11.07.2012 г., 11:35 ч.

Монетата 

  Проза » Разкази
1050 1 12
8 мин за четене

Кой не е имал моменти в живота си, когато се е чувствал като попаднал в някаква черна дупка? Когато проблемите връхлитат в такъв ред и цикличност, че почваш да се замисляш дали не е специално подготвен сценарий от някаква по-висша и несъмнено недоброжелателно настроена спрямо теб сила.
Без да изпадам в подробности, ще кажа, че при мен всичко започна съвсем невинно, от едно малко счепкване с шефа, което за кратко време прерасна в скандал с повече действащи лица, и понеже този път не успях да си държа езика зад зъбите и дори забравих златното правило да броя до десет, излетях с първите последвали съкращения.
И от там започна големият срив и неспирната игра на нерви. Каквото и да подхванех, се оказвах в задънена улица, а времето си минаваше и не виждах никаква светлинка на хоризонта. Признавам, че в този тежък за всички ни момент бях абсолютно непоносима и с мен беше истинско изпитание да се общува. Реагирах прекалено бурно и на най-невинните забележки, а когато случайно попаднах на един мил есемес, изпратен на мъжа ми от някаква Мая, капката преля чашата. Веднага в ума ми изникна цял един сценарий, по който спокойно можеше да се направи успешен латино сериал.
Благоверният, естествено, реагира първо с насмешка. Само че прословутото му ведро чувство за хумор, неговата гордост, квинтесенцията на неговата личност, този път имаше обратен знак и се обърна срещу него. Работата беше там, че на мен точно в този момент изобщо не ми беше до неговите малки шегички, накокошиних се и взех да бълвам огън и жупел. Обвиних го във всичко, за което се сетих в момента, а за което не успях – той сам ме подсети, като на свой ред започна да ме обвинява, че с всеки изминал ден ставам все по-истерична и нетърпима, че вече самият той трудно ме издържа и че е абсурдно да вдигам скандал за едно нищо и никакво поздравление от колежка. В кулминационния момент си грабна якето, заяви, че няма да се прибере, докато не опитам да се държа нормално, и финалният акорд беше поставен с бурно затръшване на вратата. Потърсих утеха и разбиране от децата, когато се прибраха малко по-късно, бяха достатъчно зрели, за да са в течение на нещата. Но и тук ударих на камък – макар да не ме обвиниха директно, срещнах в очите им укор и неразбиране. Категорично отказаха да приемат, че баща им е способен на флиртове с колежки, а тяхната наивност и недоверие само увеличи болката ми.
За да не експлодирам като буре с барут, каквото се чувствах в момента, имах нужда да проясня мислите си, най-малкото – да подишам малко чист въздух, и се втурнах навън. Нямах идея нито къде отивам, нито къде вървя, затова за малко не попаднах под гумите на огромен камион. След като ми каза с доста цветисти изрази точно какво мисли за пешеходки като мен, шофьорът отпраши по пътя си, а аз от стреса започнах да идвам на себе си и минах в друга фаза – тази на тоталното самосъжаление.
Ето на, мислих си с горчивина, дори и този непознат човек, шофьорът, дето ме зърна за минутка само, ме възневидя от все сърце, а какво ли изпитваха хората, с които бях постоянно. Сигурно са прави да се държат така с мен, дори онзи надут пуяк, шефът ми. Вероятно в мен има нещо, което отблъсква хората, настройва ги негативно, нищо чудно да излъчвам някаква крайно отрицателна енергия, която трови и моя живот, и живота на близките и приятелите ми.
Потънала в най-черни мисли, сигурно изобщо нямаше да забележа опърпания просяк на ъгъла и директно щях да се блъсна в него, ако той не ми привлече вниманието.
  - Почакай – подвикна ми и усетих парещата му костелива ръка върху своята – Имам нещо за теб.
Погледнах го стресната и издърпах ръката си.
  - Съжалявам, в момента нямам никакви монети.
  - Но аз имам една за теб – сериозно и някак тържествено ми каза и ми протегна дланта си. В средата ù тъмнееше кръгло метално късче с леко неправилна форма, очевидно монетата беше много стара и протрита. – Аз повече нямам нужда от нея. Тази нощ ще умра.
Втренчих се в него с едничката мисъл, че най-малко в този момент имам нужда от безсмислен разговор с налудничав стар просяк. Поне знаех, че е безобиден, всеки ден го виждах седнал на това място и често му давах монети.
  - Вземи я – настоя той, и аз машинално я поех от ръката му. Стори ми се топла, направо пареше. Но като се вгледах в особения блясък на старческите очи, досетих се, че вероятно има силна треска. Сигурно затова мисли, че тази нощ ще умре, горкият.
  - Дръж я винаги у себе си, каквото и да става.
  - Но за какво ми е тази монета? – попитах, макар да знаех, че няма смисъл. Наистина изглеждаше доста зле, може би бълнуваше.
  - За да ти върне изгубеното щастие – едва помръднаха напуканите му устни – Но не я изпускай от ръцете си, чу ли? Трябва да се научиш да я усещаш, за да те усети и тя и да стане проводник на твоето щастие. Потъркай я с пръсти, погали я, почувствай я...
Закашля се, а аз го гледах, въртейки монетата между пръстите си и си мислех, че май и аз не съм добре, след като стоя тук и се занимавам с подобни неща, сякаш всичко останало ми е наред. Изгубеното щастие, как ли пък не, мислено се изсмях с горчива ирония  и внезапно страшно ме доядя на стареца. Сякаш знаеше в какво положение се намирам в момента и нарочно ме дразнеше.
  - Слушай, а защо на теб не ти е помогнала, а? – заядливо го попитах – Не изглеждаш особено щастлив.
  - Напротив, много ми помогна – изфъфли той и разцъфна в най-сърцераздирателната усмивка, която някога съм виждала. После бръкна някъде из дрипите си и измъкна снимка на засмяно момиченце с тъмни къдрици. – Монетата ми помогна да я открия. Това е внучката ми, много е хубава, нали? След пожара само аз и тя оцеляхме, но не можех да я задържа при себе си. Оставих я в онзи дом, а после не искаха да ми кажат кои хора са я взели. А аз исках само да се уверя, че е добре и че се грижат за нея. Когато това се случи, беше само на годинка. Изглежда щастлива, нали?
Разкашля се толкова силно, че не знаех ще успее ли изобщо да се съвземе, но той мъчително пое дъх и въздъхна:
  - Сега поне ще умра доволен, в мир със себе си. А това е важно. Много важно.
Виждах, че вече ме беше забравил, и го оставих, самотен и вглъбен в себе си. Последното, което видях, преди да тръгна, беше усмивката, която придаваше още по-гротесков вид на измъченото му лице. Нямаше съмнение обаче – това беше една много щастлива усмивка, и ако изглеждаше странно, то бе, защото я виждах на лицето на един умиращ просяк.
Докато вървях към вкъщи, усетих, че пръстите ми не спират да си играят с монетата, сякаш сами изпитваха удоволствие да го правят. Несъмнено усещането беше много приятно и действаше някак успокояващо.
Във всеки случай наистина започнах да се чувствам по-леко, изпълни ме едно неосъзнато спокойствие, което премина в конкретното усещане за нещо приятно, като отпускащ психически масаж, който събужда сетивата и разпръсва тъмата в душата ми.
Тази ведрост ме накара да преосмисля поредицата от тъжни събития и да стигна до извода, че в края на краищата всичко е поправимо. Бяхме живи и здрави, нали, а не беше ли това най-важното? Ето този старец например, нима имаше нещо повече от мен, че посрещаше смъртта си така щастлив? Имаше най-ценното за себе си, единственото смислено в безрадостния му живот, което правеше поне края му наистина щастлив.
А аз? Аз не исках да умирам все още, а да живея в мир със себе си, и много ясно осъзнах какво ми е нужно – да виждам щастливите лица на любимите ми хора край себе си. Нищо повече, за да съм щастлива и аз. Колко глупаво и егоистично от моя страна да се затворя в собствените си проблеми и да забравя за най-важното.
А с мъжа ми се държах направо безобразно, и то заради едно невинно поздравче от негова колежка по повод имения му ден. Сега като се замисля, направо ме е срам от себе си.
Почти тичешком се прибрах в къщи, нямах търпение да прегърна момичетата и да им кажа, че разстроената им майка най-сетне е дошла на себе си. Те ме посрещнаха с прегръдки, сякаш не се бяхме разделили преди няма и час, а най-малкото преди месец, и ме засипаха с извинения. Миличките ми, така ги бях разтревожила!
  - Ох, за малко да забравим – сръчка сестра си по-малката – Мамо, онзи, големият страшен шеф се обади и помоли да ти предадем да му звъннеш спешно!
  - Виж ти, какво ли го е прихванало! А баща ви обади ли се?
Едва попитах, и на вратата се звънна. Първо видях огромния букет, после него, след което и двамата в съвършен синхрон се заизвинявахме един на друг, което предизвика бурния смях на момичетата. Едва чухме телефона.
  - Извинявай, не знам дали е удобно да те безпокоя, но наистина те моля да се видим. Важно е. – изрече познатият глас на големия бос, само дето звучеше нетипично меко.
  - Така ли? – казах сухо. – За какво става въпрос?
  - Спешно се нуждаем от добър специалист като теб. Твоето уволнение беше грешка. Голяма грешка.
  - О... – отроних объркано, не за друго, а защото никога не го бях чула да се извинява на някого, но той побърза да добави – Ще обмислим и повишение на заплатата ти, разбира се. Какво ще кажеш за утре сутрин?
На другата сутрин, докато бързах да облека сакото си, монетата изпадна от джоба му и се търкулна в краката на мъжа ми. Той я вдигна и я погледна с изненада.
  - Как попадна това у теб? Колко странно...
  - Защо, какво има?
  - Когато я открих, помислих, че е антична монета с висока нумизматична стойност и я занесох на специалист да я огледа. Обаче се оказа фалшива, а аз бях толкова разочарован, че я пробутах на онзи просяк на ъгъла, знаеш го. Беше преди повече от месец.
  - Този старец... – започнах аз, но погледнах часовника си и се разбързах. – Ще ти разкажа довечера, сега няма време, ще закъснея. Много смешна история, а аз за малко да се вържа.
Хванах такси в движение и когато зави зад ъгъла, видях стареца на пейката. Изглеждаше заспал, но аз знаех, че е мъртъв.

© Христина Мачикян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??