Минало бешело /Ранни мемоари/ - 1.

1.

Рекох да се пенсионирам. Някак си… Не ме удовлетворяваше вече работата.  Средата, целите и задачите, натискът отвред, усещането за мръсни игри и корупция в директори, инспектори, всякакви просветни чиновници, съпруги на важни  мутри и „бизнесмени“, отличаващи се с некадърността си и нежеланието да работят за превръщането на децата от света на бъдещето в знаещи, можещи, търсещи, побеждаващи личности…

Реален свят, в който прозира бъдещето. Бъдещето на децата ни…

Но – по реда.

Директорът едно време ми беше приятел. Беше… После стана администратор и се зае да администрира. Добре го вършеше – разбирах. Но… Но беше в училище! Не познаваше и 10% от учениците. Не се срещаще с тях, не разговаряше, беше много далеч от проблемите им. И се опираше на абсолютно некадърни „педагози“ – но негови комшийки, семейни приятелки, съпруги на местни богаташи и политикани…

Просто отказваше да бъде учител, доволен беше от мениджърството си. Училището ремонтирано, появяват се нови мебели /зли езици намекваха, че не само в училище/, във фоайетата се пльоснаха големи дивани – като във фоайета на хотел, абсолютно излишни и неуместни за училището…

То и аз нося известна вина за туй. Бивш ученик ми направи връзка с фондация. Да изградят кабинет по журналистика. До този момент сам, с помощта и финансирането на бивши ученици, бях направил три кабинета. Просто вземам стара стая – в която даже бели мечки не стояха, и я превръщам в кабинет. Като дори моето място беше специално – огромно кресло, каквото нямаше и в директорския кабинет, специално докарано за мен.

Идваха колеги, звереха се, а аз им разправях, че директорът го е сложил като награда. Та някои дори ходиха да искат също кресло, заслужили били…

Както и да е, поводът за пенсионирането беше елементарен. Програмата. Шеста ли, седма ли година я карах на две смени. А едната дори на три – сутрин часове, следобяд с осми клас, после чакам вечерниците.

Нали сме старички, знаем – интересите на работата на първо място, ами налага си – ще търпим…

Само дето така работих и след сърдечната операция, с четирите байпаса и диабета. Затрудняваше ме ходенето – далечко си беше. И често използвах такси. С моята заплата…

Гледам – неговата семейнта приятелка /не сърдечна, той не бше сляп!/ няколко години поред е само в една смяна, при групирани часове за удобството й. Викам му – е, защо така? Обяснява ми – ами трябвало да се грижи за свекървата си. Изненадах се – в КТ за свекърви не пише, ама за някои привилегии на инвалидите – а бях признат за такъв – има доста. И аз не исках ни особени условия, ни специално работно време, при това намалено…

Обеща – ще го има предвид…

А есента гледам – пак на две смени, госпожата на една. Отидох с гръм и трясък. Взе да мънка, че втория срок, ама да проявя разбиране…

Заявих директно – няма ли промяна, вземам си шапката…

И, като видях, че и втория срок пак ме сложил да търча два пъти на ден… Подадох заявление, напуснах. Най-напред отидох за справка в профсъюзите. По кой член да е, щото директорът правеше мръсни номера. Една напускаща колежка се оказа не пенсионирана, а заминала по взаимно съгласие. Което й донесе доста административни проблеми…

Профсъюзните, които не го обичаха, взеха да потриват ръце. Сега ще им кажа компромати, ще се заядат с него…

Отказах. Бяхме приятели, сега не сме. Но – имам някакви мои разбирания за чест…

И така – в един петък изкарах часовете и заминах. Дойдоха бивши ученици, разбрали за напускането ми. Изпратиха ме и малките – осми и единадесети клас.

Не оставих нищо в кабинета. Табла, шкафове – раздадох на колеги. Имаше отзад грамадна, хубава, лакирана закачалка – подарих я на едно момче, таман ваправили нова къща. Креслото си прибрах. И оставих кабинета, за който доста очи се точеха, в познатото сиво състояние…

Сега всяка седмица имам поне две срещи с бивши ученици – от 1966 набор насам. Обаждат се, пишат по електронната поща, някои от по-младите все още търсят помощ. Например, няколкочасово обсъждане на сценарий правихме с едно момче, решило да се втурне в тая област и учещо това. А колко съм помагал на следващи журналистика, филология, история – не броя…

Частни уроци не давам – само помагам. Не замествам никъде, не си търся работа…

Чета, гледам филми, разтоварвам се…

Време и за мен…

2.

За пенсията трябват документи. Обаче… Училищата намаляха, доста бяха закрити, документите – преместени нейде си.

Та се обадих в Бърдарски геран за справка. Вдига слушалката жена. Обяснявам й, тя казва: „Няма проблем, кажете името и адреса, ще ви го изпратим“.

Казах…

Отсреща: „Ооо, аз съм слушала за Вас! Вие сте преподавал на свекъра ми…“

Малей, добре, че не каза „на дядо ми“…

Толкова ли съм одъртял?

От друга страна – радвам се. Помнят ме. А бях там 1977/78 година. Само за една учебна година. При това – приходящ даскал…

Странно за мен тогава село. Католици. Изселници от Банат, получили земя през 1878 година, построили село в познатия им стил. Там снимаха „Тримата от запаса“ и „Зарево над Драва“. Външните снимки – като в Унгарската пуста…

В центъра на селото – общината, църквата, училището. Като едно време…

Децата – възпитани по селски, с малко западен привкус. Чистички, трудолюбиви, изпълнителни, захващащи се с ученето като с всяка работа – внимателно и последователно.

Там имаше и дом „Майка и дете“. Макар майки да не виждах, освен в събота – ако някоя дойдеше на свиждане.

Имаше братче и сестриче, баща им ги посещаваше редовно. Сваляха го от автобуса, след него – дъска с четири колелца. Нямаше крака.

Веднъж се разбра, че улучил от тотото две шестици. И ги внесъл на децата. Още през нощта от съседно село долетял ерген с трактор, през нивите, грабнал момата – в осми клас беше…

Но иначе времето беше равномерно-спокойно.

Сутрин отивах с автобуса на работа, на обяд се връщах, когато бях дежурен по занималня – обядвах в селския ресторант. Обикновено следобяд ходехме на стадиона. Селски, ама пригледан, в ред. И футбол играехме, и момичетата нещо си бъбреха на пейките… Спокойствие…

Трудолюбиви ученици бяха. 1963 набор. Помня ги – Иван, Рици Кукова, Красимир Йохан Енглер, Виолета, Лилия, Надя…

Даже бал им правиха. Малко село, децата отиват да учат в Бяла Слатина и Враца, абитуриентски балове няма, а всеки родител иска да види детето си изкласило. Та затова и правеха балове след осми клас…

То баш тогава беше световното в Аржентина. Отидох в ресторанта, туй-опуй… Изчезнах, гледах първия мач в един колега, върнах се…

След полунощ всичко утихна – хората на другия ден имат работа, децата също са включени в нея…

Много чисто, подредено, хубаво село. Пред къщите лехи с цветя, в дворовете животни. Гледаха прасета и зимата… Големи празници! В някои къщи мятаха по три, че и четири прасета. После ги опушваха по специален начин, в специални сградички. И напролет месото си беше прясно…

А правеха колбасИ. С ударение на последната гласна. Салами по немски рецепти. Страхотни!

Отчето им беше завършил във Ватикана. Млад, интелигнтен, съвсем не консерватор. Може да е бил йезуитски хитър, не разбрах. Но беше приятен човек.

Директорът на училището беше типичен интелигент с каскет. Завършил някакво полувисше като физкултурник и не помня какво. От началото беше наострен – ами единствен висшист идва, СУ завършил… След две години най-много – заемам му мястото. После разбра, че в края на учебната година заминавам и стана от любезен по-любезен. Особено, когато – подучен от един местен колега – отидох следобяда до кабинета му и го заварих да разопакова едната възпитателка. Даже не бяха се заключили, толкова самоуверен беше.

Там работих с какви ли не хора. Всеки ден пътувах с колега, циганин по произход. Преподавател по физика и химия. Жена му пътуваше до Враца – в инспектората. Дъщеря му спечели окръжната олимпиада по математика. Майка му и баща му -черни като антрацит. У тях чисто, светло, трудят се…

Има цигани и цигани, старо правило…

А в края на юни напуснах и заминах.

Наскоро ходих да видя… Да видя спомените си. Промени доста. Училището зее отворено. Закрито през 2002 година. Пустоооо…

Децата ходят в града, пуснали и цигани в селото да живеят, автобуса го чакаха много хора – работа в селото няма, пътуват…

Иначе си е все още чистичко и подредено. Но – само като сравнение с околните села. Не като едно време.

Накрая – примери от банашкия говор, особен диалект: „Ма, де си й крейнала въз пътьо?“, „Па ля  Бърдаре“…

Бърдаре…

3.

В новия град ме пратиха – по член 64 – в ТМСС. Да преподавам на първи курс от СПТУ-то и на четвърти от техникума. Вече 19-годишни, узрели, та презрели…

Но – близки ли бяхме по възраст, по лек акъл и лесно мислене ли, оправях се. Още тогава набарах правилната, според мен и сега, линия на поведение.

Строго и леко. Когато трябва – морков, когато – тоягата.

Но – ВИНАГИ принципно!

Предварително обясних вижданията си. И уточних правилата. Натам е лесно. Два-три примера и нещата тръгват по линията. Няма как да се криволичи – работим, все пак.

И в работата въведох свои правила. Пет-шест минути напрегнат труд, после лафче, смях, след двайсетина секунди сериозно, пак труд. Товарене, разтоварване…

Плюс самостоятелно мислене. Мноооооооого мразех популярното учителско: „Какво е искал да каже авторът?“. Абе, дебил, той каквото е искал да каже – казал го е. А ти какво си разбрал? Към какво те е подтикнало, какво свързано с произведението ти е хрумнало?

Те това кажи, а не повтаряй учебниците. Те са хубаво нещо – но само като подтик за мислене. Като някаква основа…

Първи курс бяха зайци. И – СПТУ. Както викахме: Е Се Пак Училище…

Образи страхотни. Момчета /имаше и няколко момичета/ от село, дошли да вземат книжка и да станат трактористи. Без повече претенции…

Радвам се, че ги пораздрусах, прочетоха някои неща, взеха да говорят по-свободно, че и автори да цитират.

Макар да имаше… Абе, Иванчо беше добро момче. Висок, слаб, послушен, много изпълнителен… И направи казано – невежа! Прост като… Като рало  сред трактори…

Викам на курсовия му: „Как да му пиша тройка?“. Щото тогава имаше и тройки, и двойки. Нямаше задължително завършване, нямаше „Ама той носи пари на училището, пък учителят само ги харчи“…

Оня ми обяснява: „Тракторист ще стане, даже звеновод няма да е…“

„Остави, бе човек! Ще тръгне с трактора, ще изгази народа…“

Но му оставих тройка… Защото много се трудеше. Ама много… Е, трудно влизаше в главата, пък докато намери мозъка, пък в него свободна клетка…

Един ден им дадох да учат наизуст монолога на Хамлет. На Иванчо казах: „Наполовина!“.

В училището имаше пансион. Там спяха момчетата от село. Дежуреше възпитател – нощен. На сутринта ми казва: „Мани, мани… Какво си направил…“

Учудих се. Бях си спал спокойно.

Оказа се, че колегата отпратил учениците на спане и се зачел. По едно време чува някакво бръмчене в коридора. Излиза. Иванчо върви с христоматията в ръка и боботи: „ Да бъдеш или не…“

Спрял го. Оня обяснил – трябва да научи откъса и вече час как се трудел, даже почти запомнил първото изречение. Колегата го пратил да спи…

След известно време – пак. Иванчо върви по коридора и дудне…

Отново го отпратил…

След малко…

С две думи – Иванчо беше научил няколко стиха. И му писах тройката. Дето се вика – тъп и упорит…

А иначе – свястно момче беше. И, предполагам – станал е добър тракторист, съпруг и баща.

То акълът няма нищо общо с характера на човека…