Разказ за момчето и кометата

        Имало едно време, както разказват в големите томове с приказки... Едно приказно начало - на една не толкова приказна история. Всъщност, тя е съвсем истинска, толкова, колкото е и смъртта, история, която всеки от нас изживява поне веднъж през екзистенциалния си път. Тя е около нас, но не винаги я забелязваме, напротив, подминаваме я, както мръсният влак поредната си спирка, но веднъж уловим ли я, оставя дълбока следа в сърцата и душите ни, неизлечим белег и извор на спомени.

      Недалеч, в едно малко селце живеело едно момче. На пръв поглед напълно обикновенно, но малцина се вглеждали в погледа му, в тези дълбоки сини очи, които сякаш предизвикват умиление у всеки, който не се въздържал да проникне в тях. Очи, криещи толкова болка и самота, отчужденост и същевременно непримиримост.

      Тези очи си оставали все така влажни и неразбрани, но  отвъд тях се криело цялото щастие на света.

      Точно тези очи копнеели само и единствено някой ден този свят да стане реален и очите да виждат истински, за да може, когато ги отвори, да види света, този - неговият, приказният. Цветът не зависи и ще зависи само и единстветно от деня, видян  през очите не едно дете - неговите очи. Сетивата ще усещат топлина, щастие.

Една мечта...
Край на първа глава...