По-смело! А така. Не се бой. Само напред. Не се обръщай назад. Няма смисъл. Миналото не ражда нищо. То е само спомен. А спомените са тъжни. Не си ли забелязала, че всички историци са тъжни хора? Сякаш страдат, че историята не може да се повтори, та да я изживеят наново. Да се убедят в нещо. Да развенчаят това или онова. Да се убедят, че са прави. Или по-скоро да се уверят, че другите не са прави. Тъга е миналото. Затова не се обръщай. Ако е речено, миналото ще се изпречи отново пред теб. С друга форма. С друга случка. Кой знае.

     Но ти не го предизвиквай.

     – Така ли? Просто да вървя?

     Точно така. Небрежно. Не бързай. Каквото има да става, ще стане. Заобикаляй. Пречките не е нужно да се прескачат. Най-добре е да ги заобикаляш.

     – Защо?

     Така. Не знам отговора със сигурност. От опит го научих. Веднъж се опитах да реша един проблем. Голям като камъка пред теб. И знаеш ли какво стана – тъкмо бях на върха на проблема, гледах го отвисоко и си въобразявах, че съм го покорил като алпинист – хилядник, когато... Не е за разправяне. Оказа се, че проблемът бил много по-голям, отколкото си въобразявах. И скрит като айсберг. Не е въпросът да го изкачиш, а да го преодолееш. Проблемите не се решават. Те не са задачи по математика. Или се избягват, или се създават. Веднъж създадени, най-добре е да ги избягваш. Като любов. Иначе може да ти съсипят живота.

     – Като любов ли?

     Това беше сравнение. Да, като любов. Защо не. Тя не е задължителна. Според теб при животните има ли любов? Те се размножават, но обичат ли се? Казват, че някои птици страдали при раздяла и при смърт. И кучетата. И делфините. И китовете. Но никой не го е доказал. Всъщност ти по-добре знаеш. Сигурно си изживяла нещо специално, щом така се стресна при споменаването на любовта. Аз веднъж така се бях влюбил, че за малко да умра. После разбрах, че тъкмо за това не умрях. Единственият начин да не умреш е да се влюбиш, ако питаш мене. Затова самовлюбените живеят най-дълго. Ама да не говорим за тях. Трябва да избираш: живот или безлюбие. Има ли такава дума?

     – Безлюбие ли? Няма такава дума. Поне не съм я чувала.

     Трябва да има.

     – И защо тогава трябва да избягвам любовта? Сякаш е проблем... Нали е живот?

     Ха! Уцели ме. Ми то и самият живот понякога е проблем. Как да ти кажа, може и да не е възникнал така, но после се превръща в нещо различно от първоначалния си замисъл. Има хора, които така ти вгорчават битието, че предпочиташ да не си се раждал. И при любовта се случват такива неща: връхлита те като ураган, премята те, тършува из душата ти, блъска те ту в небето, ту в земята и накрая те захвърля – както вълните изоставят брега при отлив: бавно, величествено и съвсем хладно, безучастно. Красиво. И тогава не ти се плаче. Защото знаеш, че ти си проблемът. Негова конотация. Олицетворение, символ. Ако не се беше влюбвал, нямаше да страдаш, нали? Ако не беше жив, нямаше да имаш потребност от любов. Значи всичко идва от твоите потребности, а не от чуждите пречки да ги реализираш. Да, все някой или нещо се грижи да имаш трудности. Да страдаш. Да тъжиш. Но в същото време изобщо не искаш да допуснеш, че те, другите, само оголват проблема ти. Оголват теб. И как ще решиш този проблем? Никак. Затова е по-добре да го избягваш. Да го заобикаляш, ако може. Да се превъзмогваш като проблем, доколкото може. И доколкото можеш.

     – Сега разбрах.

     Разбра най-после. Но късно. Ето – пак се блъсна в камъче пред теб. Всъщност знаеш ли, ако не беше мравка, вероятно щях да се отнасям по-сурово с теб. Ти не виждаш по-далече от носа си, ако изобщо имаш нос. Може би ако те смачкам, ще реша проблема ти. Но понякога си мисля, че и мен може да ме смачка някой по-голям, при това със същите мотиви. Него пък – някой още по-голям. Затова ти пожелавам лек път. Повече няма да си говоря с теб. Имам си друга работа.

      – Каква?

     Любопитна си. Добре, ще ти кажа: и аз като теб трябва да заобикалям. И живота, и любовта. И други неща. Най-вече – себе си. Общо взето, с това се занимавам. За да оцелея. Сещаш ли се? Това е важно. Важно е за мен, за теб също е важно. Не гледай назад, не се обръщай. Но никога не забравяй, мравчице, че зад теб има някого. Или нещо. И то понякога не те следва. А те дебне.

     ...Когато затворих вратата, погледнах още веднъж мравката на перваза отвън. Тези камъчета, които се изпречваха на пътя ѝ, бяха щипки. Аз ги слагах пред нея, за да ѝ пречат. Тя се блъскаше в тях, заобикаляше ги – по моя съвет, но понякога ги изкачваше и слизаше, забързана и устремена. Мисля, че изобщо не ме беше чула. Или не беше съгласна с мен. Та нали аз бях този, който ѝ пречеше? Аз бях нейният проблем. И най-лошото беше, че не ѝ пука за мен. Изобщо. Сякаш не съществувам. Нито като човек, нито като проблем. Не бях част нито от миналото ѝ, нито от бъдещето.