Мистър Финч стоеше пред огледалото. В краката му се търкаляха най-различни маски, всичките на животни. Имаше всякакви – пилета, кучета, камили, слонове, дори и една маска, силно наподобяваща птицечовка. Точно в този момент мистър Финч си беше сложил една маска на крокодил. Влечугото така пасваше на Финч, че той за известно време забрави къде се намира, съзерцавайки грозно раззинатата и ухилена паст. “Не, тази няма да стане” – помисли си тъжно той , свали маската и си сложи следващата.
“Обичам да ме докосваш. По тялото ми преминава електрически ток. След това не мога да осъзная собственото си съществуване. Все едно се събуждам от дълбок сън. И ти си до мен. Винаги..... Ела при мен, искам да те прегърна. Няма да те пускам, никога.”
Мистър Финч си беше закрепил на главата маската на хиена. Отново го обхвана тъга. “Какво ще си помисли тя, когато ме види за пръв път? Ще и хареса ли усмивката ми? Няма ли за изглеждам твърде опасен и коварен? Какво от това, жените предпочитат такива мъже!” – помисли си той и отново се загледа в огледалото.
“Усещам топлината ти. Започва постепенно да се разлива по тялото ми. Божествено.... Мила, твоите очи ме хипнотизират и поглъщат. Готов съм на всичко за теб. Само един жест на ръката ти и цели градове ще изчезнат от лицето на земята. Само едно потрепване на устните ти и най-екзотичните плодове, които съществуват, ще бъдат на нашата трапеза.”
Финч се завъртя. “Поне костюмът ми стои добре”.... Отново погледна в огледалото. “Какво да и кажа, че работя? Данъчен консултант, програмист, търговски специалист? Какво ще я впечатли най-много? Какво да избера, така че да казва много за мен и в същото време да ме обвива в тайнственост и недостъпност?” Мистър Финч пробва още няколко маски, но нито една не му хареса. Потрепервайки, той се вгледа в собственото си невзрачно, обикновено, с нищо неизпъкващо лице.
“Скъпа, ти си моята принцеса. Само ти и аз. Искам да те галя.... цялата... Няма да пропусна нито едно място. После ще те притисна до мен. Никой друг. Само ти и аз.”
Мистър Финч беше седнал на ръба на леглото и съзерцаваше купчината от непотребни маски. “Не мога, не мога да избера. А така нищо няма да се получи. Трябва да придобия човешки облик. Всичко е въпрос на избор и точна преценка. Чувствата идват впоследствие.... Аз знам за тези неща, мога да кажа, че имам необходимата информация... Аз ще успея, знам че ще успея. Не мога да бъда себе си – един човек на средна възраст, отдавна преминал през най-хубавите си години. Скучен живот, скучна работа – нищо забележително, нищо интересно. Трябва просто да направя подходящия избор. Знам какво търсят жените, трябва да бъда като другите.
Какво ще си помисли тя, като ме види? Първото впечатление е най-важно. Обича ли тя дивите животни или не? Харесва ли тя меката козина на тигъра или нежната прегръдка на горилата? Предпочита ли приключенията пред спокойния и предвидим живот в предградията? Имам още малко време да помисля. По дяволите, не трябваше да изпращам това писмо. Може би съм изпробвал най-различни развлечения и съм отегчен до такава степен, че да се срещам с непознати жени. Може би съм толкова зает с работа, че това е единственият начин да се срещам с хора. Тя не може да знае това. Тя не знае нищо. Първото впечатление е най-важно... От него зависи всичко..” Мистър Финч отново се изправи пред огледалото.
“Толкова ми е хубаво... Искам така завинаги... Ти си моя, само моя и на никой друг. Днес ще прекараме целия следобед заедно. Няма да ходим никъде, имаме си всичко. Мила, наистина, нямаме никаква работа, няма защо да излизаме, тук ни е толкова хубаво. Стой при мен, никъде няма да ходиш! Мила, извинявай, но наистина... Моля те, не ме гледай така, знаеш, че съм прав... Аз искам така... Добре, прави каквото искаш, твоя си работа!”
Мистър Финч въздъхна дълбоко. “Нямам късмет” – помисли си той и в този момент погледът му се спря на това, което търсеше. Вълна от щастие заля Финч и лицето му се изкриви в широка усмивка. Внезапно се почувства толкова лек и спокоен, както никога досега. “Аз съм най-добрият, мога да направя всичко, което си поискам! Ще я накарам да лежи в краката ми и да се моли за прошка. Ще трябва да направи всичко за мен, само при най-малкия жест или поглед от моя страна. Ще я накарам да усети какво означава да те унижават и да се отнасят към теб като към най-долното човешко същество. Ще разбере какво значи да си сам, когато всички останали се забавляват и се чувстват добре!”
“Искам да бъда до теб, моля те, не си тръгвай, причиняваш ми болка. Толкова много те искам... Звукът от затварянето на вратата ми причинява болка, разкъсва ме... Те само чакат да си отидеш, моля те, не си тръгвай. Ето ще отворим още една бутилка вино. Толкова е хубаво...Аз ще ти говоря, ще ти разказвам най-хубавите истории, които някога си чувала.”
Мистър Финч лъскаше обувките си. Всичко трябваше да е перфектно. Усмивката не слизаше от лицето му. Започваше да губи връзка със заобикалящата го среда. Все още можеше да действа механично. Само това беше достатъчно.
“Умолявам те, стой при мен. Този път те няма да ми простят, те само това чакат, нямам повече възможности... Те ме чакат, там, в тъмното. Винаги са били там. Лицата им не се виждат... Те ще ме вземат.. Не знам какво ще ми направят, Знам, че е ужасно. Само чакат да остана сам... лампите да угаснат... Чувам как си шепнат... Близо са. Моля те, остани при мен.”
Мистър Финч вървеше уверено към мястото на срещата, като често си проверяваше часовника. Слънцето още гледаше ярко, размивайки сивотата, която поглъщаше високите сгради. С всяка крачка Финч ставаше все по-уверен в себе си. “Този път знам какво да правя” – каза си той, след което мислите му запрепускаха бързо една след друга, изгубвайки връзка помежду си. Ето там стоеше едно спретнато момиче, малко изплашено, оглеждащо минаващите наоколо хора.
“Ще направя всичко, каквото поискаш, ще бъда винаги добър. Не си тръгвай, моля те. Те ще дойдат.... Вече съм сам... Защо ми е студено? Не си усещам ръцете, изтръпнали са. Нищо не мога да направя. Елате и ме вземете, какво чакате? Няма да ви се оставя да правите каквото си иската с мен. Аз съм по-силен от вас. Чакането ме убива. Защо не идват? Мислите, че вечно ще се страхувам от вас? Че вечно ще бягам? Че винаги ще контролирате живота ми, а аз само ще стоя отстрани и ще наблюдавам? Това няма да стане, няма да стане... Мога да съм силен! Защо се криете зад вратата? Сега ще дойда при вас, няма да ви се оставя..”
Врата рязко се отвори. Зад нея нямаше никой.
Мистър Финч се приближи до момичето и се представи. Тя се обърна към него, усмихна се леко, а кафявите и очи се срещнаха с неговите. Внезапно страх започна да изпълва Финч. Цялото му тяло потрепери неудържимо. Погледът му стана празен и безчувствен. Без да каже нищо, той се обърна и се затича по улицата... по-далече и по-далече... Мистър Финч не можеше да понесе мисълта, че някой може да се влюби в него.
© Иван Дойков Всички права запазени