Минчо (живот и страдание) - 3

                                                                         Глава трета

                                                                   Един нормален ден

Минчо отново се наслаждаваше на покоя в своята “Светая Светих” - мазата. След пет дневни уговорки и пълно послушание, пак беше тук - блажено разположен в любимото си кресло (един легнал на земята, като седалка, чувал със зърно и друг един изправен зад него - за облегалка), загледан в бутилката с винце между двете си длани, потънал в сладки спомени…

                                                                  ------------------------------------------

1997 година. След година и половина казарма, през което време само два пъти излиза отпуска - когато му счупиха главата с трудовашката лопата и когато се ожени (явно първото е оказало своето влияние), Минчо се уволни! На гарата в Плевен го посрещнаха майка му и тъщата. Te с мъка го свалиха от прозореца на вагон-ресторанта, където се беше прострял като хавлия. Успяха да го довлекат до колата, която ги чакаше и си го прибраха на село. Майка му, която се омъжи повторно в съседно село, прехвърли къщата на негово име и се прибра при мъжа си. Яна се беше записала на курс по фризьорство в София и си дойде след две седмици. Минчо вече си беше направил леговището в мазата, та затова тя там и го намери. Като я видя, скокна и изпълнен с щастие я притисна до себе си. Погали я по главата с грапавите си като едра шкурка и покрити с огромни мазоли (придобити както от дръжката на лопатата, така и от други самотни нощни дейности) длани и известна част от прекрасната и коса я напусна след този изблик на нежност. Тя изпищя и не и остана друго, освен да гледа жално останалата, сякаш заплетена в тръни, по ръцете му коса.

Но бързо се съвзе и само след две минути Минчо ги гледаше тъжно… увити в парчета плат, обилно намазани  със свинска мас  и не смееше да гъкне.

-Така ще ходиш, докато кожата ти омекне и ръцете пак станат нормални.

-Ми как ша пия, ма? - напери се Минчо, но като видя бързата промяна в цвета на лицето на Яна и как очите и замятаха мълнии, предвидливо отстъпвайки назад, доуточни:

-А-а, ми с уста ша пия - тя нали е за това! - и намигна многозначително, сам удивен от своята духовитост и остър ум.

-На теб в главата ти само пиене! - избухна тя - Няма едно писмо, в което да не е споменато - “сега сядам да се напия от мъка по теб… сега ще се напия от щастие, че си имам теб… ще взема да се понапия, защото ми е скучно… тази сутрин се събудих много жаден”…

-Да, но след това бях мислено с теб! Тези мазоли да не са само от лопатата, ма?...

-Простак с простак! Ей сега и главата ти ше стане цялата в мазоли…- и яростно се заоглежда за нещо тежко и здраво.

Минчо тактически се възползва от моментното и разсейване,  и си плю на петите. Яна само за миг успя да зърне прелитащата над оградата сянка. ”Не само страхлив, а и  бърз като вятъра” - с тази мисъл се отправи към къщи и се зае с домакинската работа.

Минчо спря, чак когато излезе извън селото. Запъхтян и изнемощял, с все още ококорени от страх очи, приседна до едно крайпътно дърво, но така, че дънера да го скрива, и малко се успокои. ”Направо на косъм - мислеше си - добре, че съм пъргав, иначе…” В този миг погледна ръцете си… Невидим ужас скова сърцето му, а душата му се обви от вледеняващия полъх на смъртната опасност… Oт едната му ръка липсваше парчето плат! Минчо вцепенено гледаше мазната си длан, блед и изстинал като труп в морга. Усещаше само как се задушава… В един миг осъзна, че е спрял да диша и пое дълбоко спасителна глътка въздух!

-Леле-е, за малко да си отида!... - съзнанието му започна да се прояснява - Само да се стъмни и се връщам да намеря парцала! Боже, само да не си го е намерил някой друг…

                                              ----------------------------------------------------------------------

Тъмнината постепенно загръщаше с плаща си селските къщи, а Минчо събираше кураж да се върне обратно. Едва когато мракът стана непрогледен, той поразкърши схванатото си тяло и бавно пое по пътя. Тъмнината не само го закриляше, но и скриваше околните предмети. ”Може ли точно тази вечер да няма луна?!” - ядосваше се той,” Един път да ми потрябва, а нея я няма... Ако не го намеря... оле-е... не ми се мисли... Я, Минчо, напрегни силни очи и го намери...”

След шестият преход от дървото извън селото до дома му, съвсем се отчая. Облегна се на оградата и,  с отчаянието на осъден на смърт, обърна поглед към небето и аха за пръв път в живота си да изрече молитва, очите му светнаха като фарове, а сърцето и тялото му се изпълниха с живот. Заветният парцал!!! Висеше си небрежно, закачен на оградата, и въобще не му пукаше за притесненията на Минчо!

-Ах ти-и, гад мръсна! Скъси ми живота и хич не ти пука! К’во ми се хилиш?!? Ей сега ще ти разкажа играта! - и подскочи нагорe, опитвайки да го хване. Но не го достигна.

-Леле-е, как съм прескочил това чудо?!? Та то е като Айфеловата кула! - гледаше умно той - Без стълба няма да стане... Но тя е в двора под навеса, а пътната врата е заключена... Я да пробвам да се изкатеря по вратата и да скокна оттатък! - и по-пъргав от горила, се преметна в двора.

-Е-е-е - тихо прошепна - така и така се бях покатерил - защо не взех и парцала? Карай...

Измъкна стълбата и внимателно я подпря на оградата. Изкачи се до горе и щастлив грабна плата. Размаха го победоносно над главата си и... Чу се силно пращене, а след това със силен трясък оградата, Минчо и стълбата, се стовариха на пътя. Комшийските кучета залаяха като побеснели, а в съседните къщи, една по една, засвяткаха лампите в стаите. Обезумял от див ужас, героят се изпари по-бързо и от пръдня!...

Спря да си поеме въздух чак в лозята - на три километра извън селото. Седна, запъхтян като маратонец, на тревата и тогава усети нещо топло и лепкаво да се размазва по задните му части. Замириса. Възмутен до дъното на душата си, Минчо се развика:

-Може ли такова безобразие?!? Серат където им падне! Селяни... - и инстинктивно се обърса отзад с ръка. И тогава виждайки, че ръката му остана чиста, разбра грозната истина... Беше си негово!

                                                                 -----------------------------------------------

Наближи обяд. Слънцето весело грееше, нехаейки за Минчовите неволи.

-Е, Яно - комшията доволно потриваше ръце - стана по-здрава от преди! Сега и двама Минчовци ще издържи! Наковал съм от вътрешната страна стъпала, че ако пак реши да спортува, да не мъкне стълбата! - и се разсмя гръмогласно.

Ламбо и двамата му сина - Стамат и Прокопи - помогнаха на Яна, като от ранни зори запретнаха ръкави и оправиха оградата. Винаги си помагаха с каквото могат и се разбираха добре за комшии.

-Благодаря ви много, момчета! А сега елате - сложила съм да хапнете и пийнете под асмата.

-Е, Яне, нямаше нужда - каза Стамат - но щом си се приготвила - ще те уважим!

След час веселият им смях огласяше махалата, а Яна не спираше да им чете писмата на уволнявката...

                                                                  -----------------------------------------------

Минчо дълго седя скрит в лозята и едва когато много напече, се престраши да притича през празното пространство до отсрещната горичка, която се простираше до брега Дунава. И под прикритието на дърветата, безстрашно се придвижи до реката.

-Най-после! - блажено зашепна, все още профилактично оглеждайки се - Ма съм и късметлия! Можеше тоя стрес да ме удари в главата и да получа инсулт! Добре, че проби отдолу! - и с рязко движение опита да смъкне панталоните.

Мощен рев огласи гората и ята врани се разхвърчаха,уплашено грачейки над тополите, а той, гледайки оголените си от косми задни части, забравил всяка предпазливост, закрещя:

-Мамка ти и лайно! Кога успя да корясаш и да залепнеш така? О-о, сега ще ти разкажа играта!- и влезе във водата да го разкисне. След половин час пъшкане и търкане, излезе на брега и простря дрехите си върху един довлечен от реката и изхвърлен на сушата дънер. Приседна на него и не след дълго топлите, галещи лъчи на слънцето, прогониха цялото му напрежение. Отпусна се, а някаква лека тъга го потопи в неизлечим за съзнанието му детски спомен...

     ... Късна пролет. Родителите му го бяха взели със себе си на нивата. И докато засяваха семената на дини,  пъпеши и тикви, Минчо се покатери на върха на самотно стърчащата джанка, отрупана с кисели, още неузрели плодове и лакомо захрупа. Внезапно силни и неконтролируеми спазми в стомаха изненадващо го разтърсиха. Едва успя да смъкне малко гащите и с два последователни мощни залпа разпръсна като манна небесна по цялото дърво и на земята около него телесна благодат. Почувства се спокоен и олекнал, готов да погълне поредната порция кисело удоволствие. Откъсна си джанка и я налапа... Тогава осъзна колко проблемно, ароматно и хлъзгаво ще бъде слизането надолу...

Минчо изпита блажено задоволство, заменило обхваналата го тъга. Усмивка озари лицето му:

-Е, било е и по-зле ...

                                                                    --------------------------------------------

Вечерта, облечен в изсъхналите дрехи и гладен като презимувала мечка, Минчо се промъкваше към селската кръчма. Пред очите му се въртяха сочните кюфтенца и пържолки на бай Димо кръчмаря, а лигите му се стичаха обилно по брадичката и биваха приютени от попиващата ги тениска. Пристигна най-после! Отвори вратата и ароматът на скарата направо го подлуди! Седна до най-близката до нея маса, до Андро и Весо.

-О-о, Минчо-о! Къде се изгуби два дена? - провикна се бай Димо - Сега се носи от твойто! - и вече идваше със скромна двулитрова каничка руйно винце.

Нашият юнак надигна като невиждал до сега и когато остави каната, тя бе почти празна.

-Тебе вързан ли са те държали, бе човек? - удивиха се и тримата. А Андро, душейки въздуха добави:

-Ти ли пръдна или така си миришеш, бе? Да не си настъпил някое лайно по пътя? - и заоглежда под масата.

Бай Димо весело се разсмя:

-Той от зор, бе!

-Абе, зор, зор, ма не са трае! - обади се и Весо - К’во си правил, бе?Да не си започнал работа в “чистота”?

Минчо набързо благодари на бай Димо и си тръгна. ”Нали се киснах, прах се”...- мислеше учудено - “Ще трябва да се прибера...” А и винцето вече стабилно го изпълваше с кураж.

-Мечка страх, мене - не! - рече и смело се отправи към дома си.

Яна тъкмо щеше да си ляга, когато на прозореца се почука и се чу:

-Янче, сърдита ли си още?

Тя внимателно погледна навън и като видя готовия за спринт смелчага, топла усмивка се разля по лицето и. Но с престорено сърдит глас отвърна:

Къде ходиш ти, бе? Аз седя тук и се притеснявам, а той...  кой знае къде пак се е напивал! Мале-е, ти на някое торище ли спа? Бързо в банята!

Минчо не чака втора покана. Бързо мина по край нея, оставяйки след себе си летен бриз, с аромат на тоалетна, както и кашлящата,  с насълзени очи жена.

 След час щастливо хапваше пълнени чушки, гарнирани с домашно винце. Яна намръщено мърмореше:

-Много си жалил  сапуна...

-Как ма? Два пъти се натърках! Кожата си ли искаш да сваля?

-О-о, ти ако се изтъркаш както трябва, кой знае колко стари потници ще се покажат от долу. В тая казарма къпехте ли се бе?

-Е, как, ма!На всеки три месеца ни караха водоноски, с вода за къпане! Специално!

-Беля на главата си взех с тебе... - изпъшка Яна и отиде да си ляга.

“Ма тая колко пъти иска да се къпя? Всяка седмица ли?”- мислеше си възмутен - “Аз да не съм госпожица?”

И разсъждавайки върху тежкият си, вече обременен и с къпане, живот, Минчо така сладко си пийна, че сутринта се чудеше какво търси под масата...

                                                               ------------------------------------------

Вратата на мазата се отвори и входа и се изпълни от мощната осанка на кака Яна.

-Мъжленце, ела, че кмета е у нас - иска да говори с тебе!

Минчо, още потопен във спомена, тъкмо отпиваше с премрежен от блаженство поглед, поредната глътка наслада. Така се стресна, че чак се задави! И ако не му бяха махнали сливиците като дете, сега със сигурност  би ги изкашлял. Яна се уплаши и го тупна по гърба. Но, май попрекали със силата, защото Минчо заби нос в земята.

-У-у- полузадушен изхриптя той - не можеш ли по-нежно, ма? За малко да се излея!

-Аз ей сега ще те затъкна... - но успя единствено да зърне за миг изчезващата сянка на телепортиращия се през вратата, стискащ шише в ръка,  мъж. И докато тя излезе и затвори,  Минчо и кмета вече се черпеха на масата под асмите.

“Щеше да умре, но не пуска пустото шише, говедото!” - мислеше горката женица. В това време кмета говореше:

-Минчо, отпуснаха от Общината още едно работно място по програмата за временна заетост. Става въпрос за охрана в детската градина. И първо при тебе идвам - ти си добро момче, свестен си - искаш ли работата?

-Иска, иска! - отговори бързо кака  Яна, виждайки как физиономията на мъжа и се изкриви - Благодарим ти, кмете! И ние имаме нужда от сигурен приход. А Минчо няма да те посрами! Нали? - и обърна студения си плашещ поглед към нещастния бъдещ работник.

Минчо бързо забави, че не го устройва:

-Да, кмете! Благодаря за оказаното доверие! Приемам.

Поговориха още малко, уточниха подробностите и госта, донесъл благата вест, си тръгна. Кака Яна, щастлива, си тананикаше някаква народна песничка, а мъжа и, изпълнен с тежки като олово мисли, чертаещи нерадостно работническо бъдеще, провлачи крака към своя храм, за да успокои душата си с литър-два свещена комка...

                                                                                      *****