отпаднал глас  обясни състоянието си.

- Госпожо, така е, болните понякога страдат от задух, изчакайте ще ви мине! Няма как да ви изпратим линейка за това.

Мила не повярва на ушите си, когато жената затвори без повече обяснения! От Бърза помощ я отсвириха! Тя постоя ококорена за секунди. Не беше сигурна какво точно да направи, само знаеше, че не и е добре и съвсем инстинктивно пръстите и зачаткаха по клавиатурата на телефона

„Мамо, не ми обръщат внимание от Бърза помощ!  Зле ми е!”

Наистина не искаше да тревожи толкова много майка си, но май нямаше друг избор, имаше нужда от помощ и мама беше първия човек, за който се сети.

„Дръж се! Идвам!”-мигна съобщение в отговор. Както е известно, майките са свръх-хора, стане ли дума за децата им. Нейната беше супер-свръх човек и тя си я представи как се мята на колата и с мръсна газ минава за отрицателно време сто и няколкото километра, които ги деляха.

Въздъхна облекчено, прочитайки кратичките думи, някак се почувства по-добре,  отпусна се и заспа на дивана. Събуди я настойчиво звънене. „Дойде!- помисли си  обнадеждена,  докато се размотаваше от одеалото за да стане и отвори.

Наистина беше майка и, влетя като полъх свеж въздух и след като я разпита обстойно и огледа разтревожено, веднага я натовари на колата. И така се започна. В болницата първоначално не погледнаха сериозно на оплакванията и- там имаше десетки чакащи хора с подобни симптоми и лекарите физически не можеха да се справят с лавинообразния наплив от пациенти. Все пак и пуснаха изследвания, и след като излязоха резултатите, веднага намериха свободно легло за да я хоспитализират. Междувременно, тя толкова се влоши, че след няколко часа и сложиха апарат за дишане. Така, докато разбере какво се случва, Мила се оказа в болница,  прикована за легло. Буквално.

-Ниска сатурация- дежурния лекар говореше със сестрата- продължавайте курса, ще следим какво се случва.

Мила дочуваше в просъница гласове, дразнещото свистене на апарати, суетене около себе си. Не беше сигурна сънува или е будна. Единственото, в което беше уверена, бе че не може да диша. На следващия ден в стаята настаниха една жена. Тя беше по-зле от нея, беше на командно дишане и машинката нервно, и дразнещо пищеше, когато поемаше въздух по-дълбоко или пък почти спираше да диша. Мила непрекъснато се стряскаше от истеричното писукане, носещо се от отсрещното легло. Беше шумно и изморително! Беше страшно!  Опитваше да спи, но дразнителите бяха много и тя непрекъснато беше в състояние на някаква странна просъница. Дишането, този обикновен на глед процес и беше изключително трудно. Мила страдаше, но някак все се правяше. Докато, една нощ просто не успя да поеме дъх! Опита се, настойчиво, опита се, но не успя! Паника! Обзе я паника, че ще умре! Беше ужасяващо усещане! Тя не искаше да умира! Не искаше! Усещаше се, че крещи на ум! Крещеше и се мяташе панически на ум, после се отпусна и през затворените и очи се процеди сълза. Край! Това беше!

- Милаа! Милааа!

 Чуваше някой да повтаря името и шепнешком. В полусъзнание тревожно разклати глава на възглавницата си, стискайки  клепачи.

 -Мила!- рязък глас я накара да се съвземе и да отвори очи

- Дишай!- чу команда и под нейно влияние се опита да поеме дъх дълбоко. Този път и се удаде и тя издиша с облекчение.

- Легни надясно, свий ръка и я постави под себе си.- продължи да чува указания.

Нямаше представа кой и говори, но послушно се обърна настрани по посока на гласа.  И тогава видя третото легло.

- Трето легло? –учуди се в просъница - Кога са внесли трето легло?- помисли, че е била в безсъзнание, докато са докарали трети пациент. Примига няколко пъти и се вгледа в лежащото  на една ръка разстояние от нея момиче. Тя бе легнала настрани с лице към нея и също я наблюдаваше много съсредоточено. Мила я огледа- зелени очи, познати черти, русолява дълга коса, много познат силует! Невярващо примигна  и пак се вторачи в момичето насреща си. Та тя познаваше това момиче!  Една мисъл се заблъска ускорено в слепоочието и, в такт с бързия пулс на сърцето и! Иглички преминаха през вените и, коленете и омекнаха и усети как настръхва!

- Боже, та това съм аз!

На половин метър от нея, на легло, което се беше взело незнайно от къде, лежеше...тя самата!

- Полудявам- помисли си Мила- или спя и сънувам?

Но системата на жената отсреща шумно я опроверга. Не, не спеше! Мила вдигна глава и погледна към леглото и- жената продължаваше да е в безсъзнание. После бързо върна поглед  към..себе си. Другото и аз спокойно следеше движенията и.

- Отпусни се и си почини!- каза с тих, но  властен глас, и Мила незнайно защо просто се подчини, без повече да се опитва да разбере какво се случва.

Утрото дойде бързо, отрано в стаята влизаха доктори, сестри, суетяха се опитвайки се да помогнат на страдалците. Мила отвори очи и веднага  потърси с поглед третото легло. Нямаше такова. Стаята беше достатъчна за две легла. Трето наистина нямаше къде  да се смести.

- Ама, че съм и аз- помисли си - какви странни сънища сънувам! Ще разкажа на Дамян, ще има да се смее с мен.

Брат и винаги беше готов да се посмее с някого или на някого. Имаше хапливо чувство за хумор и постоянно си разменяха шеговити реплики. Той непрекъснато и пишеше и проверяваше как е, майка и също, разбира се. Симо и той не спираше да изпраща съобщения.

„Милите! Изкарах им акъла!- мислеше Мила с  умиление за обичните си хора и няколко сълзи се търкулнаха по бузата и. „И аз се страхувам”- помисли си със свито сърце и си пожела всичко това вече да свърши!  Да се махне от противната болница, от оковите на гадното легло и тази отвратителна болест да изчезне най-после.

Денят се изтърколи с капките на системите, на които бе включена. Мила задряма и в просъница панически започна да усеща, че дишането и не е наред.

- Мила!- ясен познат глас- Мила, не се страхувай! Всичко ще е наред, не губи надежда!Легни по гръб и вдигни лявата си ръка нагоре!

Тя обърна глава надясно. Пак онова легло! Пак същите зелени очи, вторачени изпитателно в нея!  Близначката и я гледаше спокойно и кимна насърчително. Мила легна по гръб и веднага усети, че диша по-леко.

-Боже!-  тръпки пробягаха по гърба и, когато осъзна какво се случва- Тя ми помага да дишам!

Погледна пак, момичето лежеше, овързано със системи като нея, но тя някак усещаше, че то се чувства добре и знае как да и помогне, за да може и тя да се справи с болките.

Мила кимна с благодарност, а после дори не усети как се унесе. На сутринта първото което направи, отваряйки очи, беше да погледне до себе си. Легло нямаше! Мила не знаеше какво да мисли!

„Какво е това ?”- питаше се и не можеше да намери отговор- Какво се случва?”

Нощта спусна тъмна завеса пред прозорците и след кратка криза с дишането Мила отново се озова очи в очи с другото си Аз.

- Всичко ще е наред, Мила! Вярвай!- - каза и момичето от леглото и се усмихна.

Мила несъзнателно също и се усмихна.

- Успокой се, поеми дъх дълбоко и издишай бавно- с уверен глас тя продължи да  я насочва, а Мила продължи да и се доверява. Нощ след нощ. Тя виждаше зеленоокото русокосо момиче на леглото до себе, което с някаква необяснима власт и казваше как да диша, как да се справи с болката и как да заспи.  Не, тя не успяваше да спи непробудно, събуждаше се, пак заспиваше, чуваше дразнещия шум на апаратите около себе си, но дишаше! И беше благодарна..на близначката си, другото си Аз, или която и да беше тази млада жена с нея.

Междувременно другата пациентка в стаята  явно се влоши, защото лекарите се появяваха при нея необичайно често и тя долавяше тревогата  им.

„Колко е страшно – мислеше си, докато наблюдаваше безпомощността на медиците през деня - Ужасно е!”

- Мила!- момичето отсреща я гледаше сериозно, а гласът и тази нощ  бе по-настойчив от обичайно- тази нощ трябва да спиш!- каза кратко, но Мила усети как цялото и същество се покорява на заповедническия тон. И тя  просто заспа. Спа, непробудно, спокойно и едва на сутринта отвори очи. Точно в момента, в който една сестра разкачаше апарата на лежащата в стаята жена. Нямаше повече да и трябва. Жената беше починала тази нощ. Мила усети, че и се повдига! Прилоша и, та се наложи сестрата да и обърне внимание, да се опита да я успокои, пръскайки лицето и с вода.

- Успокой се, момиче, такъв е животът!- делово говореше, докато сръчно се погрижи за нея и продължи да подготвя починалата за извеждане от стаята.- Не е лесно, но какво да се прави!- промълви накрая  по- скоро на себе си и излезе.

Дни по-късно Мила осъзна, че непробудният и сън таз нощ и е спестил стреса да бъде свидетел, да чуе и види кончината на един човек. Колко благодарна се почувства тогава!

 Сега, обаче,  не беше  добре, тоест, вече дишаше по-лесно, но...сърцето я болеше. Болеше я от емоциите, които изпита този ден, от цялото напрежение, което бе понесла, болеше я дотолкова, че започна да прескача някой и друг удар от време на време. 

Тази нощ тя диша нормално. Унасяйки се потърси с поглед третото легло, но в стаята нямаше такова.

- Ама, че съм и аз, никога не е имало! Сигурно съм бълнувала!- помисли си уморено заспивайки.

За много кратко време дишането и се нормализира и резултатите и значително се подобриха. И за нейно огромно щастие дойде моментът, в който лекарят и съобщи че я  изписват.

- Най-после!- въздъхна с облекчение и колкото може по-бързо започна да събира багажа си. Не и трябваше много време – колко ли багаж може да има излизащ от реанимацията човек.  Грабна чантата и без да осъзнава защо, за секунди спря на вратата и се огледа,  обърна се и понечи да тръгне, но точно тогава чу тих шепот, който сякаш я погали по тила:

- Милаа, вярвай!

Светкавично се извърна, стаята беше празна, но тя с цялото си същество усещаше нечие присъствие.

- Боже!- възкликна  настръхнала и с възможно най-бързи стъпки тръгна по коридора.

Близките и я очакваха радостно, тя самата нямаше търпение да ги види и най-после да се върне у дома.

- Наде, честит имен ден!- насред щастливата им суетня  чу някаква жена да говори по телефона.

- Че какъв празник е днес?- попита и добави, намигайки- Освен, че ме изписват?

Майка и я притисна до себе си и отвърна:

- За мен е денят на моето дете, а иначе е „Вяра, Надежда, Любов!” Но е интересно съвпадение, нали!- целуна я нежно по косата.

Сгушена в ръцете и Мила се усмихна изненадано и поклати глава незабележимо.

„О, да! И представа си нямаш!” –помисли си– „И представа си нямаш!”..