Моето момиче " Да защитиш врага" - 3

***

       Мдааа, трябва да си призная, че въобще не е лесно да  се бориш срещу невидима съперница, та и моята нямаше как да се справи. По вероятно бе, ако въобще и станеше ясно, да си вгорча живота повече, отколкото си ми беше горчив. Та, всичкото това, пак защото беше тя, моето момиче, Мария.

      - Наистина не можах да те позная! – прекъсна страстните ми мисли, обектът на желанията ми. Наострих уши, за да я чувам по-добре. Музиката и разговорите на още 60 души, изпълваха помещението с невъобразима какафония от звуци. – Станал си…Ами,различен и по – мъжествен.

Да, видях, как червенината изби по страните и. Беше се почувствала неудобно, също, като тогава, когато се престраших и й лепнах нескопосана целувка на завършването, докато седяхме на една пейка в парка. Няма как да забравя онзи момент, просто защото докато се прибирах, бях увесил нос, като спаружена чушка и се чувствах „бита карта”. Вместо опитът ми да я спечеля да се увенчае с успех, то получих забрана да  опитвам повече „това нещо”. Да, целувката ми беше принизена до „ това нещо” и толкова. Ех, ако знаеха момичетата колко е трудно едно момче да се престраши за тази първа целувка?!

    - Искаш ли да излезем навън? – изстрелях. Тя ме гледаше право в очите и сякаш усетих колебанието и. – Или си заета? – А бе, то като съм нагазил в блатото, поне да се изложа докрай, та като „стрелях” веднъж, при получен отговор мълчание, пускам пълен залп, та дано да стане.

     - Не! – изкрещя ми насреща тя, а после някак овладяла се продължи по-тихо, - Не, просто не знам…Димитре ти си женен, разбрах го и…

       - Прясно, едногодишно разведен съм. – поправих я, като си позволих да прекъсна думите и.

      - Разбрах го от Нина. Нали я помниш? Да, сигурно я помниш. Заради Нина и Мира, цяла година ми се подиграваше с онова „ Моето момиче” Да защитиш врага” и…

    - Разведен съм, Мим! – отново прекъснах думите и. Този път тя спря да говори, сякаш и трябваше време, за да осмисли повторното ми уточнение. Е, да, една жена, като започне да ти казва нещо, все има в повече да ти го казва и въобще не обича да бъде прекъсвана, но в този случай, не знам защо, но си помислих, че все пак няма да ми се разсърди, заради ценната поправка.

     - О! Съжалявам! – най-после отвърна.

    - Аз пък не. – директно изцепих. – И заради какво да съжалявам? Да, може би, заради дъщеря ми, но мисля, че ако двамата и родители са щастливи далеч един от друг, то и тя ще се чувства нормална и обичана. Това да живееш в изкуствена среда, където детето и обичта към него ви връзва един за друг е много по-вредно за едно дете, отколкото чистите отношения и яснотата на ситуацията. А и няма как да създадете здрави устои за поколението си, ако връзката ви се крепи само на сламка от добри намерения.

     Е, из рецитирах си мислите и това е то – или ще ме отсвири или ще ми даде шанс. Нямам време да се правя на герой, както, когато бях момче. То и тогава ми чете конско и се грабна да ме защитава.

     - Аз…не знам какво да кажа.

     - За това няма какво да се каже повече, но…Значи си сама? Така де, нямаш си никого? – сигурно в този момент изглеждах, точно като брат си, когато очакваше да му купят любимото лакомство.

    - Не, не ми потръгнаха нещата. – виждах я как се смущава, но не ми дремеше. Исках да знам всичко за нея, особено това, което бях пропуснал. – Наскоро се преместих в града и започнах работа в  една детска градина. Учителка съм, та реших да се върна тук, а и мястото ме устройваше.

   - Чудесно! – отново я прекъснах, но пък  питиетата и окрилеността ми, че имам шанс ме въздигнаха над първоначалното притеснение и сега вече бях набрал скорост. – Тук ли да те целуна или ще излезем навън?

      Наложи се да изчакам търпеливо (не, че ми се чакаше) да осмисли казаното от мен.

      - Мите! – възмутено се нацупи срещу ми. Наясно бях, каква ще е реакцията и, та си изчаках, но и не мислех да се разправяме тук в оживлението сред другите. Бях дошъл, заради нея, та не ме вълнуваше какво е станало с другите.

    - Хайде, Мим! Да идем на нашата пейка, а?! – усмихнах и се. Да, знаех, че вече наистина изглеждах приемлив. Постарах се през годините да се поддържам, а и постоянните мърморения на бившата ми ме изкарваха извън нерви и имах нужда да излея гнева. Та, спорта и залата се превърнаха в моят отдушник. А, тя си беше в моите очи много повече от онова момиче с вечно къса коса и перчем над едното око. Все още носеше косата си късо подстригана, сигурно в чест на свободолюбивият  дух, но пък аз нямах нищо против това. Как ще изглежда си беше нейно право и свобода, аз исках само тя да бъде наистина моето момиче и…може би, ако и тя пожелае моята жена. И заедно с мислите си, просто я хванах за ръка и поведох сред множеството от танцуващи хора.

     - Ей, Еталонке! – сръгах една руса мадама.

     - Оууу! Митак, как е? – Мира се засмя насреща ни. – Здравей, Мимка!

     - Здравей! – чух я да и отговаря.

    - Ще ни покриеш ли за останалата част от вечерта? – изстрелях и в същия момент усетих как Мария се опитва да извади ръката си от моята. Не успя, но един лакът ме сръга в ребрата.

   - Няма да те пусна! – отсякох без дори да я поглеждам и не отместих поглед от лицето на Станимира, бивша Еталонка и „враг”  на моята Мим, а сега лична приятелка.

   - Считай, че няма да усетят. – обеща онази усмихвайки се приятелски без грам почуда в изражението си.

     - Ще те черпя от любимите ти пасти! – обещах и помъкнах Мария след себе си.

    - Сметана срещу шоколад, нали знаеш?! – долетя гласът на Мира зад гърба ни. Засмях се. Да, наясно бях с вкусовете и, и с това, че откакто пастите „Защити врага” съществуваха, Нина и Мира бяха най-редовните им дегустаторки.

     - За какво говореше тя? – вече навън ме попита Мария.

     - За пастите, които правим в сладкарският ми цех. – отвърнах и, като пуснах ръката и, захвърлих спортното си яке на старата пейка, за да не ръби и се настаних, повличайки я да седне в мен.

    - Не избързваш ли малко ? – попита ме тя и само светлинките в очите и осветяваха като звездички женското  лице. Пейката сега беше наобиколена от храсталаци и не се осветяваше от градските лампи. А мястото си беше, слабо казано „скътано” от  нежелателни погледи. Е, сега вече се почувствах, като преди двадесет години – момче, тръпнещо да даде първата си целувка и да получи насрещната отплата за доказването на любовта си.

    - Не, мисля си, даже, че съм закъснял. – измърморих, без да скривам надигналото се в мен желание.

      - Виж, един развод наистина е тежко нещо, то всяка раздяла е и…

     - Мим, забрави какво е било и какво е можело да бъде. – прекъснах я. Дъхът ми се разходи по оголената и шия, на която знаех, че пулсира една веничка, която много, ама много исках да нацелувам до насита.

     - Аз…не знам…- „И аз…” си помислих след нейните думи, но този път устните ми имаха друга работа, като например да се плъзнат по кожата и, по брадичката и да покрият нейните устни. Определено си струваше да опитам този сладкиш …И останалото от тортата…И, сърцевината…

     - Доста сме пропуснали, май - задъхано изхриптя гласът и.

    - Аз какво ти говорех до преди малко…- измърморих зает да галя и чувствам сладкото богатство, което бе в ръцете ми.

    - Не е ли малко по детски това нашето…- измърмори ми тя.

    - Стига си умувала! Не сме на тринадесет, Мим! Големи хора сме и ако искаме нещо, то трябва да си кажем и да го получим. – Ама и храбрец съм бил. Откъде ми извират тези бисери, въобще не ми е ясно, но то не ми е ясно и по принцип с това туптящо желание и мъглите из и така натежалата ми глава.

    - Наясно съм на колко сме, Димитре! – възмути се тя и нацупи, подпухналите си от целувките ми устни.

    - Мдааа, след като ще се сърдим, ще взема да нацелувам голямата ти уста, поне да има за какво да говори. – Разбира се ,че се шегувах и не чак толкова. С нея бях спокоен, свободен и себе си. Бившата ми не признаваше нищо друго, освен големи, скъпи легла и вечери на свещи в изискани ресторанти…А, Мим… Тя беше друго. Знаех, че с нея мога да ида с един хляб, кутийка масло и салам и да седнем насред някаква крайпътна полянка и изрязвайки коричките на филиите да сътворя най-сладките сандвичи. И знаех, че очите и ще искрят все така силно, устата и винаги ще ме щипва и словесно и сладко-сексуално и… А бе дай на мъжа свобода и коридор и му се наслаждавай на действията! Едни ще се усъмнят и ще използват подареното, за да слухтят като стари лисичари да не би нещо да ги пращат за зелен хайвер, а други ще развеят байряка, все едно са им развързали синджира и са ги пуснали да вилнеят на свобода, а трети…Трети, като мен ще направят ,онова, което е трябвало да направят…

    Прегърнах я плътно до гърдите си. Главата и беше на рамото ми, а слабините ми туптяха, обхванати от бедрата и. Това си е жива проба мъчение.

     - Не мисля, че ще издържа до вкъщи. – измърморих в ухото и, а устните ми пощипваха кожата по врата и. Това му е хубавото на късата подстрижка, винаги имаш достъп до сладкиша, който искаш да опитваш и опитваш.

     - Без предпазни средства?! – чух гласът и.

     - Мим,не си падам по тях още от времето на студентството ми. Това е като да лижеш захар през стъкло, или я опитай да изядеж парче торта през витрината.

Тя се разтресе. Смееше се. Чувах вече звънкият и смях, пълен с толкова много емоции, отговарящи на моите, които бушуваха из кръвта ,умът и сърцето ми.

     - И все пак…Ако станеш случайно баща, какво ще се правим?

     - Хубав въпрос! – отвърнах и. – Ще се гледаме! То ще реве, ти ще ми викаш, а аз ще си припомня как се сменят памперси.

Тези ми думи вече бяха наградени със бурен смях. Да, наясно бях със семейният живот, но още повече бях наясно, че ако тя е до мен, всичките му несъвършенства, ще са сладки за мен, а не горчиви.

      - Все още ми нямаш доверие, Мим! Така ли не разбра, че не ти свалям звезди, просто така, а постилам пътека, поръсена  с моето сърце и водеща към мен. Толкова ли е жалко, че искам да се подаря на теб?

     Гледах я. Тя също. Искрите от очите ни вече се любеха в бурен танц, оставаше само да ги последваме. И така и направихме.

Обожавах всяка извивка на тялото и, всеки сантиметър кожа, от пищните и гърди към корема, трептящ от чувственост. Устните ми рисуваха пируети около пъпчето, под него и там, където потъваше с желание мъжкото ми достойнство. На пейката беше диво и страстно.Задъхващо, като лятна буря. Не спирах да впивам устните си в нейните, за да не стена от удоволствието, което извираше от мен. После, също като хлапета след Другарска вечер, вървяхме ръка за ръка по тихите улици. Тя, разрошена и наметната с якето ми, а аз раздърпан и с криво закопчана риза, но ухилен до уши.

     На сутринта, когато отвори очи и я погледнах сънлива и с подпухнали от целувките ми устни, разбрах, че ето това ми е липсвало и ето това съм аз, там в туптящото и сърце, където бях поставил и моето. Глупав, щур, на възраст и дори и побелял и без зъби, тази жена, която сърцето ми познаваше, като моето момиче винаги щеше да ме гледа така озаряващо и да отдава от себе си до дъно и още повече.

    - Мим?!

    - Мммм?

    - Спиш ли?

    - Вече не. – усмихна ми се сънливо тя.

    - Знаеш ли, мисля, че имам нова рецепта за торта. Ще я нарека „ Сбъдната любов”.

   - Хубаво! – усмихна ми се тя. – Само не слагай толкова много млечен шоколад, като на „ Моето м…”

   - Момиче! – почти изкрещях срещу устните и. – Хитруша си ми ти! А се правеше на вода ненапита!

   Тя се разсмя.

      - Просветлиха ме, две дами, служещи за еталон на целият ни клас. – смеейки се ми отвърна тя.

   - Аммм…Следващият път ще им разменя пастите.- измърморих, между целувките, с които дарявах смеещото мое момиче.

    - Нали знаеш, че няма да ти останат длъжни.- Хора, да си знаете топя се в погледа и, и пак ми е кеф да ме дразни и поучава. Ври ми всичкото и от страст, и от жажда, и от безкрайна любов към тази моя Мим.

   - Не ме е страх! Нали сега си до мен! – и след това зарових лицето си в шията и, целувайки всичко, което достигнех, докато тя се тресеше от смях.

Край.