Молитва (Писмо до светлината)
/посветено/
Кажи ми, че през процепите на мъглата не се шмугва и нишка изкристализирало зрение.
Не можеш! Трудно е да се хване, но влезеш ли в това миниатюрно тунелче, заплуваш ли с изопнати длани - няма как да не усетиш течението. В окото на бурята - след целият този хаос от звуци и хора, които се забиват като нажежени игли в мозъка ти - се усеща кадифения въздух на тишийната - същинската хармония. Боже, глътка вода в тази пустиня раздрани, пресипнали крясъци от стъклата на глухотата. Глътка вода - безцветна, безароматна, безплътна, жизнена, истинска, същинска. Глътка душа.
Господи, глътка от твоите облаци. Разтварящи се от несъществеващото си съществуване - илюзия - в реалното усещане, където очите не виждат, защото няма нищо, което да видят. Защото очите ми са, за да навлезеш през тях, когато няма какво вече да търся. Когато ти ме намираш. Когато ти си ме търсил през цялото време, а аз е трябвало само да се отдам на отпускането по вълните. Защо се опитвам да се удавя, когато водата сама ще понесе безтегловната ми форма. Формата ми - натоварена с тежината на мисълта - тонове. Няма по-тежко в мен от мисълта - тя придава солидността на ъглите и на кръговете. Болката и изплъзването - сиамски близнаци на отражението си.
Ти се намираш в сферата. Моето балонче, чиято периферия не се намира на нито едно място - бидейки където я положа. Овалът, който е себе си, вътре и вън от изображението - означавайки едно и също нещо.
Преглъщам глътка от океана и той целият се озовава в мен, а аз - цялата - в него. Той всичкият ме изпълва и е всичко, което е извън мен.
Какво са думите - приближаване до отдалечеността, отдалечаване от приближеността. Устните ми са направени от целувки, гласните ми струни - от екстаза на песента, очите ми са направени да се пропиват, ушите ми - да виждат картини, които само въображението може да пресъздаде и да съхрани. Инверсия на мисълта е истината.
Ела и ме целуни! Вдъхни ми живот -душа - в душата. Кухата душа е язва за самата себе си. Ако не я изпълниш, тя ще се стреми да го направи, но с изчезване. Ако тебе нямам - мен ме няма. ако не ме обгърнеш - не съществувам. Аз съм просто прах - невидим - раздухван от ветровете на безсмисленото, дори не - съществуване. Някъде полу. Някъде помежду смисъла и никога просъществувалото. Преждевременен аборт на живота.
Искам да живея! Докосни ме! На мястото на допира ти се ражда плът. Усети ме! Там, където съм почувствана, съм съществувала. Каква друга истина искаш да ти кажа за живота?!
Всички сме живи мъртъвци, чакащи да ги събудят от съня с целувката на утрото. На синята прохлада, която възпяват птиците - от както ги има - докато изчезнат. Ще изчезнат ли някога - щом веднъж си ги чул, в долчинката между рамото и шията. Веднъж просъществували - те са вечни, дори след като умрат. Дори след като от тях не остане и прашинка, а перата им се разтрошат до нищо.
Перата на птиците се разпадат във всичкото и стават част от светлината. Направи ме светлина. Господи, направи ме светлина!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Северина Даниелова Всички права запазени
Трябваше да поставя емотикони още в началото за да не се получават недоразумения...
