„Мрачен чар”

Глава първа

„Началото”

В края на юли вечерите бяха прекрасни. Обсипаното със звезди небе, проблясваше като магическо наметало. Чистия въздух довят от морския бриз, изпълваше дробовете с живителна сила. Беше три през нощта и нямаше никакъв трафик по околовръстното шосе. Само песните на щурците, допълваха тази нощна хармония. Аз лежах в крайпътната канавка и кръвта ми, бавно попиваше в пръста. Някой казват, че непосредствено преди смъртта, целият ти живот минава пред очите като на лента. Пълни глупости. Единственото което минаваше пред очите ми е, момента когато получих куршума. Беше ме обзел яд, че се бях оставил така лесно да ме прецакат. Бях се подготвил добре, но законите на Мърфи действаха безотказно. Господин Мърфи ме бе навестил тази вечер и водеше със себе си онази с косата. Лежах в локва кръв, гледах към небето и чаках всичко да приключи.

Две седмици по-рано.

Погледнах мъжа пред себе си. Беше, някъде към тридесет и пет. Висок метър и седемдесет и пет с черна къса коса, орлов нос малко по-голям от нормалното и с остри черти на лицето. Очите бяха тъмно кафяви, почти черни. Беше здрав, но не мускулест. Излъчваше увереност и някакъв мрачен чар. Имаше тъмно сако с черна фланелка, отдолу черен панталон и черни леки мокасини. Явно на този тип, черното му е любимият цвят. Като цяло беше изтупан. Абе какво да ви кажа, направо красавец. Погледах се още малко в огледалото и останах доволен от видяното. Взех ключовете за колата от шкафчето в коридора и излязох от квартирата. Денят беше към края си. Морският бриз, пропъждаше дневната юлска жега. Поех дълбоко въздух и издишах. Хубава вечер се очертава. Днес е важен ден и адреналин изпълваше кръвта ми. Тръгнах към колата. Винаги паркирам една пресечка от квартирата ми. Малката разходка ми доставя удоволствие. Качих се в черния „Голф” четворка. Взех го изгодно преди три месеца, когато се нанесох и в квартирата. Завъртях волана, подадох газ и след малко бях на главната улица. Влязох малко остро в трафика и си заслужих сърдити клаксони зад себе си. Времето ми бе разчетено до минутата. Отивах на първа среща. Момичето си заслужаваше усилията, които полагах с добрия си външен вид, избора на ресторант и цветята, които щях да и купя. Тя беше от висшата лига. Баща и беше, бивш политик и настоящ влиятелен бизнесмен. Трябваше да се представя добре и да бъда точен…. ако този задник пред мен се разкара, за да стигна навреме за срещата. Извъртях рязко волана, натиснах газта и задминах някакъв мухльо с „ Пежо-206 ”. Не съм избухлив. Спокоен съм и даже хладнокръвен, но улицата е друг свят. Понякога те изкарва от нерви. Престроих се в дясно и влязох в една странична улица в края на която имаше павилиони с цветя. Намалих съвсем скоростта и минах бавно покрай отрупаните щандове с цветя. Видях каквото търсех, спрях и излязох от колата, без да гася двигателя.

  - Ето от тези червените рози, единадесет. От белите, също единадесет и единадесет от жълтите. - Жената се затътри да извади от кофите цветята. Личеше и, че се радва за оборота.

  - Сложете и много зеленина. - Продължих да нареждам аз. Погледнах часовника си, нямаше много  време, но жената се справи по-бързо от колкото предполагах. Платих, взех букета сложих го в багажника и потеглих рязко. Бързо излязох пак на главната, ускорих и след по-малко от петнадесет минути, бях на уреченото място в уреченото време. Момичето, щеше да ме чака пред собствения си фризьорския салон. Беше там. Двадесет и пет годишно русо миньонче с червена къса рокля, малка чантичка през рамо и голяма усмивка на лицето. Нещо ме жегна и сви сърцето ми, когато я видях. Спомен се надигна в съзнанието ми, но аз бързо го пропъдих. Стори ми се, че виждам две жени да надничат през голямата витрина на фризьорския салон. Явно мълвата за срещата на шефката им се носеше сред фризьорките и те се бяха скупчили на прозореца, за да видят кой е щастливеца. За да направя добро впечатление, излязох от колата, отворих предната врата и подадох ръка.

  - Прекрасна си.

  - И ти си страхотен. - Усмивката и не слизаше от лицето. Пое ръката ми и пъргаво влезе в колата. Направи физиономия за стария модел и състоянието на автомобила, но го прикри и не каза нищо.

  - Оставих моята кола малко по-надолу по улицата. – Каза тя. Погледнах и видях нейното червено Ауди ТТ паркирано до някакво разнебитено и старо Рено.

  - Хубава кола. Отива ти на роклята. – Казах аз и тя показа зъбите си в двадесет и четири каратова усмивка.

  - И на мен ми харесва. Довечера ще ме оставиш тук нали? - Гласът и беше нещо средно между мъркане на коте и гукане на гургулица.

  - Мога да те откарам до вас. - Казах докато се намествах на седалката си.

  - Предпочитам,  да се прибера с моята кола. Аз съм работещо момиче и колата се е превърнала в част от мен.

  - Познато ми е. - Усмихнах се и аз. Извих волана и подкарах по улицата.

  - Къде ще отидем?

  - В едно малко хубаво ресторантче с Българска кухня.

  - Ммм, много съм гладна. Обичам да си хапвам след работа. Много голям апетит имам. - Измърка дяволито тя.

  - Не ти личи, но ще го приема за вярно.

  - Защо мъжете като видите хубава жена и си мислите, че не се храни и пази само диети?! - Разсмя се тя.

  - Не е вярно. Когато видим хубава жена, ние изобщо не мислим. - Отвърнах на усмивката и.

  - Щях да кажа: Личи ти, но ще се въздържа.

  - Много мило. - Престорих се на обиден.

Вечерта се очертаваше забавна. С нея се бяхме запознали във фризьорския и салон. Подстригваха и мъже и това бе добър повод да се погрижа за прическата си и да предложа реклама чрез рекламната агенция, в която работя. В началото не прояви интерес, но благодарение на упорството ми и постригването през седмица, успях да я убедя поне да дойде и да се запознае с възможностите, които предлагаме. Тя дойде в рекламната агенция на другия ден.  Колежката ми Поли, винаги усмихната и симпатична пълничка жена на тридесет и шест, ми намигна дяволито и се направи на много заета пред компютъра си. За половин час обясних опциите за реклама в местната преса и радио. Мария, така се казваше новото ми гадже надявам се, знаеше какво иска и за това приключихме сравнително бързо. Накрая решихме, че ще ми покаже снимки, които е правила, за да избера кои от тях, ще свършат работа за рекламата. Оказа се, че ги е изгубила, когато е сменяла лаптопа и сега ги има само на хартия. Това бе добре дошло за мен. Предложих и да се срещнем на другия ден, за да ми ги даде за сканиране, а и да пием по едно кафе. На другия ден се срещнахме, пихме кафе, смяхме се. Допаднахме си. Започнахме да се виждаме през няколко дена. После пиехме кафе всеки ден. Докато не и предложих вечеря. Тя прие и ето ни тук сега.

Пристигнахме. Насочих колата малко в страни от ресторанта. Между спрелите коли, имаше червен триъгълник пазещ едно място. Бях го сложил днес по рано през деня. Слязох и го метнах в багажника. После внимателно паркирах.

  - Помислил си за всичко?! - Учуди се тя.

  - Не оставям нищо на случайността.

Влизайки в ресторанта, бяхме обвити от мириса на топъл хляб и аромата на апетитни Български ястия. Нямаше го, онзи задушлив дим от цигари. В заведението не се пушеше. Аз бях отказал цигарите повече от две години и сега дима им ме дразнеше. Заведението беше малко. Около  петдесет квадрата. Дървени маси с везани на ръка покривки. Масивни столове и стени изрисувани с народни мотиви. Още нямаше много хора. Само две маси бяха заети. Една двойка пенсионери и момче с малко по-възрастна жена от него. Сервитьорът се насочи към нас и аз му казах, че имаме запазена маса и му я посочих. Той ни отведе до нея в дъното на заведението. Беше изолирано, задушевно и не се виждаше от входа. Седнахме един срещу друг.

  - Само двамата ли ще бъдете? - Попита любезно сервитьора.

  - Да. - Той бързо махна излишните комплекти прибори. Отдалечи се и се върна с две менюта, които постави пред нас.

  - Само ми махнете и ще дойда да ви взема поръчката. - След това се оттегли.

  - Нямам търпение да поръчам. - Изкиска се тя и започна да разгръща менюто с онази нетърпелива припряност, която само децата умеят.

  - Ти няма ли да си избереш? - Попита ме тя виждайки, че дори не поглеждам менюто.

  - Аз съм лесен. Шопска салата, пържола алангле, пържени картофи и студена бира. - Тя се разсмя.

  - Типичен мъж.

  - Типичен или не, обичам пържола. – Троснато казах,  като инатливо дете.

  - Знаеш ли какво?! И аз ще взема същото. – Заяви го с някаква тържественост и остави менюто театрално. Палави зайчета играеха в очите и. Чакаше похвала.

  - Виж какво, не е нужно да поръчваш същото. Има страхотни ястия в ресторанта, а и едно хубаво вино по би ти подхождало.

  - Не ме мисли за някоя глезла и детето на татко. Както ти казах, аз съм работещо момиче. Знам какво искам от живота и сега точно ми се иска кървава пържола с ледена бира и горещ мъж. - Каза го, но не се сдържа и се разкиска като палава ученичка.

  - Ти си моето мъжко момиче. - Отвърнах на усмивката и сложих ръка, върху нейната. Кожата и бе нежна като коприна. Ръката и бе топла, а моята хладна. Погледнах в очите и. Дълбоки сини очи. В тях се зараждаше страст и желание. Усещах как търси същото и в моите. Опитах се да и го покажа. Не знам дали съм успял. Отместих ръката си и се усмихнах.

  - Да поръчваме. - Направих знак на сервитьора, той дойде и взе поръчката. Погледнах скришом часовника си, оставаха ми две минути.

  - Не мога да те усетя напълно. Малко си потаен и нещо ми се губи в теб. - Тя бе опряла глава на ръката си и ме гледаше престорено изпитателно.

  - На мен ми се губят годините, които съм живял, без да те познавам. - Казах патетично. Тя се разсмя. Хвана ме за ръката като леко я придърпа към себе си.

  - Винаги обръщаш всичко на шега.

  - Такъв съм си.

  - Харесва ми. - Гледаше ме в очите със същото изражение от преди малко. Внимателно поставих другата си ръка върху нейната, след което бавно издърпах и двете си ръце.

  - Трябва да отида до тоалетната. - Тръгнах към изхода и усещах как нещо в магията се развали. Тя беше посърнала. Нямах време. После щях да оправя нещата. Свих по коридорчето на ресторанта, но не към тоалетната, а към изхода. Нямаше никой и незабелязан излязох на вън. Беше се мръкнало. Отправих се към колата. Точно там където бях паркирал, уличната лампа бе счупена и колата бе забулена в мрак. Взех цветята и една шапка с козирка от багажника и свих по съседната уличка провряла се между кооперациите. Погледнах часовника си, движех се по разписание. Сложих си шапката с ниско нахлупена козирка, в случай че в района има камери които не бях забелязал. Сградата се различаваше от другите в карето, по-оранжевия си цвят. Имаше пет етажа и малки балкончета. Вратата на входа, бе метална и масивна. Днес случайно през деня, бях вкарал карфица в патрона и сега беше широко отворена. Малко по-нагоре по улицата се разхождаше млада двойка и две деца играеха с топка,. Беше осем и двадесет и шест вечерта. Заизкачвах се безшумно по стълбите, благодарение на меките мокасини. В движение, със свободната си ръка извадих от вътрешния джоб на сакото, чифт гумени ръкавици от онези за еднократна употреба. Сложих си ги внимателно една по една, като местех цветята от ръка на ръка. Стигнах на третия етаж. Виждаха се две врати. Застанах пред тази в дъното. Имаше шпионка. За това държах букета високо и главата си ниско, гледайки надолу в краката си. В лявата ми ръка беше букета, с дясната натиснах звънеца и я прибрах в джоба си. Чу се баналния звън на камбанки, а след малко и суркане на чехли в коридора.

  - Кой е? - Гласът бе мъжки, отегчен и леко раздразнен.

  - Имате цветя за получаване.

  - Сгрешили сте адреса.

  - Няма как. - Този път моя глас беше отегчен и леко раздразнен.

  - На картончето пише вашия адрес, и името ви Стоян Казимов, а и поръчката ми е последна за деня. - Той явно се колебаеше.

  - Вижте какво, тук пише, че са от някаква жена. Има и цял ферман написан за вас. Просто ми се подпишете, вземете си цветята и да се прибирам най-сетне у нас. - Това явно го убеди. Жените ни карат да ставаме непредпазливи. Той отключи и отвори вратата със замах. Беше нисък, червендалест шишко на около четиридесет и пет, с мазна оредяваща коса. Тлъстото му шкембе, бе излязло изпод потника, с който беше под тежък хавлиен халат, разкривайки черна рошава козина отглеждана с години. За щастие, долнището на анцуга прикриваше останалото.

  - Давай да се разписвам и се махай. - Изграчи той.

Не, не можа да завърши изречението до край. Чу се нещо такова:  Давай да се разписвам и се махрррр…. Това се случи, защото извадих от джоба си, ножа от приборите в ресторанта и с рязко движение разрязах лявата половина на шията му. Ножът не беше от най-острите. За това по-скоро разкъсваше плътта, отколкото я режеше. Чу се звук като от разпаряне на хастар и рукна фонтан от кръв. Посегнах отново и разрязах и дясната страна на шията му. Плисна още кръв. Този път опръска и част от цветята. Избутах го на вътре и затворих вратата зад гърба си. Той изгуби равновесие и падна по гръб. Държеше гърлото си и се опитваше да каже нещо. Гледаше ме с широко отворени, ужасени очи. Сложих розите върху шкафчето за обувки. Наведох се и зашепнах в ухото му. След това се изправих. Лицето му се беше сбръчкало от ужас. Искаше да говори, но от прерязаното му гърло излизаше само къркорещ въздух. Минах зад него и го хванах за яката на халата. Засурках го към хола. Там го поставих върху килима. Избърсах ножа в хавлията му и си го прибрах в джоба. Върнах се в коридора и влязох в банята, огледах се и се запътих към кухнята. Там в шкафа под мивката намерих каквото търсех. Взех двете шишета и се върнах в хола. Едното беше белина, а другото някакъв прах за дезинфекция. Давенето бе почти свършило. Кожата му бе много бледа, а очите губеха блясък. Излях белината отгоре му, а с прахообразната смес го поръсих целия. В почти всеки препарат от домакинството има хлор. Той дезинфекцира и намаля миризмата от гниене. Хванах края на килима и го метнах отгоре му. Започнах да го навивам. Стана като хотдог. Доста дебел хотдог. Оставих го в средата на хола и се върнах в банята. Огледах се добре. Нямах кръв по себе си. Върнах се в коридора и огледах цветята. По три рози имаше малки капчици кръв. Отделих ги от останалите, влязох в банята и ги накъсах на малки парченца над тоалетната чиния. Внимателно свалих ръкавиците и ги хвърлих при цветята. Трябваше да пусна водата два пъти докато отнесе всичко. Излязох в коридора, взех цветята от шкафчето огледах се за последно. Не виждах нещо, което да съм забравил. После загасих лампите навсякъде като внимавах да не оставя отпечатъци. Нахлупих шапката и излязох. Внимателно бях хванал дръжката на вратата с ръкава на сакото си. Засилих я леко зад себе си. Тя щракна и се заключи. По стълбите нямаше никой. На вън бяха само двете деца. Те ме погледнаха, но аз вече бях тръгнал в противоположна посока. За минута бях пред ресторанта. Общо тринадесет минути. С две повече от предвиденото, но все пак в нормите.

Тя ме чакаше, леко раздразнена и притеснена. Виждайки цветята в ръцете ми, помръкналото и лице се оживи и светна в широка усмивка.

  - Не беше нужно. - Но аз вече и подадох цветята. Сервитьорът, предупреден от мен, донесе ваза пълна до половина с вода. Сложихме букета на съседната маса, заради големия му размер.

  - Наистина не трябваше. - Измърка тя.

  - Бях забравил за букета и нямаше да си простя. С колата за нула време купих цветята и се върнах. - Тя ме погледна в очите и ръката и докосна моята.

  - Много си мил с мен. Не бих искала да се отпускам толкова пред мъж. Била съм наранявана жестоко. Но в теб има нещо, което ме кара да ти се доверя.

  - Никога не бих те наранил. - Казах аз, докато слагах дискретно ножа върху салфетката.

Точно тогава, сервитьорът донесе вечерята. След като се оттегли, взех запотената чаша с леденостудена бира и с престорена тържественост казах.

  - За най-красивото и очарователно момиче и за разрастване на нейния бизнес.

  - И за най-внимателният и чаровен рекламен агент. – Вдигна чашата тя.

Минахме на пържолите. Бяха леко запечени, точно както ги харесвам. Натиснах с вилицата и с ножа разрязах първото парче. Видя се свежата вътрешност на месото и розова течност полепна по острието.

  - Ммм, много е вкусно. Изстена тя. - Само ножа ми да не беше толкова тъп.

  - Дай на мен. - Пресегнах се и с моя нож, разрязах на хапки пържолата и.

  - Можехме да извикаме сервитьора да смени приборите ми, но и така става. - Усмихна се тя.

  - Когато дойде време за разрязване на пържоли, разчитай на мен. - Усмихнах се и аз.

Вечерята мина изключително приятно. Окапахме се със сос, смяхме се и си поръчахме по още една бира. Говорихме и малко за работа. За това как ще и се развие рекламната кампания. Обсъдихме и последния нашумял филм. Пак се смяхме и за радост на персонала, който само нас чакаше за да затвори, платих и си тръгнахме. Вън бе станало хладно. Тя потрепери и притисна по-силно букета към себе си.

  - Студено ми е.

  - Мога да те стопля?!

  - Знам. - Тя се приближи до мен. Пресегна се с букета и ме прегърна. Влажните и устни, докоснаха моите. После бързо се отдръпна.

  - За сега не искай повече от мен. Когато съм готова, ще разбереш.

  - Когато си готова, аз ще бъда до теб. - Стана малко мелодраматично. Усетихме го и двамата и се засмяхме.

Вечерта, нямаше много улично движение и аз я откарах до колата и за по-малко от двадесет минути.

  - Вечерта беше незабравима.-  Каза тя, целуна ме бързо по бузата и се затича с високите си токчета към колата си. Изчаках фаровете и да се стопят в далечината. Подкарах бързо. Бях отворил прозорците и хладният въздух брулеше лицето ми. Имах нужда от спокойствие и самота.

Прибрах се, изкъпах се и легнах гол на леглото. Гледах светлосенките, които оставяха преминаващите автомобили по тавана. Бях спокоен и удовлетворен. Днес бе успешен ден, но беше само началото. Още много работа ме чакаше. Знаех, че няма да е лесно и болката ще е голяма, но  нищо не ме плашеше. Сигурен бях, че ще успея. Гледах в тавана и се усмихнах в тъмното. Днес бе началото на дълго замислен план. План, който щеше да ме освободи от мъката натрупана в мен. Затворих очи и заспах на мига.