/посветено/
Кажи ми, че през процепите на мъглата не се шмугва и нишка изкристализирало зрение.
Не можеш! Трудно е да се хване, но влезеш ли в това миниатюрно тунелче, заплуваш ли с изопнати длани - няма как да не усетиш течението. В окото на бурята - след целият този хаос от звуци и хора, които се забиват като нажежени игли в мозъка ти - се усеща кадифения въздух на тишийната - същинската хармония. Боже, глътка вода в тази пустиня раздрани, пресипнали крясъци от стъклата на глухотата. Глътка вода - безцветна, безароматна, безплътна, жизнена, истинска, същинска. Глътка душа.
Господи, глътка от твоите облаци. Разтварящи се от несъществеващото си съществуване - илюзия - в реалното усещане, където очите не виждат, защото няма нищо, което да видят. Защото очите ми са, за да навлезеш през тях, когато няма какво вече да търся. Когато ти ме намираш. Когато ти си ме търсил през цялото време, а аз е трябвало само да се отдам на отпускането по вълните. Защо се опитвам да се удавя, когато водата ...