Има едно кафене в града, в който живеех доскоро. Много арт, много дискретно и много уютно. Обичах да ходя там, преди да стане известно, замислената му непопулярност го погуби. Прекалено много хора с прекалено неосъзнати претенции започнаха да го посещават. И ме отказаха да ходя – те идваха заради хора като мен, искаха да попият моята същност и после да се представят за мен пред още по-невзрачните си приятели. Жалко за кафенето.
Един ден се наложи да отида с приятелка там. Имам прекалено малко приятелки, за да пренебрегвам редките им молби. Кафенето беше на третия етаж на стара сграда – дори мястото му беше необичайно. На входа в една ниша имаше поставено канапе в турски стил, беше с пищна дамаска от червено кадифе. Понякога клишетата са толкова удобни. Боята по страничната стена се бе поолющила и някой хитро бе скрил опадалата мазилка с плътна зелена завеса. Щях да чакам приятелката ми известно време, затова си поръчах хималайски чай и се настаних в канапето. Загледах се в мазилката – ...