ГЛАВА 1.
Ситни капчици пролетен дъжд измиваха умората от дългата зима. През облаците се прокрадваше топлото слънце. То бе нарисувало многоцветна дъга в небето. Червеното лале в градината жадно пиеше от животворния дъжд. Лястовичката се бе скрила под стряхата в гнездото си и наблюдаваше с интерес случващото се наоколо. Капчиците блестяха като диаманти върху малката бреза, засадена в двора. На бялото ѝ стъбло бяха се скрили няколко калинки. Техните червени одежди блестяха от влагата наоколо като истински рубини. В клоните бе намерил дом един жълт синигер. Той наблюдаваше с интерес дъжда наоколо. Възпя с нежното си гласче настъпилата пролет, изгонила зимата и студа.
Скоро дъжда спря, слънцето отново стопли със своите горещи лъчи земята. Изсуши капките от листата на голямата череша в двора. Оранжеви кокошки излязоха из двора с важна походка. Голямото, бяло куче ги наблюдаваше с интерес и се опитваше да хване една от злосторниците, които нарушаваха спокойствието и тишината. Зелен майски бръмбар сушеше крилата си, кацнал на една напъпила бяла роза. Скоро той излетя със силно бръмчене. Изглеждаше като истинско бижу на пролетното слънце.
Къщата бе бяла и двуетажна с дървени кепенци на прозорците, които бяха олющени и избелели от слънцето. Червените керемиди изглеждаха още по-ярки от дъжда, който бе валял до преди минута.
Една млада жена с кестенява коса и сини очи го наблюдаваше с интерес от верандата на втория етаж на къщата. Бе облечена в сини дънки и жълта блуза. Седеше с чаша чай в ръка и галеше големият си корем. Понякога поглеждаше с любов и известна тъга надолу към него. Теодора си спомни трепета, с който чакаха това дете, незабравимият миг, когато научи, че ще стане майка. Съпругът ѝ бе най-щастливият човек на света в мига, в който разбра, че ще си имат момче. Той мечтаеше за моментите, които щяха да прекарат заедно, за всички неща, на които щеше да го научи. С бременността обаче нещата се промениха, Калин се промени. С всеки изминал ден, той ставаше все по-студен и по-студен. От погледът му, преди изпълнен с любов към нея и нейното дете, сега я побиваха ледени тръпки.
Постепенно критиките към нея се увеличиха. Теди имаше чувството, че нищо от това, което правеше не бе достатъчно добро за него. Така малко по малко се отдалечиха един от друг. Бяха си станали двама напълно непознати, които са заедно единствено по задължение. Всеки миг в неговата компания бе мъчителен и протяжен. Теди имаше чувството, че Калин я гледаше с чужди очи-с очите на непознат.
Един ден тя просто не издържа, събра си багажа и избяга от него-без обяснения и угризения. Дойде в къщата на баба си за да се успокои и да помисли върху живота си оттук нататък. На това място тя се чувстваше сигурна. Тук бе обичана без условия и критики.
Спомни си моментите, когато бе малка и любовта, която получаваше тук. Помнеше благата усмивка на дядо си, който разказваше забавни истории от детството си. Обичаше да се качва на черешата, да бере плодовете ѝ, да се цапа с тъмно червеният им сок. Харесваше ѝ да тича в поляната, да си прави сал с надежда с него да доплува до топлите страни. Мислеше си кога и как всичко бе станало така сложно и объркано, в кой миг тя се превърна в тази сърдита и вечно недоволна жена? Кога загуби детето в себе си? Защо го натика в онзи забравен и тъмен ъгъл на душата си.
Една сълза се търкулна по бузата ѝ, последва я още една и още една. Теди плачеше за момичето, което някога е била, за младостта и невинността си. В този миг по черния селски път, тя видя да се задава мъж с черни дънки и кожено яке. Русата му коса проблясваше на майското слънце. Бе висок и строен и тогава тя го позна. Това бе Калин, той я бе открил. Тя се завтече бързо надолу по стълбите за да го посрещне.
За един миг стигна до тежката желязна порта и тогава усмивката ѝ замръзна. Той я гледаше със смесица от раздразнение и неприязън, която стопи устрема ѝ. Изглежда бе дошъл по задължение, а не защото е осъзнал, че я обича....
Просъска:
- Защо ме караш да бия целият този път до тук? Събирай си багажа и да се прибираме!
Теди го гледа известно време, лицето му издаваше едва прикрита неприязън, в очите му се четеше омраза и отегчение от нейните неспирни капризи.
- Няма да дойда никъде с теб. - отсече тя-Моят дом е тук.
В мига, в който го изрече, усети остра болка в корема и гърба, която я прониза като с нож. Теди се сви на кълбо пред него без да може да помръдне, неспособна дори да диша. Чу гласа му, сякаш идваше някъде далеч от дълбините на подсъзнанието ѝ. Като в сън, видя загриженият му поглед. Той я понесе на ръце, качи я в колата си, която бе спрял на отсрещната страна на селският път. Потеглиха, а Теди гледаше лястовичките, които прелитаха над колата. Искаше ѝ се да има криле, да може да избяга много далеч от тази болка, от омразата на мъжът до нея. Едно бяло облаче се рееше горе в небосклона, свободно както е била тя някога. Сякаш това беше преди много години, в друг живот. Върховете на дърветата се редяха бързо, един след друг, красиви със своя перлен блясък. Теди си представи, че е малък славей, кацнал на клоните на сливата. Можеше да се закълне, че чуваше собственият си глас да се извива над хоризонта. Песента бе тъжна, но красива, възпяваше мъката си.
Скоро влязоха в града, заредиха се сиви, грозни сгради с еднакви прозорци. Вътре живееха еднообразни, начумерени хора, потънали в своето забързано ежедневие. По улиците имаше коли, чуваше се звука на клаксона. Спряха на един светофар, Теди погледна на страни и видя едно малко момиченце да я наблюдава от улицата, тя усети как му се усмихва през сълзи, то отговори на усмивката ѝ. Сините му като небето очи сякаш усетиха болката ѝ, излекуваха душата ѝ. Потеглиха и след още няколко завоя спряха пред една голяма, сива болница. Отвън изглеждаше като студентско общежитие, а голямата ѝ снага се извисяваше на цели шест етажа.
Съпругът ѝ слезе и я изнесе от колата. Теди обви ръце около врата му, загледа се в тревожните му пъстри очи. Усети как любовта отново изпълни сърцето ѝ, може би все пак имаха шанс да бъдат заедно и всичко щеше да бъде като преди. Стигнаха до рецепцията на спешното отделение. Там ги посрещна една медицинска сестра, която сякаш умишлено се опитваше да ги забави с неспирните си въпроси.
След най-дългите 15 минути в живота ѝ, след като спазиха всички процедури, бяха допуснати до една болнична стая. Там, Теди бе прегледана от един възрастен лекар с бяла престилка. Бе висок и слаб, а в очите му се четеше една особена топлина, която сгря сърцето ѝ. Видя тревогата в очите му. Той вдигна мобилния си и набра един номер. Скоро след това я качиха на високо легло с колела и бързо я заведоха до един голям асансьор. Бе останала сама, съпругът ѝ остана някъде долу, в опит да уреди всички формалности по приемането ѝ. Вече в асансьора Теди се загледа в грозните му зеленикави стени, останали като спомен от едно друго време. Тогава, когато нейната майка я бе родила. Отсреща имаше огледало, а в него се отразяваха лицата на медицинските сестри около нея. В тях се четеше умората и изтощението от дългите часове работа. Несгодите на живота бяха оставили своя дълбок отпечатък, а по всяка една бръчка на преждевременно състарените им лица, личеше отпечатъкът на трудностите и неволите, които те бяха принудени да преживеят. Теди отмести поглед от огледалото и се загледа в хипнотизиращото примигване на голямата, бяла луминесцентна лампа. Стигнаха на един етаж, минаха по стерилно бял коридор. Влязоха в стая, където я чакаше висок лекар на средна възраст с прошарена коса и очила, които му придаваха странна харизма. Той вдигна блузата ѝ, намаза корема ѝ с прозрачно, но много студено желе. След това задвижи нещо като слушалка по него. Загледа се в един стар монитор, след което бързо нареди на сестрите:
- Приготвяйте я за спешно секции, тоновете на бебето заглъхват.
Скоро след това бе изведена от стаята. Вкараха я в родилна зала, където бе студено като в хладилник, съблякоха я грубо, сложиха един голям син чаршаф на тялото ѝ. Теди потръпна от допира на студения плат върху кожата ѝ. Една млада медицинска сестра с платинени руси коси и топли кафяви очи ѝ прошепна топло:
- Не се страхувай, всичко ще бъде наред.
Няколко сълзи се търкулнаха по бузата на Теди. Тя благодари кратко за подкрепата, а скоро след това влязоха няколко лекари с маски, ръкавици и стерилно бели дрехи. Един от тях я попита кратичко:
- Някакви алергии?
- Не, доколкото ми е известно-отвърна Теди.
Скоро след това усети убождане в дясната ръка, сложиха ѝ абокат и система, която течеше бавно. С всяка капка очите ѝ натежаваха все повече и повече, докато накрая заспа. Сънува, че е щъркел и лети към хоризонта далеч от всички проблеми и страхове
През спуснатите щори в притъмнялата стая се процеждаха последните слънчеви лъчи. Слънцето блестеше на нивото на погледа на Теди. На перваза на прозореца бе кацнал бял гълъб. Почукваше леко с човката си по ламарината отвън. Една голяма ела бе протегнала смарагдовите си клони, които се удряха в прозореца при всеки малък полъх на вятъра. Пурпурната целувка на слънцето докосна игличките на голямото дърво. Те се изчервиха от свян. На клоните му един малък, жълт синигер се любуваше на прекрасната гледка на притъмняващият град. Той запя своята песен за залязващото слънце.
Теди усети силна болка в главата, толкова силна, че с усилие си наложи да не повърне. Краката и ръцете ѝ бяха като от олово и тя не можеше да помръдне. Бе прикована за високото, бяло болнично легло на колела. Стаята бе зелена и празна, с изключение на един грозен, железен шкаф отсреща, който бе пълен с всякакви шишенца. В ъгъла до прозореца имаше дървен стол и маса. Теди чу лекото отваряне на вратата. Отвън се прокрадна светлината на бялата луминесцентна лампа, която светеше в коридора. Видя една жена, облечена в зелена престилка, която носеше в ръка система. Приближи се уморено и безмълвно до нея, хвана грубо ръката ѝ и включи системата а прозрачна течност да тече във вените ѝ. Закачи я на стойката и понечи да си тръгне. Теди се загледа в посивелите ѝ коси, опита се да я извика, но от устата ѝ излезе само стон. Спомни си къде бе дошла и защо, погледна корема си, който все още изглеждаше подут, но сякаш една тежест вече я нямаше. Минаха няколко мъчителни минути, в които всички събития от отминалият ден бавно се наредиха в главата ѝ.
Точно тогава, вратата се отвори и вътре влезе един висок мъж с прошарена коса. Той внимателно взе ръката ѝ, премери кръвното ѝ. Погледна я в очите и се усмихна уморено, но приветливо:
- Как се чувствате-попита той?
Теди прочисти гърлото си, имаше странен метален вкус в устата си. Чувстваше неумолима жажда, сякаш бе вървяла няколко дни през пустинята без капчица вода. Главата ѝ все още пулсираше от болка, а ръцете и краката ѝ бяха така оловни както преди минута. Отвори уста, а гласът ѝ звучеше сякаш не бе нейният:
- Как е детето ми- попита тя?
Думите ѝ бяха странни и непознати, казани от някой друг. При споменаването на детето не изпита нищо, сякаш това бе нещо далечно, случващо се извън нея.
- Сега поспете. Утре ще говорим.
Лекарят се обърна и излезе от стаята, оставяйки Теди с хиляди въпроси в главата ѝ. Скоро обаче клепачите ѝ натежаха и тя затвори очи. Сънува, че е дете и тича волна на поляната, береше дъхави малки цветенца и тичаше с широка усмивка към майка си, но все не я достигаше. Тя изглеждаше така далечна и недостижима, както никога преди. Един щъркел летеше високо. Теди го погледна и си пожела да бъде щастлива отново. Точно тогава тя отвори очи. Утрото бе настъпило, някой бе вдигнал щорите на прозорците ѝ. Вън ослепителното слънце грееше сякаш се опитваше да стопли премръзналата ѝ от студ душа. През отворения прозорец се усещаше опияняващият аромат на бор, аромат който Теди свързваше с дома. Една красива, жълта пеперуда бе кацнала на клончето на елата отвън, а над прозореца черно-бяла лястовичка се опитваше да изгради отново своя дом.
В стаята влезе същият приветлив възрастен лекар от снощи. Изглеждаше уморен, но се усмихна при вида на пациентката си. Теди видя, че очите му бяха кафяви и топли, а косата му, някога гъста и черна , сега бе прошарена и оредяваща на места. Топлата му усмивка я успокои, а тя понечи да седне в леглото. Този път успя въпреки болката в корема.
- Как сте днес?
- По-добре-отвърна Теди-Ще ми кажете ли как е бебето ми?
Изражението му се смени, усмивка изчезна. Той продължи сериозно:
- Детето Ви е много мъничко. В момента е в кувиоз. Роди се много малък, не знаем дали ще оживее.
Теди се сви от това, което току-що бе чула. Инстинктивно се опита да погали корема си, но изпита само болка и една дълбока празнина. Спомни си за съпругът си, как точно днес и сега имаше нужда от неговата топлина и подкрепа. Той обаче не бе тук, а празнината в сърцето ѝ растеше все повече и повече....
Теди стана от леглото, седна на масата до прозореца. Загледа се в преминаващите долу коли. Двама влюбени се разхождаха хванати за ръце. Теди усети завист към тяхната любов. Спомни си как някога бе обичала съпруга си преди отношенията им да охладнеят. На борът точно срещу прозореца имаше един синигер. Той пееше прекрасна песен с медения си глас, загледана в слънцето което бе високо на хоризонта. Едно малко, бяло облаче закриваше ликът му като красив прозрачен воал. Прозорците на сградите блестяха като диаманти сред сивотата на града. Снежнобелите скали, огряни от слънцето контрастираха с грозните скулптури, сътворени от човешката ръка.
Теди чу как вратата на стаята ѝ се отваря. Вътре влезе съпругът ѝ, загледа се в нея все едно за пръв път я виждаше. Изражението му стана странно и мрачно. Той седна на стола срещу нея, втренчи поглед в ръцете си сякаш не знаеше как точно да продължи. Въздъхна дълбоко, а очите му се насълзиха. За пръв път, Теди го виждаше да плаче. Прочисти гърлото си, погледна я отново със смесица от съжаление и умора и каза:
- Здрасти, Теди. Как си?
Тя усети как гневът и тъгата я задавят.
- Много добре, нали виждаш. Радвам се, че все пак благоволи да дойдеш днес. - отвърна тя.
Сама се изненада на тона, в който му говореше. За пръв път си позволяваше подобно поведение. Той я гледаше невярващ, само за миг в очите му се появи гняв. Сведе поглед и се загледа отново в ръцете си.
-Теди, аз говорих с лекарите. Няма лесен начин да ти кажа това... Когато се стабилизира детето ни, ще бъде необходимо да му бъде направена операция. Има сърдечен проблем. - издекламира той.
Очите на Теди се напълниха със сълзи, тя изхлипа тихичко като запуши устата си с ръка. Една буца се настани в сърцето ѝ, заплашваше да остане там завинаги. Тя попита а треперещ глас:
- Мога ли да го видя.
- Не знам, Теди. Той е в неонатология. Там пускат само в определени часове.
- Искам да видя детето си веднага!- извика тя.
Без да каже и дума, съпругът ѝ излезе от стаята. Скоро се върна с една лекарка с бяла престилка и червена коса. Бе на около петдесет години, нисичка и слаба със силно издадена долна челюст. В очите ѝ се четеше пренебрежение, примесено с арогантност.
- Защо викате?- уморено попита лекарката.
- Искам да видя детето си веднага.- твърдо отвърна Теди.
Сълзите ѝ изведнъж секнаха, очите ѝ пресъхнаха, но тежестта в гърдите остана.
- Мога да направя изключение. Но можете да го видите само отдалеч.
Теди въздъхна с облекчение, примесено с трепетно очакване. Лекарката излезе и скоро след това дойде медицинска сестра, която я настани на количка. Излязоха от стаята, минаха по дългия, бял коридор. Срещнаха жени, които ходеха бавно, а всяка от тях носеше кръста си. Теди усети съчувствие към тези момичета, които само за един ден трябваше да порастат и да се превърнат в истински майки. Стигнаха до асансьора и се качиха в него. Слязоха на горния етаж и застанаха пред една бяла врата. Звъннаха на звънец и след няколко минути, които се сториха на Теди цяла вечност, една млада жена с черна коса и кафяви, топли очи отвори.
- Идваме да видим момченцето, което се роди преди два дни. Доктора разреши. - обясни кратичко медицинската сестра.
Младата жена им направи път, гледаше Теди със съчувствие, което за нея бе по-непоносимо от пренебрежението. Минаха по коридор и влязоха в голяма, бяла стая. Там в една малка стъклена кутийка, лежеше мъничко момченце. Бе опасано с тръби, а очичките му бяха затворени. Теди се просълзи, обърна се към медицинската сестра и заплака. Тя клекна пред нея и ѝ прошепна:
- Всичко ще бъде наред. Той ще се пребори, сигурна съм. Вие просто бъдете до него.
- Аз не знам как да му помогна-отвърна Теди през сълзи.
- Ще се научите. Ние всички се учим да бъдем родители цял живот.
© Дора Нонинска Всички права запазени