продължение на "Следва продължение..."

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=81629

Отварям очите си.

Белите перденца на прозореца надничат любопитно навън. Чуват се чамове, ухае на току-що окосена трева, на кафе и на... любов. Протягам се доволно. Сама съм в широкото легло. Ръката ми неволно се плъзга по мястото, където допреди малко е било мъжкото тяло, още се усеща топлината му...

Каква нощ?! Нощ, която ме върна години назад и ми припомни за онази невероятна смесица от страст, нежност и откровеност. Нещо, което ми липсва отдавна, но не смея да го призная дори пред себе си. Оказа се, че годините не са заличили желанието, а опитът, който сме натрупали... си каза тежката дума. Ммммм... протягам се повторно.

Тялото ми трудно се подчинява на мисълта, че трябва да стана. Напипвам кутията с цигарите... По дяволите! Свършили са. Ставам, обличам първото попаднало пред очите ми - негова тениска, която стига почти до коленете ми, виждам отражението си в стъклото на прозореца и се усмихвам - като гаврош съм, рошава и дребничка в чуждата дреха. В сака имам друга кутия, всъщност още две, цигари. С нетърпение я разпечатвам, паля, вдишвам и издишвам шумно. Цигареният дим образува синкава мъгла около тялото ми. В кухничката, на малкото шкафче до печката има голяма млечна чаша кафе. Интересна е, има инкрустирани златни сърчица, вплетени едно в друго. Оглеждам се за друга такава. Няма.

Първата глътка кафе ме изважда от негата, в която се потопих още вчера следобед. Една неприятна мисъл ме кара да настръхна за миг... трябва да тръгвам след малко. Колко бързо летят броените часове! Несправедливо е!

В хладилника има няколко вида сирена, шунка, краве масло и разбира се (усмихвам се широко) и хлябът е тук. Няма промяна за тези петнадесет години. Всичко е подредено под конец, а всяка разпечатана вече опаковка е акуратно вакуумирана. Докато мисля това, натрупвам всичко, което ми трябва, в скута си и го стоварвам безразборно върху масата.

- Не си се променила. Хаосът около теб е пълен - гласът е нежен и закачлив, а тялото в рамката на вратата... О! Бог с бронзов тен и малка пластмасова кофичка в ръка. - Издоих козичката. Така ли ще го пием или да го кипна.

- Така. Отдавна не съм пила истинско мляко, още топло - аз... смутена съм от мисълта, че отново го желая. Този мъж винаги ме е разпалвал така, че дни наред не спирам да "горя"- аз... ще направя сандвичи.

- Не. Аз ще ги направя. Ти седни, изпий си кафето и си допуши цигарата, изгаснала е. А и... отвикнал съм жена да се грижи за мен.

Казва го и едновременно подрежда продуктите в права редица. Идва ми да изкрещя и да разбутам отново всичко, но вместо това въздъхвам, паля и сядам с подвити колена на стола точно срещу него.

- Ще тръгвам след малко - изтръсквам го ни в клин, ни в ръкав, но усещам, че гласът ми трепери, а една издайническа влага е на път да ми разруши имиджа на наглец, който се опитвам да докарам часове наред, още от пристигането си вчера.

- Щом трябва - промърморва го с такава хлад, че ми става студено, въпреки топлия летен въздух, който нахлува на нежни талази през отворения прозорец. - Купил съм от шунката, която обичаш. Е, поне прилича на нея, вече нищо не е същото.

- Това пък защо ми го казваш? Да подчертаеш още веднъж сигурността си, че ще дотърча при теб. Да ми кажеш, че съм абсолютно предсказуема?... - някакъв неприятен гняв се надига в гърдите ми.

- Щом така ти харесва да мислиш... няма да ти преча - ледено, без каквато и да било емоция ми казва мъжът, с когото правихме любов допреди няколко часа.

Гневът вече ме стяга в гърлото. Ама... сама съм си виновна. Не ме е канил тук, не ми се обади нито веднъж за тези петнадесет години, чух, че се е върнал и като разгонена кучка дотичах... какво искам? Да ми сваля звезди от небето ли, да ми каже, че ме обича и че не може да живее без мен... Глупачка! Седя срещу него и позволявам да се подиграва с мен!

Скачам от стола, гася гневно цигарата в кравето масло и излитам от стаята, придружена от изумения му поглед.

- Чакай, аз...

Не чувам нищо повече, с безумна бързина, препъвайки се в сака, се обличам, сресвам косата си с пръсти, поглеждам се в огледалото... Бледа съм, очите ми искрят от гняв, а болката в гърдите и гърлото ми ме карат да дишам на пресекулки. Изваждам кафето от сака, все пак за него го купих и го хвърлям върху леглото, награбвам сака, дамската чанта и очилата, които предния ден оставих на тоалетката до дисковете с музика и излизам. С периферното си зрение виждам, че е застанал с лице към коридора и като че ли се кани да ми каже нещо. Изсъсквам:

- Върви по дяволите! - и излитам от къщата, грубо тръшкайки тежката входна врата зад гърба си. Вече съм до малката портичка, която стои сама насред нищото... няма ограда, само тя е и... Точно в този момент няколко въпроса прорязват като бръснач гневния ми мозък: Защо видя нещата само от едната страна? Защо реши, че ти се подиграва? Та той те е чакал, надявал се, че ще дойдеш... Идиотко, какво правиш? Колко пъти ще повтаряш една и съща грешка? Колко?

Забивам на място, поемам дълбоко въздух и правя това, което най-рядко съм правила в този живот. Обръщам се. Той стои в рамката на входната врата и... плаче. Разстоянието е късо, виждам очите му...

Мъжът, който толкова години нито веднъж не ми каза, че ме обича... плаче и не крие сълзите си...

Със стон се втурвам обратно...