- Излизай, кучко! След 5 минути да си на входа с бебето, иначе ще се кача и ще взривя вратата!
- Неее, само бебето не! Сама ще изляза.
- Казах, с бебето! И не звъни на никой, познаваш ме! - Христина, трепереща като листо, облече набързо грейката на малкия, гушна го, обу мимоходом през антрето някакви чехли и изхвърча навън.
На входа ги чакаше здравеняк с нахлупена бейзболна шапка над очите, но и да не виждаше лицето му, тя знаеше много добре кой е.
- Ще вървиш кротко плътно до мен, ясно? И без въпроси.
Така стигнаха до колата му, той отвори и двете врати.
- Сядай отпред, аз ще оставя бебето отзад. Виж, и седалка съм му купил. Казах да мълчиш! - скръцна и тихо, но заплашително в ухото..
След малко бавно потеглиха по нощните улици. Христина беше закована с белезници за лявата ръка за седалката му. Очите ѝ плуваха в сълзи.
- Защо го правиш, какво искаш?
- Искам си моето. Вас искам.
- Боби не е твой. А съм омъжена, колко пъти да ти го повтарям. Бебето е от мъжа ми.
- Нали беше бременна, как да не е мой? Не си измисляй! - и с опакото на ръката се пресегна и я удари през устата - Не циври, малко ти е. Знаеш, че не мога да живея без теб.
Христина болезнено изхлипа.
- Бях, но я смятай. Боби е на седем месеца. Близо две години минаха, откакто не съм с теб.
- А къде е нашето бебе? Убила си го, кучко! - гневно се обърна към нея и я зашлеви отново.
- Не съм аз, ти го уби. След оня побой пометнах.
- Лъжеш, нищо ти нямаше като излязох.
- Не лъжа. Малко, след като излезе, коремът ме заболя, Отидох в банята и от мен шурна кръв. Завлякох се до комшиите. Те извикали бърза помощ. А аз съм заспала, не помня. Загубила съм много кръв. Събудих се в болницата. Това е.
- И тогава си избягала от там да не те намеря ли? Не можеш да избягаш от мен. Моя си.
Мъжът паркира на някакъв тротоар. Слезе, Мина от другата страна, отвори задната врата и взе заспалото бебе. Христина се опита да извика, но той се пресегна през седалката и я стисна за гърлото.
- Казах млък! Сега се връщам.
След няколко минути здравенякът се върна, седна и колата бавно потегли в нощта.
- Не реви. Копелета не ми трябват. Нищо не съм му направил, спокойно.
...................
- Заповядайте! - Цивилният покани младия мъж в кабинета, като му посочи стола отстрани на бюрото да седне - Искате да подадете сигнал за изчезналата Ви съпруга, какво е станало? - докато говореше, включи на запис и едновременно започна да пише.
- Жена ми и бебето ни. Прибрах се късно през нощта от работа. И двамата ги нямаше в апартамента. Звънях, но телефонът ѝ е изключен. Помислих, че е отишла при майка си. Тя живее наблизо. Сутринта отидох направо у тях. Не се е обаждала, нямаше ги.
- Нещо необичайно от вчера?
- Звънях ѝ снощи към девет и половина да я предупредя, че ще се прибера късно. Пак беше изключен. Вечер не го изключва.
- А защо толкова късно сте се прибрал?
- Работя като сотаджия. Диспечерката е болна, а новата беше втора вечер на работа. Редуваме се с колегите, още не може да работи сама, за това. После ме докараха към два у дома.
- Имали ли сте семейни проблеми, причини, поради които жена Ви би Ви напуснала?
- Не, не мисля. В последно време беше вечно изнервена и се сърдеше за най-малкото, но на Боби му никнат зъбки и е ревлив. Мислех, че е от недоспиването.
- Ето Ви лист и химикал. Напишете адреса на родителите ѝ и всички телефони, които знаете - на тях, на приятелки, познати, ваши приятели. Всичко.
Докато Киро пишеше, следователят също пишеше. За минути надвисна злокобна тишина.
След малко следовател Симеонов принтира написаното и натисна един бутон на бюрото.
На вратата веднага се показа униформен полицай;
- Колега, вземи листа от жалбоподателя и прозвънете всички телефони, търсим Христина Николова Станчева и бебето им. След това идете до дома на родителите ѝ и разговаряйте и с тях. Обадете ми се веднага какво е станало.
- А Вие, прочетете и подпишете всеки лист с трите имена и подпис. С Вас отиваме в дома Ви, няма да чакаме заповед за оглед. Надявам се, нямате нищо против. Похитено е и малко дете, не е изчезнал само голям човек.
След няколко минути екипът оглеждаше жилището.
- Няма следи от влизане с взлом, нито нещо говори да е влизал друг човек. Опитайте да проследите телефона ѝ. Кога е говорила за последно, извадете номерата, дали не е била извикана отвън. И защо е излязла с бебето. Тука му е чантата с шишетата и другите неща за излизане навън, количката е в антрето - следователят записваше всичко - Леглото не е пипано, само детското креватче. И грейката с качулката ги няма. Каква казахте, синя с бели светещи ивици на ръкавите и на качулката? Добре.
На вратата следовател Симеонов излизаше последен. Преди да излезе, отново се обърна към Киро.
- Вие няма да мърдате от тука. Обадете се веднага в работата да Ви замести някой довечера на нощната смяна. Ще държим връзка непрекъснато.
Пред вратата на съседния апартамент ги чакаше униформеният им колега, който в това време беше разпитал намерените съседи.
Киро остана сам и за първи път изпита страх. И той не знаеше от какво, но колкото повече минутите се нижеха, толкова повече страхът му растеше. Звънна единствено в работата и обясни на шефа какво е станало, за другото полицаите казаха да не търси никой, вече е тяхна грижа.
Както се беше унесъл пред телевизора. така се стресна, като позвъни телефонът му, че чак подскочи! Беше гласът на следователя:
- Елате незабавно в районното, имаме развитие по случая!
Дори "благодаря" не успя да каже, изхвърча като фурия, с хилядите мисли и страхове в главата си.
© П Антонова Всички права запазени
Благодаря!