Моите два часа

                Самата мисъл, че ще слушам  за кой ли път “Искаш ли да ти сипя още малко бобец?” или “Комшийката Веска си купила… “ вече ме караше да се чувствам по-добре. Удоволствието да си женен за деветдесет килограма,  разположени върху ръст от метър и шестдесет си е повече от предизвикателство,  но аз не се оплаквам. Нищо подобно. Просто… не знам как да го определя… си живея с дебела и тъпа жена.

                Още в зората на запознанството ни знаех, че е тъпа, а че е грозна се вижда и с окото на пиян моряк (както всички знаем,  за пияния моряк няма грозна жена ) Кое ме накара да се оженя за нея и досега не ми е ясно, но бракът ни е факт. Факт, съществуващ вече цели петнадесет години. Тя обича да яде, да гледа отвратителни сапунки и да няма никаква идея какво иска от утрешния ден. Работи като продавачка в малкия плод-зеленчук  срещу блока ни и знае всичко за всички. Аз съм доцент в СУ, имам издадени няколко книги и серия от публикации в чуждата преса. Не обичам боб и сапунки. Обичам стек алангле, каберне совиньон и не ме интересуват малките тайни на комшиите. Нямаме деца. Причината е в един от нас, но не сме я търсили, а и нямаме нужда от деца.

                 Имаме нужда само от онези два часа през нощта. Онези два часа, през които тя не е малката тъпа лелка от кварталния плод-зеленчук, а бясната разгонена тигрица. Онези два часа, през които аз не съм доцентът-преподавател, а  малкото, жадно за ласки момче.

                 През тези два часа тя ме разкъсваше във всички смисли на думата. Оставяше ме изсмукан, празен и щастлив. Не знам как го правеше и не ме интересуваше.

                На сутринта тя връзваше мазната си коса и отиваше да продава плодове и зеленчуци, а аз обличах чиста риза и вратовръзка и отивах при моите студенти… И така цели петнадесет години.

Докато един ден…

-          Здравейте, Петров.  Как е настроението днес? -  баналният въпрос ми бе зададен от ректора Илиев

-          Благодаря, добре. Всичко е наред.

-          Радвам се  – кратка пауза за глътка кафе – имам добра новина за вас, доцент Петров. Последната ви публикация предизвика изключителен отзвук сред партньорите ни от Петербургския университет  – нова глътка кафе – довечера организирам малко парти, на което сте поканен и вие. Вземете и съпругата си. Руските колеги също ще са със съпругите си. Ще пийнем водка, ще се повеселим и ще обсъдим вашето бъдеще.

-          А-а-мм… Ддобре, господин Илиев – беше единственото нещо, което успях да промълвя.

-          Свободен сте... До довечера, Петров.

                “… вземете и съпругата си… вземете и съпругата си… вземете и съпругата си” – това, разбира се, нямаше как да се случи. Мазната лелка най-малкото нямаше прилична рокля, а за обноските не искам и да си спомням. А трябваше да взема съпругата си.

-          Ало, добър ден – промълвих със свит стомах в слушалката на телефона.

-          Агенция “Елвира” , с какво мога да ви помогва? – стържещ женски глас ме подпря от другата страна.

-          Ъ-ъ-ъ…

-          Слушам  Ви.

-          Имам нужда от красива жена – изстрелях на един дъх.

-          Ха-ха-ха… стържещият кикот ме изпоти окончателно - Много хора имат нужда от красива жена. А ти можеш ли да си го позволиш, мой човек? В смисъл имаш ли кинти, левове, евро или каквото и да е там?

-          Имам.

-          Значи ще имаш красива жена. Колко можеш да си позволиш?

-          Искам най-красивата

-          600 лева за час, мой човек, ако искаш най-красивата – дори не чух сумата.

-          Искам я за цяла нощ.

-          Значи 2000 лева.

-          Няма проблем.

        Тя беше наистина много красива. Слаба, висока, с големи гърди и дълбоки очи. Наистина много красива. Като сън. Като онази голямата звезда.

-          Добър вечер – погледна ме мило звездата – нали нямате нещо против да платите веднага?

-          Разбира се, заповядайте – подадох ù парите.

-          Сега можем да правим каквото поискате – отново ме погледна мило.

-          Ще ви заведа на вечеря и…  апропо, мога ли да Ви наричам Звездица?

-          Разбира се – разлюля руси къдрици -  а вечеря като за начало звучи чудесно.

-          Всъщност има една малка подробност… - преглътнах сухо и продължих – Тази вечер трябва да сте моя жена. Не е нужно да говорите и да се обяснявате. Просто присъствайте.

-          Интересно. А кога ще правим секс?

-          Всъщност може и да не правим. Наех ви само за да бъдете моя жена няколко часа.

-          Но...  добре - поклати глава девойчето - Ако все пак…

-          Достатъчно. Да тръгваме.

-           

                Вечерята мина гладко. Никой не се усъмни. Само жадните погледи на пияните руснаци шареха по задника и циците на “жена ми”.

Тръгнахме си пеш през лятната нощ.

-          Ако все пак решиш да правим секс, да знаеш, че няма проблеми – погледна ме звездата.

-          …..

-          Кой плаща толкова пари, само за да ме заведе на вечеря?

-          …..

-          Ако не ти се говори…

-          Знаеш ли – прекъснах я – досега не съм бил с друга жена, освен със съпругата си. И не знам какво да правя.

-          За сметка на това аз знам, мили  - отново се усмихна – къде ще ме заведеш?

                Малкият спретнат мотел ни погълна. Лежах гол и самотен, а звездата се опитваше да изтръгне страсти от бялото ми тяло и сухата ми душа. Езикът ù  правеше невъзможни неща, пищните ù гърди настръхващо обливаха цялото ми тяло, но въпреки всичко аз продължавах да лежа студен и бял.

-          Няма смисъл, Звездице. Да си тръгваме

-          Защо – погледна ме тя – не ти ли харесвам?

-          Причината не е във теб.

                Тръгнах си. Бързах за моите два часа.