Минчо (живот и страдание) - 2

                                                                                     Глава втора

                                                                                      Тарикатът

Лъчите на изгрева постепенно нахлуваха в спалнята, галейки нежно олющените тапети и завирайки се любопитно в браздите на пропуканите таван и под, бавно обгръщайки тресящата се спалня. Но, силно респектирани от гъгнещия като стар нафтов генератор тайфун от хриптящо-къркорещи звуци, излизащи с мощно свистене от горната част на леглото, спря под вибриращата брадичка на спящия юнак. В този момент от тавана се отлепи парче мазилка и най-нагло се стовари върху челото му. Минчо стреснато подскочи и сънено замърмори:

-Добре, ма! Ставам... О, Боже-е... - остра болка се разнесе по цялото му тяло, напомняйки за вчерашната битка - Ма тая здраво е удряла... О-ох, само да стана и да се добера до мазата... Взема ли си лекарството - поне два-три литра, че да изтръпна -всичко ще се оправи!

Надигна, пъшкайки, отломките от тялото си и бавно ги придвижи до прозореца. Отвори го и пое дълбоко въздух. Навън врабчетата изпълваха ефира със своето щастливо чуруликане. Минчо усети как душата му се извиси и се понесе в едно с хвалебствените птичи химни и се засмя:

- Музика за душата... Как да не обърна едно шишенце с винце!?! - и ако не беше толкова натрошен, вече да е прескочил през прозореца, превръщайки на момента желанието в реалност!...

Излезе бавно от къщата и се насочи с неудържим копнеж към домашната лечебница. Но там нещо не беше както трябва... О, не! На вратата висеше катинар!... Обзелата го мъка изцяло замени телесната болка. А жаждата ставаше непоносима... И тогава забеляза Чудовището, виновно за всичко - то стоеше на прозореца на кухнята и злобно се хилеше!

- Що си заключила, ма? Тъкмо мислех да поработя вътре!...

- Ще поработиш, ще поработиш, но този път навън, в двора! - ехидно отвърна то - Нацепи дървата и ги прибери под навеса - от четири месеца стоят като паметник сред двора! След това може и да отключа.

Свитото Минчово сърце затупка радостно, когато си спомни, че след като докараха дървата и ги изсипаха в двора, той извади дамаджанка с винце - да почерпи! Но хората бързаха и затова я мушна на сянка под дървата. Душата му, предчувствайки райското блаженство от живителния дъждец, който предстоеше да се изсипе в нея, изпълвайки я до край с животворящия си дъх, радостно запърха като птиче от щастие! И забравил всяка болка, припна като младенец към купчината, приютила еликсира на щастието. Но една едра буца пръст се озова пред цървула му и той полетя към лехите с пипер. Приземи се, смачквайки няколко растения под себе си.

- Внимавай, бе! - провикна се кака Яна - Внимавай, че спънеш ли се отново и паднеш не където трябва, идвам и... въобще няма да стигнеш до дървата!

Минчо с пъшкане се изправи и внимателно запристъпва към съкровището. Пристигна благополучно и веднага погледна в кухината под натрупаните цепеници. Милата дамаджанка! Стоеше си там и му се усмихваше!!! Хвърли бърз поглед към кухнята - нямаше я! Сега е момента! Бързо я грабна и се ската в другия край на купа, невидим за очите на врага. Надигна я, обви пресъхнали устни около гърлото и засмука жадно като кърлеж...

- Ох, ох, ох на батко-о... - с удоволствие мляскаше Минчо, докато си поемаше въздух, и отново впи устни...  Живителната течност се разля по тялото му и го обгърна като топла пухена завивка. Болката отстъпи място на удоволствието. А то доведе със себе си Силата! Мощна енергия го изпълни! Той скокна като млад и буен жребец и грабна брадвата...

След два часа повечето дърва бяха нацепени, а Минчо - останал само по къси гащета, залепнали за потните му крака. По гърба му се стичаха вадички, които явно влизаха в отвора, скрит от панталонките  под кръста му, защото два от пръстите му често опъваха плата им на това място. Надигна дамаджанката и отпи юнашки. После я погледна и нежно ù заговори:

- Миличка, сега ще те занеса на сянка под навеса. Не тъгувай - след малко ще започна да подреждам дървата там! – и я пренесе, старателно скривайки я зад няколкото останали миналогодишни цепеници.

Не беше минал и час, когато Минчо захвърли с въздишка на облекчение брадвата на земята:

- Край! Готови са! Сега мога да се възнаградя! - и моментално усети прилив на енергия.

Награби няколко цепеници и не затича към навеса, само защото нямаше право на второ спъване!

След още един час труд, пътя до там стана доста по-дълъг, а и както му се стори - и по-лъкатушещ. Кака Яна го гледаше как ходи на зиг-заг и сърцето ù се сви от съжаление. Колко ли е уморен вече...

- Минчо! Хайде спри малко да обядваме! Почини си, после пак... Ще сложа отвън, на масата под асмите, а ти иди се поизмий.

Занесе чиниите и едно шише студено винце. ”Заслужи си го - нека си пийне! Толкова работа свърши... - мислеше и я обзе вина за лошото и държане - “Той си ми е добричък - какво като пийва? Не ми се кара, не ме бие - кротък ми е той. И жените на село говорят, че имам златен мъж...”

В това време Минчо надигна мъжки дамаджанката, отпи продължително и с нескрита тъга я върна в скривалището ù.

- Ех, ще обядвам без мезе... - и се заклати към масата.

О, как само блеснаха очите му, а размътеният му поглед грейна като ясно слънце, щом фокусира шишето с вино на нея! Грабна го с треперещи от вълнение ръце и със замах го отправи към устата си. Но... явно приложи по-голяма сила или не прецени, че е по-леко от дамаджанката, защото в следващия момент усещаше нагрятата земя под гърба си, кашляйки като задавена магарица и без два предни зъба...

Кака Яна тъкмо носеше  яденето. Като го видя, изпусна тенджерата с яхния и се затича да го вдигне. Минчо тъжно гледаше как сухата земя жадно попи съдържанието на шишето...

-И-их, отиде виното... - проплака той, а Яна, забравила всякакво съжаление, се развика:

- Пуста пукница! Ще умре, но за виното го боли! Зъбите си счупи, давеше се като стар”Запорожец”, но не! Виното!!! Аз ще те отуча... - и продължи да нарежда, чистейки лицето му - Виж се само! Още не си пил, а вече се люлееш и смърдиш на бъчва! Като не можеш да носиш - не пий!

- Кой не може да носи, ма? - кръвно обиден зафъфли той - Знаеш ли колко съм изпил? Като не ми даваш, мислиш,че нямам скрито ли? -  и веднага съжали за глупостта си... 

Кака Яна го изгледа страшно, рязко го пусна и се отправи към навеса. Докато падаше, само една мисъл изпълваше съзнанието му - “пак се издъни, Минчо-о!” - и отново усети топлата земя под гърба си.

- Трябва да си наслагам шишета с винце навсякъде - под чешмата, при прасето, под навеса, и в лятната кухня... Така ще утолявам жаждата си, без да се налага да тичам до мазата - трескаво си мърмореше - И в моята стая... не, там ще го намери... Ще го намери, ако е вътре, а ако не е? - хитрия план бързо се оформи в добре накъдрената му от еликсира мозъчна гънка. Килерът е в съседство - там ще сложа малкото буре, уж за гости, пробивам дупка в стената зад леглото ми, прекарвам маркуча, нанизвам го на канелката, а от моята страна му слагам тапа - и готово! Като ожаднея, няма нужда да ставам - само се протягам, взимам го, махам запушалката и засмуквам! И сънят ще е чудесен, и живота - песен! - напълни се устата му със слюнка.

Но кака Яна не беше на същото мнение и сякаш чула бляновете му, занарежда:

- Минчо-о, Минчо! Като някое куче си - то навсякъде из двора си заравя кокали, а ти навсякъде криеш вино... Ще преобърна цялата къща и всичкото пиене, което намеря, ще го излея! Но  пред тебе, за да те гледам как агонизираш! - и влезе в къщата.

За малко сърцето му да се пръсне от тревога за буренцето в килера, но след минута осъзна, че още не го е пренесъл там и засега е в безопасност, заключено в мазата. Забеляза падналата тенджера и разсипаната около нея яхния, от която лакомо ближеше домашния котарак Мицьо, и усети огромна празнина в стомаха си. Червата му закъркориха, а устата му се изпълни със слюнка. Бързо допълзя до тенджерата, точно в момента, в който Мицьо задъвка сочна мръвка. Чу се само: ”Мя-я-у-у!”  и месцето вече радваше с присъствието си вкусовите рецептори на Минчо...

                                                                            *****