Моята малка лятна „Одисея” (III част)

До извора на вечната младост и назад

Иииииии така. Аз, братовчеда, жена му и дъщеря му успешно пристигнахме на Темпи, минахме по тясното мостче, разгледахме храма „св. Петка" и се позачудихме на какво толкова се възхищават туристите и докато правехме сравнения с нашенските реки и планини, решихме да влезем и в другия ръкав на пещерата. Там, където е извора на младостта и където някога се е къпела самата Афродита. Ако се промъкнеш през тясната пещера до него, пречистваш греховете си, а водата ти връща младостта. Ето това е изворът на Афродита! Легендата разказва, че всяка вечер тя се качвала в планината да забавлява боговете, а сутрин се изкъпвала във водите на извора и отново ставала девствена.

Изворът на Афродита  трябваше да изглежда така: еднопосочен, тесен, пещерен ръкав около 10 метра в дъното, на който има мраморна чаша, вградена в стената, от която се излива, просмукалата се през скалата леденостудена, планинска вода, чиста като кристал. Поне във времето, когато елините са вярвали в Афродита, водата е извирала в тази пещера, а сега или е пресъхнала завинаги или е „извор" на чешмяна вода, която се контролира със завъртане на кранчето, а в деня, когато ние пристигнахме на Темпи, вода нямаше.

Очевидно ние нямахме късмет. Даряващата вечна младост вода не течеше, затова още не съм проверила колко ботокс има в нея. Но пък хлебарките бяха по олимпийски божествено огромни. Там, където трябваше да има вода, имаше една огромна, умряла от жажда хлебарка и чехкинята, която вървеше пред мен в колонката, така се уплаши от умрялото насекомо, че се разпищя и изплаши всички жадни за вечност и младост ловци на туристически забележителности. Сигурно щеше да изскочи с олимпийски рекорд от пещерата, ако пред нея нямаше около стотина препятствия, някои непреодолимо широки като мен. Просто трябваше да ме заобиколи, но това не беше много лесно, защото аз където и да отида си взимам всички сланинки и мазнинки. Искам да кажа, че едно ходене на море в чужбина не е достатъчен мотив за отслабване.

Е, след като оцелях в преследването на вечната младост, която не открих, поразбутах конкурентните ловци на младост и се измъкнах от пещерата, някак си разочарована. Сега трябваше да си купя най-обикновена минерална вода с ужасен вкус и да продължа към метеорите. И всичко щеше да е идилично прекрасно, ако пред мен не беше прочутия мост. Трябваше да го преодолея и да се добера до колата. И тогава всичко щеше да е супер прекрасно. Стъпка по стъпка се добрах до противоположния бряг и открих, че има такива малки неща, като твърдата земя под краката, които са в състояние да ме изпълнят с истинско щастие. Е, не като да литна от радост. Високото не ми е любимото място, все пак. И понеже и дълбокото не ми е по-любимо място, затова често си мисля да поотложа умирането със 100-тина години. Но за сега най-важна е неописуемата радост от ходенето по стълби. Може да си представите какво изживяване е било за мен преминаването по този мост, ако мързелива дебеланка, т.е. моя милост, може да се зарадва на вита стълба. А там в края на стълбите имаше един пикап, пълен с праскови. РАЙ! Купих един килограм и то само за мен, а успях да ги изям преди да видя промишлената зона на град Лариса.