22.11.2019 г., 1:35 ч.

Мръщльо 

  Проза » Приказки и произведения за деца
473 0 6
4 мин за четене

Някога, много отдавна, точно на края на света живяло едно куче. Там където свършвала сушата и започвал океанът, то си направило колибка от нещата, които океанът връщал отново на земните обитатели. Дървени летви, стари керемиди, ламарини... Най - отгоре на колибката, кучето  поставило еленовите рога, които  намерило в залива. От същото място била и мечата кожа, която постилало вечер в къщичката си, лягало на нея и се унасяло в сън.

   Никой не си спомнял откога живеело това куче в колибката, до залива. Може би само червените рибки, които се гонели на плиткото и били винаги усмихнати. Без малко щях да ви излъжа. Имало един черен облак, който винаги следвал кучето, може би, защото ѝ то било черно на цвят. Когато то се спряло и той се установил над новият му дом. Ако можеше да говори, облакът щеше да ви разкаже, че това куче се казва Мръщльо. Така го нарекла неговата майка, защото бил все недоволен от нещо и винаги намръщен. Децата от  улицата, които знаели името му, но трудно го произнасяли започнали да го наричат Мършо. Не, че бил гладен и мършав, просто малките им езичета виждали затруднение при произнасянето на буквичката "Щ". 

   Един ден му омръзнало да го съветват и да му правят забележка за постоянно лошото настроение. Взел със себе си само гумения кокал, който имал още от малък, и потеглил на път. Така стигнал до океанския залив и заживял там. Сам и далече от хора и кучета. Това положение напълно го удоволетворявало. Можел да се муси на воля без никой да го притеснява.

   Една сутрин, когато Мръщльо спял сладко увит в мечата кожа, пред колибката му се чуло кучешко скимтене. Той се размърдал ядосан, че са го събудили толкова рано: " И тука ме намериха! На края на Света! Няма спасение!"- помислил си той. Когато излязъл навън видял едно бяло куче. Цялото в рани и с посинени очи.

  - Ти пък кой си? Да не те изпращат да ме търсиш?

   - Аз съм Усмивчо. - отговорило бялото куче - Бягам, защото ме гонят моите братя и сестри.

   - А защо те гонят?

   - Защото съм добър и постоянно се усмихвам.

   - И правилно! От доброта и усмивки няма полза!

   - Моля те, вземи ме при теб, в твоя дом. Само за една вечер, да преспя! - примолил се Усмивчо на Мръщльо.

   - И дума да не става! Ако искаш лягай тук, отвън! Утре да те няма, защото и аз не понасям ухилени физиономии.

   - Много ти благодаря!

   Едва изрекло тези думи, бялото куче легнало, свило предните си лапи, отпуснало муцуна и заспало уморено от дългия път.

   Към обяд се извила страшна буря. Океанът заприличал на врящ казан. Станало тъмно, като нощ, а светкавиците една след друга раздирали небето. Дори черният облак над мръщльовата колибка се уплашил.

   Усмивчо, който спял навън, бързо се закатерл по скалистия бряг. Успял да види как една огромна вълна заляла колибката , в която бил Мръщльо, и я понесла навътре в океана. След това съгледал своенравното куче, което започнало да се дави в бурните води. Без да губи време Усмивчо намерил един изсъхнал клон на брега и го хвърлил на Мръщльо. Последното, което видял Усмивчо било, как неговият събрат се е вкопчил в дървото. След това той се скрил от погледът му, понесен от океанските вълни.

   Усмивчо седнал на брега и зачакал. Когато бурята утихнала океанът изхвърлил на брега Мръщльо. Усмивчо го приближил и натъжен от това, че другото куче не показва признаци на живот, започнал да скимти и да го близка с език по муцунката. И станало чудо. Мръщльо отворил широко очи и се усмихнал. За първи път в живота си.

   - Жив ли съм? - озадачено попитал той.

   - Жив си! - отговорил Усмивчо - Е само дето малко си се понамокрил. Струва ми се дори, че си се разболял!

   - Как? От какво съм болен?

   - Ами виж се! Не преставаш да се усмихваш!

   Мръщльо опипал с предните лапи дългата си муцуна и разбрал, че казаното от Усмивчо е вярно.

   - Болен съм! Наистина съм болен! Никога не съм се усмихвал досега, но знаеш ли? Започва да ми харесва!

   - Разбира се, че е хубаво! Трябва да се усмихваме! Да бъдем добри! Да се радваме на живота, защото той ни се дава само един път! Няма смисъл с мръщене да го пропиляваме!

   - Знаеш ли! - оживил се Мръщльо - Остани при мен! Ще си направим нова колибка, ще заживеем заедно и само, ще се усмихваме! Искаш ли?

   - Разбира се - усмихнат отговорил Усмивчо.

   Черният облак, който следвал Мръщльо, чул целия разговор. Изведнъж започнал да посивява, да избледнява и накрая се превърнал в бяло пухкаво облаче.

   Двете кучета заживели щастливи на океанския бряг. Може би и до днес са там. Тичат по брега, борят се, играят, а след това се спират до залива, за да погледат малките червени рибки, които не спират да се усмихват.

 

© Хари Спасов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??