25.01.2009 г., 16:43 ч.
Монолог на един земен ангел...
2 мин за четене
Здравей. Аз съм ангел. Да, правилно си разбрал - ангел. Не, не си мисли, че си говориш сам. Че си се побъркал, или че си прекалил с алкохола. Просто искам да си поговоря с теб. И без това самотата ни притиска и двамата. Имам нужда да споделя. Заслушай се в думите ми. Или просто затвори очи...
Аз съм ангел. Всеки човек влага различно значение в тази дума. Ангел. Красота, усмивка, доброта. Аз не съм от тях. Всъщност те са измислица. И са създадени, за да си мислят хората, че са под нечия закрила. Че някой направлява живота им свише и те не носят вина за постъпките си. Че след смъртта си те ще станат такива. Грешка. Кой го казва ли? Аз го казвам. Един грешен ангел. Съвсем неизмислен. Земен. Без криле.
Впрочем, ще ти издам една малка тайна. Някога отдавна и аз носех добро в сърцето си. Имах прекрасни бели криле и мила усмивка. Ходех сред хората и им показвах красивото във всяко нещо. В сутрешните лъчи, пробили листата на дърветата. В шума на вълните. В залеза. В прегръдката. В цветето в парка. И бях щастлива. И носех с гордост и без това тежките криле. Сега обаче...
Сега е различно. Хората се превърнаха в нещо, което дори не съм си представяла. Опитвах се както преди да раздавам щастие, но нямах сили вече. Озлобиха се. Станаха студени и уморени. Като мен. Или аз като тях.
И, знаеш ли... вчера загубих крилете си. Събудих се и просто бяха паднали. Стъпкани в калта. Заедно с усмивката. Седях и просто ги гледах. Част от мен, смазана от хората. Същите хора, които учех на добро. Каква ирония е живота...
Без крилете за мен вече нямаше смисъл. Нито живот. Тръгнах забързано по улицата и реших, преди да е станало късно, да помогна за последно на един човек. Познай какво - това си ти. Всъщност смеха ти въобще не е на място... Човешка му работа. Искаш ли да разбереш кое ме накара да се спра на теб...? И не се смей с ирония, моля те.
... Видях в очите ти най-убийствената самота и отчаяние. И реших. С цената на живота си, да ти дам последната ми надежда. Нее, не се прави, че не ти е нужна! Пък и аз вече нямам много време. Побързай, защото скоро Слънцето ще изгрее и аз вече няма да бъда тук. Прегърни ме! Не се безпокой, няма да ме нараниш. Вече не изпитвам болка. Задръж ме още за миг в обятията си. Виждам сутрешните лъчи... Трябва да тръгвам. Ще ти издам последната ми тайна - това беше най-горещата прегръдка в живота ми... Благодаря ти за този мой миг. Последен. Довиждане...
...
Поглеждам изгряващото Слънце. Осъзнавам, че ми е студено. Представям си безкрайната му топлина.
Поглеждам Слънцето и ми се иска да имам крила - да полетя и да го достигна.
Политам и докосвам Слънцето.
То е мое и аз го обичам. Никога няма да го пусна да си отиде.
Поглеждам Слънцето, докато падам.
Поглеждам Слънцето...
Аз съм ангел. Всеки човек влага различно значение в тази дума. Ангел. Красота, усмивка, доброта. Аз не съм от тях. Всъщност те са измислица. И са създадени, за да си мислят хората, че са под нечия закрила. Че някой направлява живота им свише и те не носят вина за постъпките си. Че след смъртта си те ще станат такива. Грешка. Кой го казва ли? Аз го казвам. Един грешен ангел. Съвсем неизмислен. Земен. Без криле.
Впрочем, ще ти издам една малка тайна. Някога отдавна и аз носех добро в сърцето си. Имах прекрасни бели криле и мила усмивка. Ходех сред хората и им показвах красивото във всяко нещо. В сутрешните лъчи, пробили листата на дърветата. В шума на вълните. В залеза. В прегръдката. В цветето в парка. И бях щастлива. И носех с гордост и без това тежките криле. Сега обаче...
Сега е различно. Хората се превърнаха в нещо, което дори не съм си представяла. Опитвах се както преди да раздавам щастие, но нямах сили вече. Озлобиха се. Станаха студени и уморени. Като мен. Или аз като тях.
И, знаеш ли... вчера загубих крилете си. Събудих се и просто бяха паднали. Стъпкани в калта. Заедно с усмивката. Седях и просто ги гледах. Част от мен, смазана от хората. Същите хора, които учех на добро. Каква ирония е живота...
Без крилете за мен вече нямаше смисъл. Нито живот. Тръгнах забързано по улицата и реших, преди да е станало късно, да помогна за последно на един човек. Познай какво - това си ти. Всъщност смеха ти въобще не е на място... Човешка му работа. Искаш ли да разбереш кое ме накара да се спра на теб...? И не се смей с ирония, моля те.
... Видях в очите ти най-убийствената самота и отчаяние. И реших. С цената на живота си, да ти дам последната ми надежда. Нее, не се прави, че не ти е нужна! Пък и аз вече нямам много време. Побързай, защото скоро Слънцето ще изгрее и аз вече няма да бъда тук. Прегърни ме! Не се безпокой, няма да ме нараниш. Вече не изпитвам болка. Задръж ме още за миг в обятията си. Виждам сутрешните лъчи... Трябва да тръгвам. Ще ти издам последната ми тайна - това беше най-горещата прегръдка в живота ми... Благодаря ти за този мой миг. Последен. Довиждане...
...
Поглеждам изгряващото Слънце. Осъзнавам, че ми е студено. Представям си безкрайната му топлина.
Поглеждам Слънцето и ми се иска да имам крила - да полетя и да го достигна.
Политам и докосвам Слънцето.
То е мое и аз го обичам. Никога няма да го пусна да си отиде.
Поглеждам Слънцето, докато падам.
Поглеждам Слънцето...
© Самота Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Прегръдки!
-
azura_luna, прекрасно стихче!
watergabi, желая ти го от все сърце! Защото той е някъде там и те търси... Прегръдки и от мен. -
Искам да прегърна този ангел. Истинско.
-
Дойдох от небето,
паднах на земята
и сега съм ангел на тъгата.
Ангел изгубил надеждите,
ангел изгубил мечтите.
Аз съм паднал ангел
и се страхувам...
Тук съм по тази причина,
причината -
имам втори шанс да живея...
Те взеха крилете ми,
те взеха душата ми,
за да стана човек...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
