МНОГОТОЧИЯ... ІІ
Видях го в гръб, седнал на пейката, с кръстосани глезени. Главата му висеше към земята, а пръстите му премятаха припряно ключовете от колата му.
Стъпвах тихо, страх ме беше, че това не е истина, страх ме беше, че сънувам и ако вдигна и най-малкия шум, той ще стане и ще си иде...
Но не - там беше и плещите му изглеждаха толкова сковани, сякаш бяха поели целия товар на света. Вратът му беше обгорял до червено, а косата му - напълно побеляла.
Бяха минали повече от две години...
***
Не издържах и лекичко го докоснах. Той трепна и завъртя към мен глава, а аз вече усещах първите сълзи... Прекрачих пейката и седнах, забивайки нос в рамото му. Неговият мирис... неговият вкус... не можех повече да се владея и тресейки се, се оставих в прегръдките му...
***
Понякога се случват мигове, когато мълчанието говори. Мълчанието избутва думите, натиква ги някъде, прави ги излишни. И думите не се сърдят, защото знаят, че трябва да замълчат.
Понякога с мълчание можем да кажем повече, поня ...