Монолози II

Има едно кафене в града, в който живеех доскоро. Много арт, много дискретно и много уютно. Обичах да ходя там, преди да стане известно, замислената му непопулярност го погуби. Прекалено много хора с прекалено неосъзнати претенции започнаха да го посещават. И ме отказаха да ходя – те идваха заради хора като мен, искаха да попият моята същност и после да се представят за мен пред още по-невзрачните си приятели. Жалко за кафенето.

 Един ден се наложи да отида с приятелка там. Имам прекалено малко приятелки, за да пренебрегвам редките им молби. Кафенето беше на третия етаж на стара сграда – дори мястото му беше необичайно. На входа в една ниша имаше поставено канапе в  турски стил, беше с  пищна дамаска от червено кадифе. Понякога клишетата са толкова удобни. Боята по страничната стена се бе поолющила и някой хитро бе скрил опадалата мазилка с плътна зелена завеса. Щях да чакам приятелката ми известно време, затова си поръчах хималайски чай и се настаних в канапето. Загледах се в мазилката – беше жълтеникава и избледняла отдавна, завесата не бе успяла да скрие всичко – в единия ù край срамежливо се подаваше ръба на олющено парче. Отместих завесата, защото ми пречеше да гледам стената. Малко бяло листче падна на земята.

 Някой бе написал с развълнуван почерк „Намери ме”. Загледах листчето и умът ми се засмя. Май кафенето бе запазило част от чара си. Добавих точка – всяко търсене трябваше да се слива със своя край. Приятелката ми се появи  и ме подкани да си ходим – върнах бележката на мястото ù и оставих недопития хималайски чай да ù прави компания.

 Прибрах се вкъщи и докато галех котката си, се сетих отново за бележката. Кой ли я беше написал? По онова време нямах никакво интересно занимание, затова се влюбих в бележката. Мислех си за нея от време на време – все пак с любовта не бива да се прекалява.

 След месец бележката все по-настойчиво ми напомняше за себе си и реших отново да посетя кафенето. Поръчах си хималайски чай и седнах на канапето. Отпих от чая, отхвърлих с презрение няколкото любопитни погледа и след като убих всякакъв интерес към себе си, дръпнах внимателно завесата. Бележката отново се понесе към пода, а аз не се и опитах да уловя, харесваше ми да гледам как нечие желание пропада толкова красиво. Оставих я да почине за миг на пода и след това я вдигнах.

 Нетърпеливецът бе поправил точката ми на удивителна. Добавих въпросителна, за да не предизвиквам самодоволство. Отново си тръгнах без да си допия чая.

 Минаха две седмици и отново посетих кафенето. Почти не по мое желание. Разочаровах се – бележката бе заменена с нова, имаше написан адрес с дата и час. Желанието изгоря в стомаха ми. Бях се заблудила. Досрамя ме – бях се увлякла по жена. Взех бележката със себе си – щях да се погрижа поне една от нас да не остане разочарована. По пътя към дома на Виктор се опитах да успокоя самолюбието си – всички знаеха, че жените обичат по-прелъстително. Дадох му бележката без обяснения. Ако беше достатъчно разумен, щеше да отиде.

 Така Виктор срещна третата си любов.